Номер на жалба: 40124/19

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността

 РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

18 октомври 2022 г.

Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционна промяна.

По делото Моамер срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърта секция), заседаващ като комитет, състоящ се от:

Юлия Антоанела Моток (Iulia Antoanella Motoc), председател,

Йонко Грозев (Yonko Grozev),

Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,

и Людмила Миланова (Ludmila Milanova), и.д. заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбата (№ 40124/19) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 20 юли 2019 г. от българските граждани г-н Есрин Тюнджар Моамер и г-н Зафер Тюнджар Моамер, родени съответно през 1982 г. и 1981 г. и живущи в Турция („жалбоподателите“), представлявани от г-жа А. Чобанова, адвокат, практикуващ в София;

решението да се комуникира жалбата на българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент г-жа В. Христова от Министерството на правосъдието;

становищата на страните;

След обсъждане на закрито заседание на 27 септември 2022 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата се отнася до забавеното предоставяне на обезщетение на жалбоподателите за имота на тяхната майка, който е бил отчужден през 1991 г. от общинските власти на гр. Добрич за целите на градоустройството. Жалбоподателите (които наследяват майка си след нейната смърт на неуточнена дата) е трябвало да бъдат обезщетени с апартамент в сграда, която властите са възнамерявали да построят. Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г. са отложени, главно, както изглежда, поради финансови затруднения, които общината е изпитвала. През ноември 2019 г. строителните работи са били възобновени и според правителството се е очаквало сградата да бъде завършена до 30 юли 2022 г. Към момента на подаване на последните становища от страните до Съда през юни 2022 г. жалбоподателите не са получили определения им като обезщетение апартамент, нито каквото и да е алтернативно обезщетение.                 

2.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и чл. 13 от Конвенцията за забавянията в процедурата по компенсация.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

3.  Съдът счита, че е достатъчно да разгледа оплакванията единствено по член 1 от Протокол № 1 (вж. например Копанкови срещу България, № 48929/12, §§ 26-27, 6 септември 2018 г.).

4.    Делото е от вида, разгледан в „Кирилова и други срещу България“ (№ 42908/98 и 3 други, 9 юни 2005 г.) и многобройни последващи дела (някои от които са цитирани по-долу). В тях са обобщени съответните вътрешноправни разпоредби и приложимите общи принципи относно забавянията в предоставянето на обезщетения за отчужден имот.

    A. Допустимост

5.    Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните и ефективни вътрешноправни средства за защита. Те са предявили иск за обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.“), като са поискали обезщетение за вредите, претърпени поради забявянето на предоставянето на дължимия апартамент, но не са заплатили необходимата съдебна такса, след което производството е било прекратено. Правителството твърди, че за разлика от обстоятелствата, които Съдът критикува по делото „Кирилова и други“ (цитирано по-горе, §§ 116-19), с оглед на последното развитие на вътрешната съдебна и административна практика, въпросното средство за защита понастоящем предлага разумни изгледи за успех.

6.    Жалбоподателите не се съгласяват с тези твърдения. Те оспорват ефективността на иска за обезщетение за увреждане по Закона от 1988 г., като твърдят, че националните съдилища имат противоречива практика по този въпрос, а също и че такъв иск може да доведе до присъждане на обезщетение само за забава от пет години преди датата на подаването му, с оглед на съответните национални норми относно давностните срокове.

7.    Макар да взема предвид последната национална съдебна практика, с която се определя обезщетение на ищците по подобни дела, както е представено от Правителството, Съдът отново подчертава, че подобен иск не може пряко да принуди властите да построят и предоставят дължимия апартамент. Искът предоставя единствено обезщетение за забава за ограничен период от време (вж. например Антонови срещу България, № 20827/02, §§ 11-13, 1 октомври 2009 г., където присъденото от съдилищата обезщетение обхваща период до датата на подаване на иска). По този начин, докато дължимият апартамент не бъде предоставен на жалбоподателя, последният е принуден да подава нови искове и да претендира за допълнително обезщетение (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 116; дело Антонови, цитирано по-горе, § 24; и дело Любомир Попов срещу България, № 69855/01, § 105, 7 януари 2010 г.). Следователно искът за обезщетение в разглеждания случай не представлява ефективно средство за защита, което жалбоподателите е трябвало да изчерпят, и неуспехът им да поддържат надлежно заведеното от тях дело не може да доведе до отхвърляне на жалбите им поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 116-19).

8.  Освен това съдът счита, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Следователно тя следва да бъде обявена за допустима.

Б. По същество

9.  Правото на жалбоподателите да им бъде предоставен апартамент като обезщетение за отчуждения имот на майка им, е възникнало през 1991 г., като те все още не са получили този апартамент или каквото и да е алтернативно обезщетение (вж. параграф 1 по-горе). Следователно в настоящия случай забавянето възлиза на тридесет години (от влизането в сила на Протокол № 1 към Конвенцията за България през 1992 г. нататък).

10.  Жалбоподателите твърдят, че националните власти са изцяло отговорни за прекомерните забавяния при предоставянето на обезщетението, независимо дали това се дължи на финансови затруднения на общината или на небрежност или пасивно отношение от тяхна страна.    

