Права на човекаДело СИДЕРЕВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
Номер на жалба: 37693/20
Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}, (П1-1) Защита на собствеността
ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 37693/20
Валя Енчева СИДЕРЕВА
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ на 8 септември 2026 г. в състав:
Дариан Павли, председател,
Диана Ковачева,
Василка Санцин, съдии,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на секцията,
Като взе предвид:
жалбата (№ 37693/20) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 21 август 2020 г. от българската гражданка, г-жа Валя Енчева Сидерева („жалбоподателката“), родена през 1971 г., живееща в гр. Раднево и представлявана от г-н М. Екимджиев, г-жа К. Бончева и г-жа Д. Кметова-Мехмед, адвокати, практикуващи в Пловдив;
решението да се уведоми българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия правителствен агент, г-жа В. Цанева от Министерството на правосъдието, за жалбите относно твърдяната недостатъчна мотивировка в съдебното решение и намеса в правото на жалбоподателката на свобода на изразяване, както и да се обяви останалата част от жалбата за недопустима;
становищата на страните;
факта, че с писмо от 21 март 2024 г. представителите на жалбоподателката уведомяват Съда, че жалбоподателката е променила фамилията си от Сидерева на Жекова. Съдът ще продължи разглеждането на жалбата под наименованието на делото „Сидерева срещу България“. Това съответства на името на жалбоподателката, както е посочено в производството пред националния съд, така и в жалбата ѝ, подадена пред Съда;
След обсъждане, постановява следното:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Делото се отнася до отговорността на жалбоподателката за вреди, произтичащи от жалби, които тя подава срещу своя ръководител, включително твърдения за сексуален тормоз, които в крайна сметка се оказват неверни. То се отнася също така до твърдяното неизготвяне на мотивирано решение от страна на национален съд.
2. Жалбоподателката е наета на работа в мина. През 2015 г., недоволна от начина, по който нейният ръководител, С.А., разпределя увеличенията на заплатите, тя подава жалби до органи в рамките на дружеството, което експлоатира мината, и до държавните органи, като твърди по-специално, че от негова страна е налице дискриминация и сексуален тормоз. Комисия, съставена от няколко служители на компанията-работодател, стига до заключението, че увеличенията на заплатите са разпределени справедливо. Що се отнася до твърденията за дискриминация и тормоз, те са счетени за необосновани след разследвания, проведени от компанията, която експлоатира мината. До същите заключения стига през 2016 г. и Комисията за защита от дискриминация, пред която жалбоподателката също подава жалба. По-конкретно, Комисията установява, че жалбоподателката не е успяла да докаже, че е подложена на дискриминация във връзка с начина, по който С.А. ръководи своя екип. Тя отбеляза освен това, че жалбоподателката не е предоставила никакви фактически подробности или обяснения относно твърденията за сексуален тормоз, въпреки че изрично е приканена да го направи.
3. През 2019 г. С.А. завежда гражданско дело срещу жалбоподателката, като претендира обезщетение за вреди, произтичащи от нейните жалби срещу него. С решение от 17 октомври 2019 г. Районният съд в Раднево („Районният съд“) му присъжда 5 000 български лева (BGN, приблизително 2 550 евро (EUR)) като обезщетение за неимуществени вреди, както и 500 лв. (приблизително 256 евро) за имуществени вреди, представляващи съдебни разноски, възникнали в производството пред Комисията за защита от дискриминация. Районният съд постановява, че съгласно установената съдебна практика на Върховния касационен съд деликтна отговорност, произтичаща от жалби, подадени от граждани, може да бъде ангажирана само в случаи на злоупотреба с права, а именно когато правото на подаване на жалби е упражнено с умишлено намерение да се причини вреда на друго лице. В настоящия случай жалбоподателката е действала при злоупотреба на право, тъй като при отправянето на твърденията си срещу С.А. е мотивирана от негодувание, произтичащо от недоволството ѝ от процеса на увеличаване на заплатите, и е целяла да му причини вреда. В производството пред Комисията за защита от дискриминация е установено, че твърденията ѝ за сексуален тормоз са неоснователни. В същото време тези твърдения стават известни на служителите в мината и на жителите на малкото градче, в което живеят страните. В резултат на това те оказват неблагоприятно въздействие върху кариерните перспективи на С.А. (той доброволно се мести на по-ниска длъжност), професионалната му репутация, положението му в общността и самочувствието му. Въпреки че Районният съд счита, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на приблизително 7 000 лв. (3 580 евро), той отбелязва, че С.А. претендира само за 5 000 лв. (2 550 евро) и съответно присъжда тази сума.
