Решения на ЕСПЧ срещу България, публикувани в периода от 27 януари до 19 февруари 2026 г. (резюме)

вторник, 30 юни 2026 г.

1. „Шивикова и Шикова срещу България“ (жалби № 672/21 и № 48651/21)

По жалба „Шикова срещу България“ Съдът намира, че няма нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“).

По жалба „Шивикова срещу България“ Съдът намира нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията. Съдът не е присъдил обезщетение за неимуществени вреди и разноски, тъй като жалбоподателката не е предявила такова искане. Съдът отбелязва, че ако се установи нарушение на Конвенцията, националното законодателство (член 303, ал. 1, т. 7 от ГПК) предвижда възможността за искане на възобновяване на гражданското производство.

Жалбоподателките Елеонора Гюргова Шивикова и Дафинка Гюргова Шикова са сестри, родени съответно през 1981 г. и 1988 г. Те принадлежат към ромската общност в България. След смъртта на И.С., партньор и по-късно съпруг на майка им, при пътнотранспортно произшествие, жалбоподателките предявяват искове за обезщетение за неимуществените вреди срещу застрахователната компания на виновния шофьор. Те твърдят, че И.С. е техен биологичен баща, и въпреки че не ги е признал официално, ги е отгледал и е поддържал близки отношения с тях до смъртта си.

Позовавайки се на чл. 6 § 1 от Конвенцията (право на справедлив съдебен процес), жалбоподателките се оплакват от недостатъчно мотивираните съдебни решения, постановени от националните съдилища.

Към момента, в който жалбоподателките са предявили исковете си през 2017 г., три тълкувателни решения на бившия Върховен съд от 1961 г., 1969 г. и 1984 г., които са обвързващи за съдилищата, посочват, че кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за предполагаеми неимуществени вреди в случай на смърт, е ограничен до най-близките членове на семейството – съпругът/съпругата, децата и родителите – както и до лица във фактическо положение, което създава връзки, подобни на семейните, а именно съжителство или настаняване на дете за осиновяване (Ваньо Тодоров срещу България, № 31434/15, §§ 14-19, 21 юли 2020 г.). На 21 юни 2018 г. ВКС постановява ново тълкувателно решение, въз основа на което освен лицата, обхванати от гореспоменатите решения, всяко лице, което докаже, че е имало много близки отношения с жертвата, обосноваващи присъждането на обезщетение, също може да претендира за обезщетение.

Шивикова срещу България

Искът на жалбоподателката е отхвърлен като неоснователен от първоинстанционния съд и от въззивния съд, който е заключил, че твърдението на жалбоподателката за биологична връзка между нея и И.С., не е установено по предвидения в закона ред - нито въз основа на презумпцията за бащинство (чл. 61 от СК), нито чрез признаване в съответствие с процедурата по чл. 64 от СК, нито чрез съдебна процедура, както е предвидено в чл. 69 от СК, и следователно тя няма право на застрахователно обезщетение съгласно тълкувателното решение от 1961 г. Въззивният съд е постановил, че в тази ситуация, съдилищата не следва да се стремят да установяват съществуването или не на други обстоятелства, които биха могли да породят право на обезщетение, като например тесните връзки, посочени в тълкувателното решение от 1969 г. или тълкувателното решение от 2018 г. Жалбоподателката обжалва пред ВКС, като твърди, наред с други неща, че първоинстанционния и въззивния съд не са разгледали иска ѝ, основан на близката връзка с жертвата. ВКС отхвърля жалбата.

В решението ЕСПЧ посочва, че апелативният съд е счел, че жалбоподателката е основала искането си единствено на съществуването на родствена връзка с И. С., което тя не е успяла да докаже, и че съгласно принципа на автономия на страните (диспозитивно начало) в гражданския процес, не е от компетентността на съдилищата да разглеждат въпроса за отговорността на други основания, които не са били повдигнати от страните.

ЕСПЧ констатира, че жалбоподателката нито за момент не е твърдяла, че нейният произход е бил законно установен, а напротив, уточнила е, че той не е бил признат. Съдът е отбелязал по-специално, че в иска си за обезщетение жалбоподателката е заявила, че И.С. я е отгледал като своя дъщеря и че е поддържала с него връзка родител-дете до смъртта му. Следователно тълкуването, дадено от националните съдилища, не изглежда да съответства на твърденията на жалбоподателката. В тази връзка е важно да се отбележи, че във второто производство, въпреки че и двете жалбоподателки са формулирали исковете си по идентичен начин, съдилищата са възприели напълно противоположно тълкуване, като са установили, че втората жалбоподателка (Шикова) не е твърдяла, че има установена връзка родител-дете. ЕСПЧ е счел, че въпреки това, в светлината на тълкувателното решение от 18 юни 2018 г., обстоятелствата, на които се позовава първата жалбоподателка (Шивикова), а именно наличието на близка връзка с жертвата, са били годни да обосноват присъждането на обезщетение в нейна полза. Следователно въпросът за съществуването на такава връзка е бил от съществено значение за изхода на производството по това дело.

ЕСПЧ заключава, че националните съдилища са отказали да разгледат въпрос, който е от съществено значение за разрешаването на спора пред тях, като са се позовали на тълкуване на твърденията на първата жалбоподателка (Шивикова), което би могло да бъде определено като „произволно“ или „явно неразумно“ по смисъла на споменатата практика на Съда в § 16 от решението. Съдът е отбелязал в тази връзка, че ако съдилищата са счели, че тези искания не са били формулирани с достатъчна яснота, е било тяхно задължение, съгласно вътрешното право (чл. 7 от ГПК), да поканят жалбоподателката да ги изясни. Освен това Съдът е отбелязал, че жалбоподателката изрично се е оплакала от невъзможността да се разгледа този въпрос в жалбата ѝ до касационния съд, без обаче да получи каквото и да е средство за защита в тази ситуация.

Тези съображения са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че производството не е справедливо и следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

Шикова срещу България

Искът на жалбоподателка е частично уважен от СГС, като съдът е постановил, че представеният от нея акт за раждане, в който И.С. е посочен като баща, е достатъчен за установяване на нейния произход и следователно правото ѝ на обезщетение, въпреки че въпросният документ противоречи на представеното от нея удостоверение за наследници.