11.  Правителството твърди, че националните власти са направили активни опити да преодолеят финансовите и логистичните затруднения, за да намерят решение и да изпълнят задължението си да предоставят жилище на жалбоподателите. То твърди, че финансовото състояние на общината е довело до известно забавяне на производството по предоставяне на обезщетението, но въпреки това трудностите са били до голяма степен преодолени и жалбоподателите трябва да получат апартамента си през втората половина на 2022 г. Според Правителството жалбоподателите са отговорни за част от настъпилото забавяне, тъй като не са прибягнали до наличните процедури, за да доведат до приключване на производството на по-ранна дата. По-конкретно, жалбоподателите не са се възползвали от възможността, предвидена в националното законодателство, да поискат финансово обезщетение вместо обезщетение под формата на апартамент, нито са се възползвали от възможността да поискат обезщетение чрез друг апартамент (за описание на тези процедури вж. дело Копанкови, цитирано по-горе, § 22, и Вельов и Димитров срещу България (dec.) [Комитет], № 64570/10, § 16, 20 септември 2016 г.).

12.  Съдът счита, че община Добрич никога не се е отказвала от плановете си да построи сградата, в която се намира апартаментът на жалбоподателите, и активно е търсела финансиране, за да завърши строителството, както е отбелязано от Правителството (вж. параграф 11 по-горе). Следователно жалбоподателите не трябва да бъдат упреквани за решението им да изчакат завършването на строителството и да не търсят алтернативни решения, като например финансово обезщетение или обезщетение чрез друг имот (сравни обстоятелствата по делото Басменкова срещу България [Комитет], № 63391/13, §§ 28-30, 6 април 2017 г.; за разлика от това, вж. Божилови срещу България [Комитет], № 9051/18, §§ 9-11, 15 март 2022 г., и Петрови срещу България [Комитет], № 26759/12, §§ 25‑ 29, 2 февруари 2017 г., където Съдът констатира, че в определен момент е станало ясно, че първоначално дължимото имущество никога няма да бъде предоставено, което означава, че жалбоподателите е трябвало да прибягнат до различни други средства за обезщетение, налични съгласно вътрешното право). Следователно неуспехът на жалбоподателите да преследват тези възможности не може да доведе до заключението, че те имат вина за част от забавянето на производството за обезщетение.     

13.  Що се отнася до властите, в настоящия случай не изглежда те да са проявили нежелание да съдействат на жалбоподателите, нито пък да са се противопоставили активно на опита им да получат полагащия им се апартамент (за разлика от това виж Кирилова и други, цитирано по-горе, § 121; и Добродолска с/у България [Комитет], № 34272/09, § 20, 13 октомври 2016 г.). Въпреки това забавянето, причинено по тяхна вина, не е било надлежно обосновано. По-конкретно, доколкото Правителството се позовава на недостатъчните финансови ресурси на община Добрич, Съдът отново посочва, че това само по себе си не може да оправдае толкова дълго забавяне (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 122). Освен това Съдът отбелязва, че дори и да се приеме, че жалбоподателите ще получат полагащия им се апартамент през втората половина на 2022 г. (вж. параграф 11 по-горе), което все още не е потвърдено (вж. параграф 1 по-горе), остава налице фактът, че в продължение на много години жалбоподателите са били изправени пред несигурност и е трябвало да понесат прекомерна тежест. По този начин, дори и след евентуалното предоставяне на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно член 1 от Протокол № 1, не би бил постигнат (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

14.  Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

15.  Жалбоподателите претендират за обезщетение за неимуществени вреди, без да посочват конкретен размер.  

16.  По отношение на разходите и разноските жалбоподателите претендират 1 820 евро. Това включва 1 710 евро за тяхното процесуално представителство и 110 евро за извършен превод. В подкрепа на иска си жалбоподателите представят график за работата, извършена от техния адвокат, и квитанции за сумата, платена за превод. Те искат присъдените по тази точка 210 евро да бъдат изплатени по тяхната банкова сметка, а останалата част да бъде преведена директно по банковата сметка на техния процесуален представител.

17.  Правителството твърди, че всяко присъждане на обезщетение за неимуществени вреди не трябва да надвишава сумите, присъждани в подобни случаи. То оспорва искането на жалбоподателите за възстановяване на сумата за разходи и разноски, като го счита за прекомерно.

18. Съдът, като се произнася по справедливост и като взема предвид обстоятелствата по делото, присъжда съвместно на жалбоподателите 3 000 евро за неимуществени вреди.

19.  Освен това, като се има предвид фактът, че настоящото дело се отнася до повтаряща се жалба и че то е част от група от десет почти идентични жалби, подадени до Съда от жалбоподатели, представлявани от един и същ адвокат, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателите обща сума от 900 евро за покриване на всички възникнали разходи, плюс всички данъци, които могат да им бъдат начислени. Съдът приема, че съгласно искането на жалбоподателите 690 евро от тази сума трябва да бъдат изплатени директно по банковата сметка на техния процесуален представител.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

3.      Определя

(a)  Държавата ответник да изплати съвместно на жалбоподателите в срок от три месеца следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на уреждане на спора:

(i) 3 000 EUR (три хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, за неимуществени вреди;

(ii) 900 EUR (деветстотин евро), плюс всички данъци, които могат да им бъдат начислени, за разходи и разноски, от които 690 EUR (шестстотин и деветдесет евро) да бъдат платени директно по банковата сметка на техния процесуален представител;

(б) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

4.      Отхвърля останалата част от искането на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 18 октомври 2022 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Людмила Миланова                                      Юлия Антоанела Моток
        (Ludmila Milanova)                                       (Iulia Antoanella Motoc)
   И.д. заместник-секретар                                            Председател

Дата на постановяване: 18.10.2022 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-219942