4. Жалбоподателката обжалва горепосоченото съдебно решение, като оспорва както фактическите констатации на Районния съд, така и неговата правна оценка. В окончателно съдебно решение от 21 февруари 2020 г. Окръжният съд в Стара Загора („Окръжният съд“) отхвърля жалбата, като възпроизвежда почти дословно мотивите на първоинстанционната инстанция по съществото на делото.
ОЦЕНКАТА НА СЪДА
5. Жалбоподателката се е оплакала по член 6 § 1 от Конвенцията, че националните производства са били несправедливи, тъй като Окръжният съд не излага собствени мотиви, а просто възпроизвежда мотивите на първата инстанция. Въпреки че жалбоподателката се позовава и на член 13 от Конвенцията, Съдът счита, че жалбата следва да бъде разгледана единствено по силата на член 6, § 1.
6. Правителството изтъква, че решението на Окръжния съд отговаря на изискванията на член 6 § 1, тъй като Окръжният съд просто е възприел мотивите на първата инстанция. То посочва, че жалбоподателката не е изтъкнала нови аргументи в жалбата си срещу решението на първата инстанция, които да изискват изричен отговор. Освен това, доколкото жалбоподателката твърди, че решението на Окръжния съд е нищожно (вж. по-долу), правителството отбелязва, че тя е имала възможността, съгласно член 270, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс, да започне отделно производство за обявяване на нищожност.
7. Жалбоподателката поддържа жалбата си. Според нея решението на Окръжния съд не съдържа адекватна мотивировка и поради тази причина е нищожно.
8. Член 6 изисква от националните съдилища да посочват надлежно мотивите, на които се основават решенията им (вж. Рамос Нунес де Карвальо е Са с/у Португалия [ГК], № 55391/13 и още 2 дела, § 185, 6 ноември 2018 г.). Без да се изисква подробен отговор на всеки аргумент, това задължение предполага, че страна в съдебно производство може да очаква конкретен и изричен отговор на онези твърдения, които са решаващи за изхода на съответното производство (пак там, § 185, с допълнителна препратка). В същото време при отхвърляне на жалба второинстанционният съд може по принцип просто да потвърди мотивите на решението на долната инстанция (вж. Гарсия Руис с/у Испания [ГК], № 30544/96, § 26, ECHR 1999-I, и Степанян с/у Армения , № 45081/04, § 35, 27 октомври 2009 г.).
9. Съдът отбелязва, че като възпроизвежда мотивите на долната инстанция по настоящото дело, Окръжният съд на практика потвърждава констатациите и заключенията на този съд. В настоящия случай не става въпрос за ситуация, в която национален съд не разглежда решаващ аргумент, изтъкнат от жалбоподателката, тъй като Окръжният съд потвърждава добре обосновано съдебно решение, в което са разгледани всички съществени аспекти на спора (в това отношение вижте в контраст Татишвили с/у Русия, № 1509/02, §§ 62–63, ECHR 2007-I, и Дериан с/у Турция, № 41721/04, § 37, 21 юли 2015 г.). Освен това, макар жалбоподателката да оспорва в жалбата си фактическите констатации и правната аргументация на първата инстанция, тя не изтъква конкретни нови аргументи, които да налагат отделен и изричен отговор от страна на Окръжния съд (вж. параграф 4 по-горе). Накрая, нищо в делото не сочи, че Окръжният съд не е провел собствено разглеждане на жалбата, преди да реши да се присъедини към мотивите на Районния съд.
10. Съдът отбелязва също така аргумента на правителството, че жалбоподателката е имала възможност да оспори твърдяната недействителност на решението на Окръжния съд в отделно производство (вж. параграф 6 по-горе).
11. Следователно самият факт, че Окръжният съд възпроизвежда почти дословно мотивите на по-нисшата инстанция относно съществото на делото, не е достатъчен, за да се счете, че вътрешното производство е несправедливо по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията.