Апелативният съд е отменил това решение, като е отбелязал, че жалбоподателката е твърдяла в иска си, че И.С. е нейният биологичен баща, но че той никога не я е признал, и че тя не е изтъкнала никакви аргументи във връзка с представеното удостоверение за раждане, например наличието на законно установено бащинство. Припомняйки, че принципът на автономия на страните, уреждащ гражданското производство, не позволява на съдилищата да се произнасят въз основа на други правни основания, освен тези, за които са били сезирани, апелативният съд е счел, че не е длъжен да коментира това доказателство. Що се отнася до връзката, която жалбоподателката твърди, че е имала с починалия, съдът е счел, че представените свидетелски показания са неясни и неконкретни, и не позволяват да се установи, че И.С. е отгледал жалбоподателката, нито че между тях е съществувала особено близка и трайна връзка, сравнима с тази между родители и деца. Вследствие на това съдът е отхвърлил иска.

ВКС е обявил жалбата за недопустима, като е постановил, че апелативният съд правилно е разгледал твърденията на жалбоподателката в светлината на тълкувателните решения от 1961 г. и 2018 г., и че не е длъжен да взема предвид акта за раждане, доколкото съответното лице не е претендирало, че има законно установен произход.

В решението ЕСПЧ посочва, че апелативният съд надлежно е разгледал аргументите на жалбоподателката, че тя е поддържала близки отношения с починалия, обосноваващи присъждането на обезщетение, и е постановил, че съществуването на такива отношения не е било достатъчно установено. Съдът е посочил, че не е негова задача, при липса на произвол, да преразглежда това заключение.

ЕСПЧ счита, че с оглед на твърденията на жалбоподателката в нейния иск, в които изрично се твърди, че И.С. не е признал бащинството си, тълкуването на апелативния съд, че жалбоподателката не се е позовала на този документ и не е твърдяла, че има законно установено родство, не може да се счита за произволно или явно неразумно по смисъла на цитираната практика. Следователно, като е отказал да разгледа дали жалбоподателката има законно установено родство, въпреки че тя изрично е заявила обратното в иска си и в последващите си изявления, апелативният съд не е нарушил задължението си, произтичащо от член 6 от Конвенцията, да разгледа съществените въпроси по спора и да мотивира решението си. Съответно, не е имало нарушение на член 6 § 1 по отношение на втората жалбоподателка (Шикова).

Решението е окончателно..

2. „Атанасов срещу България“ (жалба № 50271/21) - жалбата е обявена за недопустима

На 27 януари 2026 г. ЕСПЧ публикува решение по горепосочената жалба, с което обяви оплакванията по нея за недопустими съгласно член 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията поради злоупотреба с правото на индивидуална жалба.

Делото касае оплакване на жалбоподателя по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, че държавата не е изпълнила позитивното си задължение да разследва ефективно и да предаде на съд частно лице - извършител на акт на насилие.

През октомври 2020 жалбоподателят и негов съсед влизат в конфликт, последван от физическо спречкване, като и двамата подават тъжби за лека телесна повреда един срещу друг. Делото, заведено от третото лице, приключва по-рано, като в окончателния си акт въззивният съд прилага института на реторсията по чл. 130, ал. 3 от НК и намира и двамата участници в спречкването за виновни, но ги освобождава от наказание. Уважен е и гражданският иск срещу жалбоподателя. Второто дело за лека телесна повреда, заведено от жалбоподателя, е прекратено, тъй като вече има произнасяне относно същото деяние и същите лица. Жалбоподателят се оплаква пред ЕСПЧ, че с прекратяването на второто дело държавата не е изпълнила задължението си да разследва ефективно твърденията му за насилие и че той не е могъл да получи адекватно обезщетение.

В хода на производството пред ЕСПЧ правителственият агент откри и представи информация, че междувременно жалбоподателят е завел иск по чл. 45 ЗЗД срещу третото лице, причинило му лека телесна повреда, като този иск е бил уважен с окончателно съдебно решение.

В решението си ЕСПЧ посочва изрично, че нито жалбоподателят, нито адвокатът му са информирали за инициирането на производството по чл. 45 от ЗЗД, още по-малко за резултата от него, а последното е от съществено значение за установяване на фактите по делото. Съдът в Страсбург подчертава, че „адвокатите не трябва, дори поради небрежност, да злоупотребяват с ресурсите на Съда и трябва да проявяват високо ниво на професионално сътрудничество със Съда (вж. mutatis mutandis, Bekauri v. Georgia …, no. 14102/02, § 24, …). След като производството пред него е започнало, те трябва стриктно да спазват всички съответни процедурни правила и да приканват своите клиенти да правят същото (§ 26 от решението).

Решението е окончателно.

3. „Кузманов срещу България“ (жалба № 22895/23)- жалбата е обявена за недопустима

На 5 февруари 2026 г. ЕСПЧ публикува решение по горепосочената жалба, с което обяви оплакванията по нея за недопустими поради това, че не попадат в обхвата на „семеен живот“ по смисъла на чл. 8 от Конвенцията и следователно са несъвместими ratione materiae с чл. 14 от Конвенцията.

Делото касае оплакване на бащата на близнаци, че е дискриминиран на основание пол, защото не му е отпусната помощ за раждане на живородено дете по чл. 6, ал. 1 от Закона за семейните помощи за деца. Националните власти аргументират отказа си с факта, че децата имат жива биологична майка, която не е подала искане за отпускане на помощта и че тази помощ се полага само на жената, родила детето, но не и на бащата. Правителството прави възражения, че оплакването е несъвместимо ratione materiae и ratione personae с Конвенцията, както и че спорната помощ за раждане не попада в обхвата на термина „семеен живот“ по смисъла на чл. 8 от Конвенцията.

В решението си Съдът отхвърля тезата на Правителството, че въпросната помощ е предназначена като стимул за раждащите жени и необосновано прави извод, че тя била предназначена за „лицето, което се предполага най-вероятно да се грижи за … новороденото“ (§ 24 от решението). От друга страна ЕСПЧ възприема аргумента, че неизплащането на помощта не е довело до необходимост жалбоподателят да вземе специални мерки за преустройство на живота си, за да се грижи за нуждите на децата си и не е оказало отрицателно влияние върху семейния му живот (§ 22 пак там). Съдът постановява, че жалбата следва да бъде отхвърлена на основание 35 § 4 от Конвенцията.

