Решение на ЕСПЧ по делото "Тишкина срещу България", жалба № 4711/20 (резюме)

През 1995 г. майката на жалбоподателката купува къща от 52 кв. м. в кв. Рудничар, гр. Перник, и двете заживяват в нея. Въгледобивът в околността, където се намира къщата е преустановен през 1962 г. През 2010 г. двете започват да забелязват, че в старите тунели (които, както се разбира по-късно минават точно под къщата им) влизат групи хора да копаят незаконно въглища. Те чували говор, звуци от копаене, усещали се дори вибрации. Входовете се намирали в съседен имот, собственост на дружеството-концесионер. Преди да почине през 2013 г., майката на жалбоподателката многократно писала за проблема до общината, а също и до „Мини открит въгледобив“ ЕАД. Жалбоподателката напуска къщата през 2013 г., тъй като намира, че вече е опасна за обитаване. През годините са се появили напуквания по стените и пода на банята, изместване на дограмата, довело до течове, пукнатини, дупки и свличане в двора на къщата.

Добивът на въглища от находище „Пернишки въглищен басейн“ се осъществява въз основа на сключения през 2003 г. между Министерският съвет и „Мини открит въгледобив“ ЕАД концесионен договор за. Концесионната площ е 139 230 751 кв. м., което реално е целият град Перник. Незаконният въгледобив започва да се наблюдава през 1996-1998 г. Групите се водят предимно от бивши миньори и използват примитивни средства, като през годините дори има и смъртни случаи. Според данните на полицията тази дейност затихва към 2008 г., но се разраства отново след земетресението през 2012 г., когато се отварят пукнатини и става видимо, че въглища има в повърхностния слой на почвата. През 2013 г. са извършени 52 полицейски проверки, а през 2014 г. – 83.

Още през 2009 г. властите в гр. Перник са се опитвали да предприемат мерки срещу незаконния въгледобив. През 2012 г. е назначена пет-членна комисия, която да провери ситуацията в квартала, провеждани са срещи с ръководството на „Мини открит въгледобив“ ЕАД и Министерството на икономиката. С писмо от ноември 2014 г. министерството е приканило общината да предприеме мерки, позовавайки се на правомощията на кмета съгласно Закона за подземните богатства. Изпратени са и спешни препоръки до концесионера. Общината е била сезирана и от полицията. Общината пък неколкократно е писала до концесионера за необходимостта от предприемане на мерки. Многократно входовете към тунелите са били затрупвани със земна маса, за да се предотврати достъпа до тях, но всеки път те са били разравяни наново.

През 2015 г. в района се свличат земни маси, което довежда до обявяването на частично бедствено положение. Най-засегнати са три къщи, включително тази на жалбоподателката. Вследствие е организиран денонощен полицейски патрул. Извършена е комплекса геоложка оценка на района, според която има поне два паралелни тунела, които съществено са засегнали структурата и стабилността на терена. Потвърдено е, че незаконните минни изработки са причина за повредите по къщите и инфраструктурата. Предложени са различни технически разрешения за запълване, запечатване на тунелите и разрушаване на бункерите, използвани като входове. След отпускане на средства от страна на МС са предприети такива действия и през декември 2017 г. е отменено частичното бедствено положение.

През 2017 г. жалбоподателката предявява иск по ЗОДОВ срещу община Перник за това, че в периода между 2011-2015 г. кметът не е предприел ефективни действия да защити имота ѝ, въпреки че е знаел за проблема с незаконния въгледобив и е бил задължен по силата на чл. 90, ал. 5 от Закона за подземните богатства. Въз основа на извършена експертиза съдът приема, че деформациите на терена са вследствие на незаконната дейност. Кметът обаче би имал нормативно задължение да предприеме някакви конкретни действия по чл. 90, ал. 5 от Закона за подземните богатства, само ако територията е извън обхвата на концесията, а случаят не е такъв – теренът попадал в рамките на концесионния договор и концесионерът е бил задължен да спре незаконния въгледобив. Въпреки това кметът всъщност е предприел редица мерки. С окончателно решение от 16 юли 2019 г. ВАС потвърждава тези изводи.

Пред ЕСПЧ жалбоподателката повдига оплакване по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (защита на собствеността), посочвайки че националните власти са имали задължение да спрат нерегламентирания добив, но не са успели, като посочва също, че не е получила никакво обезщетение за повреждането на нейната къща.

В производството пред ЕСПЧ правителството повдига възражения, че жалбата е недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателката е следвало да предяви иск за вреди не срещу общината, а срещу концесионера или държавата, позовавайки се и на изводите на административните съдилища. Освен това в нито един момент жалбоподателката не се е оплакала до националните власти, всички жалби са подавани само от нейната майка. В допълнение, е възразено, че жалбата е подадена след изтичане на шестмесечния срок.