12. Тази част от жалбата е следователно явно неоснователна и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 §§ 3, буква „а“ и 4 от Конвенцията.
13. Жалбоподателката повдига също така оплакване по член 10 от Конвенцията, че националните съдилища са уважили иска за обезщетение, предявен срещу нея от нейния мениджър. Тя се позова и на член 1 от Протокол № 1, като изтъква, че вследствие на това е задължена да заплати значителна сума пари.
14. Тази жалба следва да бъде разгледана единствено по член 10 от Конвенцията (вж. Маринова и други с/у България, № 33502/07 и още 3 дела, § 70, 12 юли 2016 г.).
15. Правителството изтъква, че намесата в правата на жалбоподателката е оправдана. То посочва, че твърденията срещу С.А. са сериозни и увреждащи, а заведеното от него гражданско дело за нанесени вреди представлява единственото средство, с което той разполага, за да получи обезщетение.
16. Жалбоподателката не е съгласна. Тя твърди, че не е разпространявала твърденията си срещу С.А. и че твърдяното противоположно заключение на националните съдилища е било непредвидимо. Тя поддържа, че произтичащата от това намеса в правата ѝ по член 10 от Конвенцията е следователно непропорционална. Жалбоподателката твърди освен това, че размерът на присъденото ѝ обезщетение е прекомерен.
17. Страните не оспорват, че намесата в правата на жалбоподателката е в съответствие с националното право и преследва легитимна цел, а именно защитата на репутацията на С.А., както се изисква съгласно член 10 § 2 от Конвенцията. Следователно основният въпрос е дали намесата е „необходима в едно демократично общество“, т.е. дали е пропорционална на преследваните легитимни цели, като се отчита надлежно правото на преценка на националните органи в тази област.
18. Общите принципи, регулиращи такава оценка, са обобщени, например, в делото Морис с/у Франция ([ГК], № 29369/10, § 124, ECHR 2015). Съдът последователно застъпва становището, че неговата задача съгласно член 10 е да преразгледа решенията на компетентните национални органи, за да установи дали те са приложили стандарти, съобразени с принципите, заложени в тази разпоредба, и дали са основали решенията си на приемлива оценка на съответните факти (вж. също Маринова и други, цитирано по-горе, § 85, и, като по-скорошен прецедент, Данилет с/у Румъния [ГК], № 16915/21, § 169, 15 декември 2025 г.).
19. В настоящия случай националните съдилища разглеждат подробно съответните обстоятелства и стигат до добре обосновани заключения. Те не ангажират отговорност само защото твърденията на жалбоподателката се оказват неоснователни; напротив, те установяват, че тя е действала недобросъвестно и с намерение да нанесе вреда на С.А., като по този начин е злоупотребила с правото си да подава жалби пред компетентните органи. При достигането на тези заключения съдилищата прилагат критерии, произтичащи от съдебната практика на Върховния касационен съд на България относно обстоятелствата, при които жалбите, отправени към публичните органи, могат да представляват злоупотреба с права (вж. параграф 3 по-горе). Съдилищата също така извършват преценка на интересите в съответствие със стандартите, установени съгласно член 10, като вземат предвид поведението на жалбоподателката и вредата, нанесена на С.А.
20. С оглед на изложеното по-горе Съдът не вижда сериозни основания да стигне до заключения, различни от тези на националните съдилища, и да отмени извършената от тях преценка (сравни, например, делото Меджлис на ислямските общности в Брчко и други с/у Босна и Херцеговина [ГК], № 17224/11, § 121, 27 юни 2017 г.).
21. От това следва, че намесата в правата на жалбоподателката по член 10 от Конвенцията е пропорционална на преследваната легитимна цел.
22. Следователно и тази част от жалбата е явно неоснователна и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 §§ 3, буква „а“ и 4 от Конвенцията.
Поради тези причини Съдът, единодушно,
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на английски език и съобщено писмено на 1 октомври 2026 г.
Олга Чернишова Дариан Павли
Заместник-секретар Председател
Дата на постановяване: 8.9.2026 г.
Вид на решението: По допустимост
Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-252814