Решението е окончателно.

4. „Сдружение „Зелен алианс“ срещу България“ (жалба № 6580/22) - нарушение

Сдружението-жалбоподател е основано през 2006 г., като съгласно целите определени в устава му, работи за опазването на околната среда.

Съгласно Правилника за прилагане на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност, приет през 2008 г. и изменен през 2018 г., Държавна агенция за национална сигурност („ДАНС“) може, по решение на своя председател, да внедрява „служители на прикритие“ в частни организации или лица, упражняващи „свободни професии“ (чл. 49-62). Тези „служители на прикритие“ прикриват само факта, че работят за ДАНС, но не използват техника или оборудване за тайно наблюдение. Те са различни от „служителите под прикритие“ по ЗСРС. Приетите през 2018 г. изменения в Правилника освен, че разширяват правните субекти, в които могат да бъдат внедрени служители на прикритие, премахват първоначално предвидената процедура за тяхното назначаване, което е ставало със съгласието на ръководителя на съответната институция/организация/юридическо лице.

Сдружението-жалбоподател подава жалба пред ВАС срещу така изменените разпоредби на чл. 49-62 от Правилника. То изтъква, че при липса на ефективни гаранции във връзка с използването на такива агенти разпоредбите позволяват злоупотреба и несъразмерна намеса в правата, защитени по член 8 от Конвенцията. С окончателно решение от 19 юли 2021 г. петчленен състав на ВАС отхвърля жалбата.

ЕСПЧ разглежда на първо място статута на жертва на дружеството-жалбоподател и наличието на намеса в правата, защитени по член 8 от Конвенцията.

Съдът посочва, че „служител на прикритие“, внедрен в сдружението, без съмнение би могъл да получи данни за „кореспонденцията“ на сдружението по смисъла на член 8, параграф 1, като този термин има автономно значение по Конвенцията и обхваща всички видове частни комуникации, независимо от тяхното съдържание или форма – устни комуникации, писма, телефонни разговори или електронна кореспонденция. По-специално, това включва обаждания, направени от или получени на служебни телефони, както и служебни имейли. Той обхваща и комуникациите на юридически лица. „Кореспонденцията“ може да бъде нарушена не само в момента на изпращането или получаването ѝ, но и впоследствие, чрез достъп до физическия или електронния носител, на който е съхранена. Не е преувеличено да се предположи, че (i) служител на прикритие, проникнал в дадена организация, може да използва положението си, за да получи такъв достъп по начин, който не би бил възможен за външно лице, и че (ii) като служител на Агенцията би докладвал своите констатации с много по-голяма готовност и по-систематично, отколкото член на обществеността или лице, решено да подаде сигнал за нередност (whistleblower), движени от чувство за граждански дълг или дори от законово задължение.

На второ място, служител на прикритие, внедрен в сдружението, вероятно би имал дългосрочен достъп до служебни или други помещения на сдружението. Според съдебната практика на Съда, седалището, клоновете и другите бизнес помещения на юридическо лице могат да се считат за „дом“ на това юридическо лице по смисъла на член 8 §1.

По отношение на въпроса дали жалбоподателя може да твърди, че е жертва на намеса в тези права само поради съществуването на разпоредбите относно „служителите на прикритие“ Съдът счита, че неговата практика относно случаите, в които жалбоподателите могат да твърдят, че са жертви на намеса в правата им по член 8 поради самото съществуване на национални закони или практики, позволяващи тайно наблюдение, е приложима и към настоящата ситуация. В случая тайната на въпросното наблюдение е била постигната не чрез пълно прикриване от целта, че се извършва наблюдение (както е например при тайното подслушване или използването на оборудване за тайно наблюдение), а чрез систематични мерки, целящи да се скрие просто факта, че иначе явният събеседник всъщност е оперативен агент, който систематично използва или манипулира своята позиция или взаимоотношения, за да получи информация за използване от властите. В такива ситуации лицата, които са обект или са засегнати от такова наблюдение, остават по същия начин незапознати с него.

Що се отнася до конкретния случай Съдът посочва, че обхватът на разпоредбите е такъв, че теоретично всяка неправителствена организация в България може да стане обект на такива разузнавателни действия и по този начин да бъде засегната от това законодателство. Освен това не съществува ефективно средство за защита, което да разсее подозренията сред широката общественост, че с правото на ДАНС да внедрява „служители на прикритие“ може да бъде злоупотребено. По-специално, въведената през 2009 г. възможност за предявяване на иск за обезщетение за незаконно използване на СРС не е приложима. Останалите възможности – да се поиска достъп до данни, съхранявани от ДАНС, жалба до КЗЛД или другите средства за защита по този закон, обжалване на актовете на председателя на ДАНС, ангажиране на гражданската и наказателната отговорност на самите „служители на прикритие“, също не са приети за ефективни.

Съответно Съдът констатира, че самото съществуване на разпоредбите, които от 2018 г. позволяват проникването на „служители на прикритие“ в частни организации, може да се разглежда като намеса в правата на сдружението-жалбоподател по член 8, без да е необходимо да се установява дали сдружението е изложено на риск от проникване на такива служители него. Следователно е оправдано тези разпоредби да се разгледат in abstracto.

По същество на оплакването, Съдът подчертава, че основно изискване е всяка система за тайно наблюдение да съдържа ефективни гаранции – особено механизми за преглед и надзор – които да предпазват от присъщия риск от произвол и злоупотреба и които да ограничават намесата, която такава система представлява по отношение на правата, защитени от член 8, до това, което е „необходимо в едно демократично общество“.

Съдът отново посочва, че към ситуация като настоящата са приложими общите принципи относно тайното наблюдение. Степента на намеса, произтичаща от използването на „служител на прикритие“, не е непременно по-малка от тази, която произтича от подслушването на комуникации – тези служители също могат да получат достъп до съдържанието на комуникациите на съответната организация. Съгласно практиката на Съда, решаващият фактор за преценката за нивото на изискваните гаранциите е степента на намеса в правата по член 8, а не нейното техническо определение.

