Права на човекаРешение на ЕСПЧ по делото "Петрова срещу България" (жалба № 938/21), с което жалбата е обявена за недопустима
На 18.06.2026 г. Европейският съд по правата на човека („ЕСПЧ“) обяви решението си по делото „Петрова срещу България“.
Фактите по делото са както следва. Жалбоподателката, сервитьорка в ресторант в София, е поставена в неплатен отпуск след въвеждането през март 2020 г. на противоепидемични мерки във връзка с пандемията от COVID-19. В знак на несъгласие с икономическите последици от ограниченията, тя публикува във Facebook отворено писмо до държавните органи относно обещанието от тях безлихвени заеми и обявява намерението си, при липса на отговор, да протестира пред сградата на Министерския съвет. Наред с публичен призив за участие в планирания от нея протест, по-късно тя насърчава гражданите да се включат и в протестно шествие на същия ден, организирано от трето лице.
Сутринта на определения за протеста ден служители на ГДБОП посещават дома на жалбоподателката, съставят ѝ предупредителен протокол да не извършва действия, които биха могли да съставляват престъпление или нарушение на обществения ред, и я призоват да се яви в сградата на ГДБОП именно в оповестения за протеста час. При проведения разпит са ѝ поискани обяснения относно планирания протест. Впоследствие жалбоподателката неколкократно иска информация относно евентуално образувано срещу нея производство, като първоначално не получава отговор. По-късно органите на МВР я уведомяват, че е образувано досъдебно производство по подозрение за подбуждане към извършване на престъпление във връзка с нарушаване на противоепидемичните мерки по време на извънредното положение. Исканията на жалбоподателката и нейния адвокат за достъп до материалите по разследването са оставени без уважение с мотива, че те представляват следствена тайна. Паралелно с това вътрешна проверка на МВР относно действията на полицейските служители не установява нарушения при осъществяване на проверката и предприетите спрямо жалбоподателката мерки.
Жалбоподателката повдига оплаквания по членове 10 и 11 от ЕКПЧ (свобода на изразяването и на събранията), че полицейските органи са се опитали да я разубедят да проведе планирания протест и са я призовали на беседа именно в часа, за който тя е заявила провеждането му, като по този начин са се намесили в упражняването на правото ѝ на свобода на изразяване и свобода на мирни събрания. Освен това, позовавайки се на член 13 от Конвенцията, тя поддържа, че не е разполагала с ефективно вътрешноправно средство за защита срещу твърдяната намеса в тези нейни права.
Във връзка с възражение на правителството за неизчерпване на вътрешните правни средства за защита, ЕСПЧ разглежда подробно приложимото право и практиката на националните съдилища касателно правната същност и възможността за обжалване пред съд на призовки (по чл. 69 ЗМВР), предупредителните протоколи (по чл. 65 ЗМВР) и полицейските разпореждания (по чл. 64 ЗМВР), в частност тези, които указват на лица да се въздържат от участие в протести. Извършва още детайлен обзор на практиката по чл. 1 ЗОДОВ във връзка с възможността да бъдат претендирани вреди от актове и действия на полицейските органи.
В анализа си, ЕСПЧ най-напред приема, че по българското право полицейското предупреждение, отправено към жалбоподателката, не подлежи на съдебен контрол, като практиката на Върховния административен съд е последователна в тази насока. Що се отнася до призовките, отбелязва, че към разглеждания момент съдебната практика не е била напълно установена, но с оглед на скорошно произнасяне на ВАС може да се приеме, че евентуално оспорване би било разгледано по същество. Въпреки това Съдът намира, че самостоятелното съдебно обжалване на призовката не би осигурило ефективна защита по оплакванията по Конвенцията и не би позволило цялостно разглеждане на въздействието на предприетите спрямо жалбоподателката мерки, поради което не представлява ефективно вътрешноправно средство за защита в конкретния случай.
След това обаче ЕСПЧ анализира и практиката по чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с полицейски предупреждения и призовки, адресирайки аргументите на жалбоподателката, че това средство не би било достатъчно бързо и че парично обезщетение не би представлявало адекватна компенсация в нейния случай. В тази връзка Съдът отбелязва на първо място, че жалбоподателката не е уведомила надлежно и своевременно властите за планирания протест съгласно националното законодателство, а единствено е публикувала призиви във Facebook. При тези обстоятелства, особено в условията на първата фаза на пандемията от COVID-19, тя не е могла основателно да очаква наличието на ускорено съдебно средство, което да доведе до решение преди насрочената дата на събранието. ЕСПЧ подчертава, че изискването за предварителен съдебен контрол не е абсолютно и се прилага само когато организаторите са спазили законовите срокове за уведомяване и когато провеждането на събитието на конкретната дата има съществено значение за тях.
Прави впечатление, че Съдът прокарва принципно разграничение между настоящото дело и предходната си практика, в която е приемал, че искът по ЗОДОВ не представлява ефективно средство за защита при нарушения на свободата на събранията. Тези дела обаче са засягали особено тежки и необратими намеси – като системното възпрепятстване на събрания на организации и политически партии или използването на гумени куршуми и други принудителни мерки срещу мирни демонстранти в голям мащаб, при които последващото обезщетение не би могло да отстрани настъпилото нарушение. За разлика от тях, настоящият случай се развива в специфичния контекст на началния етап от пандемията от COVID-19 и се отнася до твърдян възпиращ ефект от полицейско предупреждение и призоваване, а не до забрана на събрание, разпръскване на протест или употреба на сила.
По-нататък ЕСПЧ подчертава, че Конвенцията е част от българското право и административните съдилища са длъжни да разглеждат твърдения за нарушения на членове 10 и 11, като вече съществува практика, показваща готовност да се преценява законосъобразността и съразмерността на полицейски мерки, засягащи протести, и при необходимост да се присъжда обезщетение. Липсата на утвърдена практика по идентични случаи не означава липса на разумни шансове за успех, тъй като жалбоподателката е могла сама да допринесе за развитието на националната съдебна практика в тази област. Според Съда евентуалните съмнения относно ефективността на дадено средство за защита следва да бъдат проверени чрез използването му, а не да оправдават предварителния отказ от него. Поради непредявяването на иск по ЗОДОВ и липсата на особени обстоятелства, които да освобождават жалбоподателката от това изискване, жалбата е обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Поради тясната връзка между изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита по член 35 § 1 и гаранцията по член 13 (право на ефективни средства за защита), Съдът намира горния си извод за решаващ и за оплакването по този член. Следователно жалбата по член 13 е обявена за явно необоснована.