ЕСПЧ отхвърля възраженията. Съдът посочва, че случаят касае позитивните задължения на държавните власти по член 1 от Протокол № 1 и не счита, че иск срещу частна компания може да представлява ефективно средство за защита. ЕСПЧ също така посочва, че не е убеден, че такъв иск има вероятност за успех предвид ограничената отговорност на концесионера съгласно концесионния договор. Жалбоподателката е предявила иск срещу общината и макар съдилищата да са счели, че кметът не е имал нормативно задължение да предприеме действия, тя не може да бъде винена, че е насочила иска си срещу публичен орган, който би могъл да се счита за отговорен да реши проблема. ЕСПЧ приема аргумента на жалбоподателката, че макар жалбите да са изпращани от нейната майка, е ясно, че тя го е направила от името и на двете. Съдът отхвърля и възражението, че жалбата е просрочена, тъй като до 2020 г. жалбоподателката е водила дело по ЗОДОВ, което не може да се приеме за напълно неподходящо, така че да не бъде взето предвид при изчисляването на срока.

Разглеждайки оплакването по същество Съдът припомня, че ефективното упражняване на правото по член 1 от Протокол № 1 в някои случаи може да изисква предприемането на позитивни мерки за защита. Съдът съсредоточава анализа си на действията, предприети преди активизирането на свлачище, тъй като последващите действия така или иначе не са могли да поправят вече нанесените вреди. ЕСПЧ прилага тристепенен подход и разглежда дали властите (а) са извършили цялостна оценка на проблема с незаконния въгледобив, (б) са предприели значими стъпки за смекчаване на идентифицираните рискове, особено в квартала на жалбоподателката, и (в) са приложили ефективни мерки за борба с поведението, което стои в основата на незаконния добив на въглища.

ЕСПЧ не намира за решаващ аргумента на българската страна, че жалбоподателката е следвало да застрахова имота си, въпреки че признава, че ако са имали застраховка това би могло да компенсира риска, появил се вследствие незаконните минни изработки. Съдът не счита обаче, че двете с майка ѝ е трябвало да са наясно с наличието на „скрита опасност“, свързана с района, в който се е намирала къщата им.

Съдът посочва също, че неговата задача не е да преразгледа изводите на националните съдилища, които са се произнесли по предявения от жалбоподателката иск по ЗОДОВ. Съдът разглежда по-широкия въпрос за международната отговорност на държавата, който включва действия на различните държавни органи на национално и местно ниво.

Съдът заключава, че властите не са изпълнили своето позитивно задължение да предприемат разумни мерки за защита на собствеността на жалбоподателката. Той отбеляза по-специално (i) липсата на яснота относно органите, които са били отговорни за предприемането на действия, (ii) фрагментираната информация относно явлението на незаконния въгледобив и липсата на яснота относно възможните контрамерки, които биха могли да бъдат предприети, и (iii) неадекватността на реакцията по отношение на незаконната дейност, както с оглед законодателството, така и предвид конкретните действия (разяснителни кампании, краткосрочно задържане на нарушителите, ниски глоби). Съдът признава сложността на ситуацията в гр. Перник след началото на незаконния добив на въглища, както и икономическите, организационните, финансовите и социалните предизвикателства, пред които вероятно са били изправени властите при решаването на този проблем. Въпреки това той счита, че властите е трябвало да предприемат по-значими действия, дори и ако е било необходимо време, за да намерят подходящите решения. Като не са предприели такива действия по отношение на ситуация, която е засегнала съществено имуществените права на жалбоподателката, властите не са успели да постигнат справедлив баланс между общия интерес на общността и индивидуалните права на жалбоподателя.

С пет на два гласа Съдът приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

На основание чл. 41 от Конвенцията жалбоподателката претендира 120 500 лв. (61 600 евро), пропуснати ползи в размер на 14 000 евро, както и 10 00 лв. (5, 112 евро) за неимуществени вреди. ЕСПЧ отхвърля възражението на правителството, че жалбоподателката би могла да поиска възобновяване на воденото от нея дело по ЗОДОВ като посочва, че настоящия случай не касае справедливостта на производството. Нарушението се основава на по-общи съображения, свързани с неадекватната реакция на различните публични органи във връзка с незаконния добив на въглища. При определяне на имуществените вреди Съдът все пак взима предвид аргументите, че пазарната оценка на къщата на жалбоподателката би била значително по-ниска от твърдяната. Като посочва, че случаят не касае отнемане на собственост, както и че не е необходимо присъденото обезщетение да отразява идеята за пълно премахване на последиците от нарушението, ЕСПЧ присъжда по справедливост 20 000 евро за имуществени вреди и отхвърля иска в останалата част. За неимуществени вреди Съдът присъжда цялата претендирана сума в размер на 5112 евро.

По отношение на претендираните суми за разходи и разноски (за изготвяне на експертизи, както и за процесуално представителство) Съдът взема предвид аргументите на българската страна, че няма данни те да са били заплатени или да са дължими от жалбоподателката, поради което ги отхвърля изцяло.

Решението е подписано с особено мнение на трима от съдиите (Ní Raifeartaigh, Đurović и Sancin) по отношение на допустимостта на жалбата. Те считат за основателно възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, основано да аргумента, че жалбоподателката е можела да предяви иск за обезщетение срещу концесионера, или срещу държавата – възможност, която е посочена от самите национални съдилища. Като подчертават субсидиарната роля на механизма за защита по Конвенцията, те считат че оплакването е следвало да бъде обявено за недопустимо.

Към настоящия момент е висящо искането на правителството за отнасяне на делото до голямата камара съгласно член 43 от Конвенцията.