ЕСПЧ констатира, че обсъжданите в случая разпоредби са публични и достъпни, но правилата не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреба, изисквани съгласно член 8 от Конвенцията, в следните аспекти:

– Широко определените основания, на които могат да бъдат използвани „служители на прикритие“, и областите, в които могат да бъдат разгърнати, в съчетание с начина, по който се взема решение за внедряването им, могат да доведат до произвол и злоупотреба. Теоретично всяко лице или частна организация в България може да се окаже под наблюдение от такива служители, което представлява значителна намеса в правата на личния живот, включително възможен възпиращ ефект върху гражданското участие. Съдът счита за проблемен дори не толкова широкия обхват на дейност на такива служители, а по-скоро липсата на ефективен независим контрол срещу потенциален произвол.

– Липсата на времево ограничение за използването на „служители на прикритие“. По този начин те могат да бъдат използвани за неопределен период от време – докато продължава да се счита, че има оперативна необходимост. Съдът подчертава, че дори за използването на СРС са предвидени срокове.

– Процедурата за използване на такива служители не изглежда способна да гарантира, че до тях ще се прибягва само когато е „необходимо в едно демократично общество“. Въпреки че съгласно чл. 52, ал. 2 и ал. 3 от Правилника „служител на прикритие“ може да бъде използван ако има доказана „оперативна необходимост“, и че такава необходимост съществува ако законоустановените задачи на ДАНС не могат да бъдат изпълнени по друг начин, правната уредба не посочва факторите, които председателят на ДАНС трябва да вземе предвид при оценката на тези въпроси. Следователно няма гаранция, че „служители на прикритие“ ще бъдат внедрени само когато това е наистина необходимо и пропорционално във всеки отделен случай. Няма и изрично изискване преценката на тези въпроси да бъде надлежно документирана от ДАНС, за да може внедряването на „служител на прикритие“ да бъде ефективно проверено по-късно. Приложимите правила не предвиждат одобряване на решението за назначаване на служител на прикритие от независим външен орган, или поне уведомяването на такъв независим орган.

– Не съществуват разпоредби за ефективен надзор върху използването или работата на „служители на прикритие“, което може да доведе до произвол и злоупотреби, както и до корупция или злоупотреба с власт от страна на самите „служители на прикритие“.

– Накрая, националното законодателство не предвижда ефективни средства за защита във връзка с незаконното или необосновано използване на „служители на прикритие“.

Съдът отбелязва също така липсата на разпоредба в националното законодателство за уведомяване за използването на „служители на прикритие“ и че не изглежда възможно засегнатите лица да получат информация за използването на такива служители. Въпреки че не е проблемно само по себе си, това се отразява на възможността на засегнатите лица да потърсят правна защита. Освен това Съдът отбелязва, че в относимите правила не се посочва нищо относно съхранението, достъпа, проверката, използването, съобщаването и унищожаването на данни, които са били получени в резултат на използването на „служители на прикритие“. Макар да не се задълбочава по този въпрос, тъй като не е повдигнат от жалбоподателя, ЕСПЧ отбелязва, че по отношение на данните, получени чрез използване на СРС са налице сравнително подробни правила, и въпреки това са установени различни пропуски, довели до заключението, че е възможно да бъде злоупотребено с тях.

В заключение и въпреки че няма доказателства горепосочени недостатъци в правната уредба да са имали действително въздействие върху използването на „служители на прикритие“ в България, тъй като то по дефиниция е тайно и няма информация за него в публичното пространство, не може да се придаде решаващо значение на липсата на доказателства за произвол.

С оглед изложеното Съдът констатира, че националните разпоредби относно използването на „служители под прикритие“ не отговарят на изискването за качество на закона и не са в състояние да ограничат намесата в правата, защитени по член 8, до „необходимото в едно демократично общество“.

По делото няма присъдено обезщетение, тъй като Съдът приема, че самото констатиране на нарушение представлява достатъчна обезвреда.

5. „Кофи срещу България“ (жалба № 95/24) – няма нарушение на материалния аспект на чл. 3, нарушение на процедурния аспект на чл. 3 и на забраната за дискриминация във връзка с това

Жалбоподателят, г-н Леон Франсоа д‘Асисиз Кофи, е чернокож британски гражданин. На 29 септември 2018 г. той става жертва на побой от страна на група футболни фенове след проведен мач ЦСКА-Левски в гр. София. Нападнат е вечерта на посочената дата на ул. „Ген. Паренсов“, в непосредствена близост до сградата на МВР. Вследствие на побоя жалбоподателят е със сериозни наранявания – счупена челюст, избити зъби и други наранявания по главата.

Веднага след побоя е образувано досъдебно производство, събирани са доказателства, но разследването се бави. Досъдебното производство е спирано два пъти, постановленията за спиране са обжалвани от пострадалия пред съда. Съдилищата отменят постановленията и връщат производствата за доразследване с конкретни указания.

Жалбоподателят повдига две оплаквания по чл. 3 от Конвенцията (забрана за нечовешко отношение) пред ЕСПЧ. Първото оплакване е, че властите не са създали адекватна нормативна рамка за предотвратяване на нападението и не са я приложили ефективно на практика (в нарушение на материалния аспект на чл. 3 от Конвенцията). Второто оплакване е, че властите не са разследвали ефективно побоя, който е причинил на жалбоподателя сериозно страдание и който е бил мотивиран от расистки подбуди (нарушение на процедурния аспект на чл. 3 от Конвенцията). Жалбоподателят се оплаква и по чл. 14 във връзка с чл. 3 за дискриминационно третиране при разследване на инцидента.

По отношение на първото оплакване:

ЕСПЧ приема, че българската държава е приела редица актове, които регулират организацията и сигурността на спортни събития с цел да се предотврати насилие. Наказателният кодекс също предвижда състав на престъпление за нанасяне на телесна повреда, както и квалифициран състав в случаите на осъществяване на деянието по хулигански или расистки подбуди. Съдът намира, че националната правна уредба регулира деянията, на които е станал жертва жалбоподателя. По-нататък, Съдът изследва въпроса за това дали властите са изпълнили позитивното си задължение да предприемат практически мерки за предотвратяване на насилието. Съдът подробно анализира представения от Правителството План-разстановка на МВР и установява, че той е достатъчно подробен, за да послужи за основа за защита на населението във връзка с провеждания мач. Съдът установява, че властите подробно и адекватно са анализирали риска от насилие на база и на предишен опит при организирането на подобни събития. Съдът отбелязва някои неясноти и пропуски в практическото прилагане на плана-разстановка, но заключава, че властите не е имало как да предвидят, че жалбоподателят ще премине точно по избрания от него маршрут и ще попадне в центъра на група, състояща се и от агресивни членове. Групата не е давала индикации за потенциално насилствено поведение преди инцидента и съответно властите не са имали основание да подозират, че съществува сериозен риск за живота и здравето на някого. В заключение, ЕСПЧ установява, че няма нарушение на чл. 3 от Конвенцията в неговия материален аспект.

По отношение на второто оплакване:

ЕСПЧ приема, че властите бързо са образували наказателно производство за нападението срещу жалбоподателя. Съдът отбелязва обаче, че при пристигането си на местопрестъплението полицаите, които са се притекли на помощ на жалбоподателя, не са запазили местопроизшествието. Задължението за запазване на доказателства е от първостепенно значение за ефективното разследване. Полицейските служители не са издали разпореждане никой да не напуска мястото на инцидента и не са обградили групата. Съдът също така установява, че няма изпратен полицейски патрул с цел събиране на доказателства. По-нататък разследването се характеризира със значителни забавяния. Приятелите на жалбоподателя, които са го придружавали, са разпитани за първи път 10 дни след събитието, повечето полицейски служители в непосредствена близост са били разпитани месец след това. След още месец е изискан планът-разстановка и информация за дежурните полицаи. Забавяния се наблюдават и при снемане на записите от видеокамерите и разпита на заснето и разпознато на записите лице. В допълнение националните съдилища два пъти са установявали необосновано спиране на разследването и са указвали предприемане на допълнителни процесуално-следствени действия. Съдът отбелязва също така, че властите не са разследвали расистки мотиви, които може да са били в основата на нападението, въпреки че адвокатът на жалбоподателя изрично е повдигнал такова оплакване. Разследващите не са изследвали въпроса за расистка мотивация на нападението. Първоначално наказателното производство е образувано за нанасяне на средна телесна повреда, а след две години квалификацията е променена на нанасяне на средна телесна повреда по хулигански подбуди, като не са положени усилия да се разследва расизъм. ЕСПЧ заключава, че разследването не е било ефективно и способно да доведе до установяване на фактите и разкриване на извършителите. В заключение, Съдът намира нарушение на чл. 3 от Конвенцията в неговия процедурен аспект.

По отношение на оплакването си за липса на разследване на расистки подбуди, жалбоподателят повдига и чл. 14 във връзка с чл. 3 от Конвенцията (забрана за дискриминация при упражняване на правото на ефективно разследване на оплаквания за нечовешко отношение). Съдът намира, че в основата на оплакването на жалбоподателя е обстоятелството, че властите не са разследвали расистки подбуди. Въз основа на заключенията си по чл. 3 от Конвенцията, Съдът заключава, че държавата е нарушила чл. 14 във връзка с чл. 3 (процедурен аспект).

Съдът присъжда обезщетение от 18 500 евро за неимуществени вреди и 4 500 евро за разходи и разноски за установените нарушения.

6. „Костова и други срещу България“ (жалба № 10637/22), „Политов срещу България“ (№ 23157/22) и „Михайлова срещу България“ (жалба № 43728/22) - нарушение

Поради сходния предмет на оплакванията по трите дела Съдът е решил да ги разгледа съвместно и да постанови едно общо решение.

И трите жалби се отнасят до твърдения на жалбоподателите за нарушения на процесуалния аспект на член 3 от Конвенцията, като всички те се позовават също и на член 13, а третият жалбоподател – и на член 8. Жалбоподателите излагат твърдения за неефективно разследване поради това, че властите не са разгледали своевременно жалбите им за нападенията спрямо тях от частни лица, което е довело до изтичане на законоустановените давностни срокове и до невъзможност да бъдат подведени под отговорност извършителите. Първият жалбоподател също така се оплаква съгласно член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, че е била принудена да поеме разходите на нападателя си в тези производства.

„Костова и други срещу България“ (жалба № 10637/22)

Жалбоподателката и сестра ѝ Б. Д. Ф.-П. наследяват по 1/2 идеална част от имотите на родителите си. След смъртта на майка им през 2016 г. между тях възниква траен конфликт относно ползването и подялбата на имотите (два апартамента в София и други недвижими имоти). Жалбоподателката живее в апартамента и не предоставя достъп на сестра си, която настоява за делба или продажба.

На 28.06.2016 г., след поредна среща без резултат, вечерта в апартамента възниква скандал. Според установеното, Б. Д. Ф.-П. нанася удари на жалбоподателката, причинявайки леки телесни повреди (кръвонасядания и оток). Повикана е полиция и са издадени медицински документи. Първоначално прокуратурата отказва да образува досъдебно производство поради липса на данни за престъпление от общ характер.

Паралелно продължават споровете за наследството, включително нотариални покани и преговори за доброволна делба. В кореспонденция жалбоподателката поставя условие, че няма да подаде тъжба за телесна повреда, ако се постигне споразумение. Такова не е постигнато.

През 2018 г. жалбоподателката подава частна тъжба срещу сестра си за лека телесна повреда и незаконно оставане в чуждо жилище. През 2020 г. Софийският районен съд признава Б. Д. Ф.-П. за виновна за причиняване на лека телесна повреда и за това, че е останала в жилището въпреки поканата да го напусне.

След обжалване, въззивната инстанция през 2021 г. отменя присъдата и прекратява наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност. Решението е потвърдено окончателно от Върховния касационен съд. На жалбоподателката са възложени съдебните разноски в размер на 1686 лв.

Отделно, образувано е гражданско дело за обезщетение във връзка с инцидента, което към момента на подаване на жалбата не е приключило и е насрочено за разглеждане през април 2025 г.

„Политов срещу България“ (№ 23157/22)

През месец април 2014 г. жалбоподателят е ударен в лицето от частно лице по време на изпълнение на служебните си задължения като общински служител. Същият ден жалбоподателят подава оплакване в полицията, като посочва извършителя. Жалбоподателят е получил контузна рана на носа, травматично подуване с посиняване и болезненост около раната.

През месец май 2014 г. Окръжният прокурор на гр. Пловдив образува наказателно производство срещу извършителя за причиняване на лека телесна повреда по хулигански подбуди (чл. 131, ал. 1, т. 12 от Наказателния кодекс). През месец юли 2017 производството е прекратено, тъй като прокурорът е счел, че фактите съответстват на престъпление от частен характер за причиняване на лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от Наказателния кодекс.

Жалбоподателят обжалва постановлението за прекратяване пред Окръжният съд – Варна, който го отменя, като констатира, че прокурорът не е разследвал и не се е произнесъл по престъпление от общ характер по чл. 131, ал. 1, т. 1 от Наказателния кодекс. След това прокурорът пет пъти спира производството, като четири от тези спирания са отменени от съда, който всеки път връща делото на прокурора със задължителни указания. През месец ноември 2021 г. Окръжният прокурор в гр. Варна прекратява производството, тъй като абсолютната давност за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 1 е изтекла на 7 октомври 2021 г.

По гражданско производство, по което жалбоподателят междувременно завежда срещу извършителя, с окончателно решение от 18 март 2020 г. на Окръжен съд - Варна, съдът му присъждал 800 лева (около 400 евро) плюс лихва за нападението.

С окончателно решение от 29 април 2025 г. на Върховния касационен съд на жалбоподателя са присъдени и 3000 лева (около 1500 евро) в производство за обезщетение срещу държавата за прекомерна продължителност на наказателното производство.

Михайлова срещу България“ (жалба № 43728/22)

Нa 13 март 2018 г. жалбоподателката, по професия адвокат, подава жалба до Прокуратурата, че на 7 март 2018 г. нейна позната я е пребила в Горна Оряховица. Медицинско свидетелство, издадено на жалбоподателката на 8 март 2018 г., говори за контузия, отоци и множество хематоми по главата, както и рана на лицето и кръвотечение от носа. Всички прокурори в Горна Оряховица си правят отвод поради професионалната си връзка с жалбоподателката. На 14 юни 2018 г. преписката е изпратена на районната прокуратура в Свищов, която на 28 юни 2018 г. образува досъдебно производство за причиняване на лека телесна повреда по хулигански подбуди.

На 13 февруари 2019 г. районната прокуратура в Свищов спира разследването, като установява, че не е извършено престъпление от общ характер. През април 2019 г. жалбоподателката е уведомена за спирането и че може да подаде тъжба. След поредица от препращания и отводи Районен съд - Велико Търново потвърждава спирането с окончателно решение от 11 юли 2019 г. На 11 септември 2020 г. районната прокуратура в Свищов прекратява наказателното производство.

На 17 юли 2019 г. жалбоподателката подава тъжба пред Районен съд - Велико Търново във връзка със същото нападение. Съдът прехвърля делото на Районен съд - Горна Оряховица и след нов спор за компетентност на 11 септември 2019 г. Върховният касационен съд изпраща делото на Районния съд във Велико Търново, който оправдава предполагаемата извършителка на 15 януари 2020 г. След обжалване, на 16 юли 2020 г. Окръжният съд във Велико Търново отменя оправдателната присъда и връща делото на районния съд за ново разглеждане. След нова поредица от отводи Върховният касационен съд изпраща делото на Районния съд в Омуртаг на 6 октомври 2020 г. С окончателно решение от 9 юли 2021 г. той прекратява наказателното производство и връща делото на Прокуратурата за разследване на хулиганство по чл. 325, ал. 1 от Наказателния кодекс. На 10 декември 2021 г. районната прокуратура във Велико Търново отказва да образува наказателно производство. На 2 август 2022 г. окръжната прокуратура потвърждава отказа и отбелязва, че престъплението по чл. 325, ал. 1 от Наказателния кодекс се поглъща от леката телесна повреда по хулигански подбуди. От своя страна прекратяването на наказателното производство от 11 септември 2020 г. представлява пречка за образуване на нови наказателни производства за същите деяния, а давността за престъплението по чл. 325, ал. 1 от Наказателния кодекс е изтекла.

Съдът решава да разгледа оплакванията на жалбоподателите единствено по член 3 от Конвенцията.

Той установява, че отношението, на което са били подложени жалбоподателите, е достигнало минималния праг на суровост по член 3 от Конвенцията. По-нататък, Съдът констатира, че начинът, по който прокурорите и съдиите са провели производствата по жалбите за малтретиране, не е бил нито бърз, нито достатъчно старателен, въпреки че ситуациите са го изисквали. Според Съда, предмет на спора не е продължителността на давностните срокове като такива, а дали властите са предприели всички разумни стъпки за разследване на твърденията на жалбоподателите с експедитивността, изисквана от приложимите давностни срокове, за да осигурят практическа и ефективна защита.

В случая на първата жалбоподателка, Съдът отбелязва, че прокурорът не я е уведомил своевременно за отказа за образуване на производство, въпреки че тя е завела дело от частен характер веднага щом е била уведомена за него, повече от две години преди изтичането на съответния давностен срок, а на първоинстанционния съд са му били необходими две години, за да се произнесе след многократни отлагания на заседанията, без вина на жалбоподателката. Второинстанционният съд не е компенсирал натрупаното забавяне и, въпреки че подсъдимият е бил осъден на първа инстанция, производството в крайна сметка е било прекратено поради изтичане на давностния срок.

В случая на втория жалбоподател, Съдът отбелязва, че на прокурора са били необходими повече от три години, за да даде становище, че оспорваните действия не съответстват на престъпление от общ характер. След като съдът е отменил постановлението за спиране, прокурорът разследва още четири години, през които съдът отново е отменил постановлението му за спиране на разследването четири пъти – без да стигне до заключение преди изтичане на давностния срок.

По отношение на третата жалбоподателка, Съдът отбелязва, че жалбата ѝ е била препращана между различни инстанции на прокуратурата и съдилищата в продължение на повече от четири години, без да е взето окончателно решение до изтичане на давностния срок.

ЕСПЧ приема, че описаният ход на действията е довел и по трите жалби до изход на наказателното производство, при който липсва възпиращият ефект, способен да осигури ефективно предотвратяване на незаконни действия като тези, от които жалбоподателите се оплакват. Освен това, първата жалбоподателка е била задължена да заплати разноските на ответника, въпреки че производството е било прекратено не по нейна вина. Целта на осигуряване на ефективна защита срещу актове на малтретиране не може да бъде постигната, когато наказателното производство е прекратено поради факта, че наказателното преследване е погасено по давност и когато това е станало, както в настоящите случаи, в резултат на действията на съответните държавни органи и не по вина на жалбоподателите.

С оглед на горното, Съдът постановява, че е налице нарушение на процесуалния аспект на член 3 от Конвенцията по отношение на всички жалбоподатели и че не възниква отделен въпрос по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията по отношение на първата жалбоподателка.

Съдът присъжда за неимуществени вреди по 5 000 евро (пет хиляди евро) на първата и третата жалбоподателка и 3 500 евро (три хиляди и петстотин евро) на втория жалбоподател.

Съдът присъжда и 5 012,29 евро (пет хиляди и дванадесет евро и двадесет и девет цента) за разходи и разноски на първата жалбоподателка. Съдът присъжда 1 155,3 евро (хиляда сто петдесет и пет евро и тридесет цента) за разноски на втория жалбоподател, плюс всички данъци. Съдът не присъжда разноски на третата жалбоподателка, тъй като тя представлява сама себе си.

Решението е окончателно.

7. „Данков срещу България“ (жалба № 60279/21) – жалбата е обявена за недопустима

Жалбоподателят повдига оплакване по член 3 от Конвенцията като твърди, че е бил малтретиран по време на задържането му в Районното полицейско управление в Несебър и не е проведено ефективно разследване по подадената от него жалба.

Жалбоподателят е задържан между 17:15 ч. и 18:00 ч. на 14 август 2020 г. от двама полицейски служители на южния плаж в Несебър (нудистката част) след сигнал от други лица за блудствени действия с едно от малолетните момичета, които били с него на плаж. Поставени са му белезници и заедно с жената, която го придружавала, и двете момичета, са закарани в полицейското управление. Жалбоподателят е уведомен за правата си и в предоставената му декларация е посочил, че няма здравословни проблеми и не желае да бъде прегледан от лекар, нито да се срещне с адвокат или да се свърже с роднини. Той е задържан за 24 часа, считано от 18:00 ч. на 14.08.2020 г. В неустановен момент по-късно е разпитан от полицай И.К-ев. в присъствието на полицаи Д.Д. и И.К-ов. Също в неустановен момент той е прегледан от медицинска сестра от Центъра за спешна медицинска помощ, за което е издадено медицинско свидетелство от 15.08.2020 г. В него се посочва, че жалбоподателят е клинично здрав и може да бъде задържан до 24 ч. В нито един момент (пред полицейските служители или медицинската сестра) жалбоподателят не се е оплакал да е бил малтретиран. Той е освободен в 17:40 ч. на 15 август 2020 г.

На 20 август 2020 г. жалбоподателят е прегледан от съдебен медик в София, на който казал, че е бит от полицаи на 14.08.2020 г. около 19:30 ч. В издаденото свидетелство са установени три кръвонасядания в лявата част на гръдния кош и две кръвонасядания на лявото бедро. Лабораторно изследване на урина от м. септември 2020 г. установява наличието на еритроцити и левкоцити. На 20 октомври 2020 г. г-н Данков подава жалба до Прокуратурата като посочва, че на 14.08.2020 г. полицейските служители са му нанесли лека телесна повреда (първо са го ударили в лицето и след като е паднал на пода са го ритали в гърдите и краката), а докато е бил в полицейския автомобил един от тях му е отправил смъртна закана „Ще те убия и ще те заровя дълбоко в пясъка!“.

На 22 октомври 2020 г. районен прокурор в РП-Бургас възлага предварителна проверка като дава подробни указания за конкретните действия, които да установят, наред с останалото: здравословното състояние на жалбоподателя, когато е заведен в полицейското управление, извършен ли му е медицински преглед докато е бил задържан и с какви изводи, използвана ли е физическа сила спрямо него и ако да, защо, как и кога, полицейските служители, които са го задържали и са работили с него, видео записи от полицейското управление. Всички тези действия са извършени, а относно записите е установено, че същите се съхраняват за период от около 20 дни и вече са били изтрити към момента, когато той е подал жалба. Разпитани са жалбоподателят, неговата приятелка, лицето, подало сигнал до полицията, служителите, които са го задържали и тези, които са го разпитвали, както и медицинската сестра, която го е прегледала.

На 5 март 2021 г. районният прокурор отказва да образува наказателно производство, тъй като събраните доказателства не позволяват да се заключи, че твърдените действия са извършени. Не се установява действително да е произнесена репликата, цитирана от жалбоподателя, а дори и да се е случило, не може да се каже, че целта е била да бъде повлияно на поведението му. На второ място, макар да се оплаква, че е ударен в лицето, в медицинското свидетелство не са описани такива следи, медицинската сестра не е отбелязала наличието на следи от наранявания, нито самият той е споменал, че е бит докато е давал сведения. Едва 5 дни след като е освободен е отишъл на лекар, а представените изследвания са от м. септември. В този период от време има вероятност да е получил нараняванията по друг начин. Не може да се стигне до извода, че е бит докато е бил задържан. Висшестоящите прокуратури, вкл. ВКП отхвърлят подадените жалби срещу постановлението.

ЕСПЧ се позовава на принципа на субсидиарността и посочва, че националните власти следва да преценяват доказателствата. Съдът, разглеждайки всички документи, с които разполага, не намира основание да постави под съмнение горните изводи на прокуратурата. Макар че дори и самата закана с действия, противоречащи на член 3 от Конвенцията, би могла да породи нарушение, тя трябва да е достатъчно истинска и непосредствена, за да достигне необходимия праг за приложение на член 3. Въпреки че употребата на заплашителни или унизителни изрази няма място в контекста на правоприлагането, Съдът не е убеден, че в настоящия случай полицейски служител е отправил към жалбоподателя реални и непосредствени заплахи за умишлено и непосредствено малтретиране с цел да изтръгне информация от него.

ЕСПЧ посочва също, че въз основа на документите, с които разполага, не може да се заключи, че описаните на 20 август 2020 г. наранявания, са претърпени по времето и в контекста, твърдян от жалбоподателя. Съдът посочва, че жалбоподателят е имал възможност да се оплаче пред властите многократно, но не го е сторил в нито един момент, а е подал жалба повече от два месеца след освобождаването си. Това е попречило на властите да прегледат записите от полицейското управление, които биха могли да послужат като убедителни доказателства в подкрепа или опровержение на твърденията му. Той е описал, че е бил ударен в лицето с юмрук и е куцал след твърдения побой, а същевременно нито медицинският специалист, който го е прегледал на 15 август, нито полицаите, които са го разпитвали, са отбелязали някакви наранявания и трудност при придвижването.

В заключение Съдът посочва, че макар за съжаление на жалбоподателя да не е бил извършен медицински преглед при освобождаването, а важността на независим и обстоен преглед при освобождаване е подчертавана многократно от Съда, последователността на събитията в настоящия случай, както е установена от националните власти въз основа на събраните доказателства, не позволява да се заключи, че жалбоподателят е бил малтретиран. Следователно оплакването му по отношение на материалния аспект на член 3 от Конвенцията е явно необосновано.

По отношение на оплакването за неефективно разследване, Съдът посочва, че прокурорът е наредил извършване на проверка веднага след като е подадена жалбата. Предприети са множество адекватни действия, няма забавяния в процеса и не може да се каже, че властите са направили прибързани заключения, пренебрегвайки очевидни линии на разследване. Следователно и този аспект от оплакването е явно необоснован.

С оглед изложеното Съдът обявява жалбата за недопустима.

Решението е окончателно.

8. „Петров срещу България“ (жалба № 17146/21) – жалбата е обявена за недопустима

Жалбоподателят е работил като шофьор-снабдител в частно дружество. На 02.07.2013 г., докато е на работа, той предизвиква пътно-транспортно произшествие (ПТП) в близост до гр. Хасково с движеща се на пътното платно каруца, теглена от кон, като е причинил телесна повреда на Г. Д. (на 81 г.). Пострадалият е откаран в болница със счупена ключица, където бил подложен на изследвания и лечение и впоследствие изписан за домашно лечение. За него и съпругата му се грижела наета домашна помощница в продължение на месец в къщата им в село в Хасковска област. Състоянието на Г. Д. се влошило постепенно и след краткотрайното му хоспитализиране и впоследствие изписване, на 01.08.2013 г. той починал.

В деня на ПТП, полицаите, посетили местопроизшествието, съставят акт за установяване на административно нарушение (АУАН) на Ст. Петров на осн. чл. 179, ал. 2, предл. второ от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) за нарушение на чл. 23, ал. 1 от същия акт. В законоустановения срок директорът на районната полиция съставя наказателно постановление (НП), което жалбоподателят получил 3 месеца по-късно. Наложената минимална глоба е заплатена веднага от Ст. Петров и НП влязло в сила.

Междувременно, след смъртта на пострадалия Г. Д. по воденото досъдебно производство (образувано в деня на ПТП), през ноември 2016 г. прокурорът повдига обвинение на жалбоподателя за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) за това, че при нарушение на правилата за движение по пътищата предизвикал ПТП и по непредпазливост причинил смъртта на Г.Д. В съдебната фаза на производството пред първоинстанционният съд Ст. Петров за пръв път повдига възражение за нарушение на принципа ne bis in idem за това, че бил преследван два пъти за едно и също деяние, а именно с НП и по повдигнатото обвинение за причиняване на смърт по непредпазливост. Първоинстанционният съд прекратява с определение производството, като счита, че е нарушен принципът ne bis in idem. След протест от страна на прокуратурата второинстанционният съд намира, че не е налице нарушение на принципът ne bis in idem, и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия. След проведено триинстанционно производство, с окончателно решение от 16.09.2020 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на второинстанционния съд, с което е потвърдена присъдата на жалбоподателя- пробация и година и половина лишаване от право да управлява МПС.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 4 § 1 от Протокол № 7 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (забрана за повторно осъждане или наказание) и по чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (право на ефективни правни средства на защита). Наред с редица възражения по допустимостта на жалбата, правителството повдига възражения и по същество съгласно установените критерии в делото Енгел и др. с/щу Холандия. Беше посочено, че двете производства (АНП и наказателното) могат да бъдат проведени едновременно без да се нарушава принципът ne bis in idem, тъй като регулират различен тип отношения и извършените нарушение и престъпление са с различен фактически състав. Посочи се, че и механизмът на ПТП се отнася по различен начин към наложеното административно наказание и извършеното престъпление. Обърна се внимание на това, че националните съдебни органи са отчели възражението за ne bis in idem на жалбоподателя и са го разгледали по същество, с което не са ограничили правото му на защита.

С решение от 19.02.2026 г. ЕСПЧ приема по-голямата част от аргументите на правителството. Съдът посочва, че административно-наказателното производство има наказателен характер и че двете производства са породени от един пътен инцидент. Съдът посочва, че не е налице двойно наказване по смисъла на чл. 4 § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, тъй като двете производства са се допълвали и са засегнали различни аспекти от неправомерното поведение на жалбоподателя. Съдът също така намира, че двете производства са били предвидима последица, както по закон, така и на практика. Съгласно българското законодателство, пътнотранспортните произшествия с фатален изход не могат да се разглеждат по административен ред и трябва да бъдат преследвани по наказателноправния ред. Съдът посочва като положителен аргумент, че българските национални съдилища са взели предвид установените факти в производството по административното нарушение при разглеждането на наказателното дело, за да се избегне дублиране при събирането и оценката на доказателствата. Наказателните съдилища също така са включили преписката по административното нарушение в доказателствения материал по наказателното дело. Тази координация между административните органи и наказателните съдилища гарантира, според ЕСПЧ, че двете производства са интегрирани по същество и процедурно. Съдът също така е приел аргумента на правителството, че като цяло, санкциите, наложени в двете производства, не са прекомерни с оглед на тежестта на нарушенията и жалбоподателят не е понесъл прекомерна тежест. Наказателните съдилища изрично са взели предвид административната глоба от приблизително 51 евро, наложена в по-ранното производство за административно нарушение и са наложили леки мерки за пробация за срок от 18 месеца и забрана за шофиране.

Съдът е приел и оплакването по чл. 13 от ЕКПЧ за недопустимо.

Решението е окончателно.