Права на човекаДело АЛЕКСИЕВА И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
Номер на жалба: 30915/23
Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на жилището, (Чл. 8-2) Необходимо в едно демократично общество
ТРЕТO ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО „АЛЕКСИЕВА И ДРУГИ“ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 30915/23)
РЕШЕНИЕ
Член 8 • Жилище • Премахване на ромско селище, в което са живели жалбоподателите, без да бъде осигурено тяхното участие в процеса по издаване и изпълнение на заповедите и без оценка на пропорционалността на премахването • Статут на жертви за двама жалбоподатели, чиято къща е била обект на заповед за премахване, но е останала непокътната • Умишлено изключване на жалбоподателите от официалния процес, който изглежда е бил структуриран по начин, целящ да се избегнат правно-процесуалните гаранции • Намерението за извършване на премахването е било скрито от жалбоподателите и другите органи • Не е било отчетено, че жалбоподателите са членове на социално уязвима група и на общност с дългогодишна история в селището • Липса на процедура, позволяваща на жалбоподателите да получат преди премахването надлежна проверка на пропорционалността на мярката с оглед на техните индивидуални обстоятелства
Член 46 • Изпълнение на съдебното решение • Общи мерки • Държавата-ответник да предприеме мерки, за да гарантира, че лицата, които нямат законово право да обитават постройките, в които живеят, и рискуват да загубят домовете си поради планирано премахване, дори ако не са адресати на заповедта за премахване, имат ефективен достъп до процедура за преценка на пропорционалността на мярката с оглед на индивидуалните им обстоятелства
Изготвено от Секретариата. Не обвързва Съда.
СТРАСБУРГ
25 август 2026 г.
Настоящото решение придобива окончателен характер при условията, посочени в член 44, § 2 от Конвенцията. Възможно е да бъде подложено на редакционни корекции.
СЪДЪРЖАНИЕ
II. МЕРКИ, ПРЕДПРИЕТИ ОТ ОБЩИНАТА С ЦЕЛ ПРЕМАХВАНЕ НА ЖИЛИЩАТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ 2
III. ОПИТИ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ ДА ПОЛУЧАТ ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПРОЦЕСА НА ПРЕМАХВАНЕ 4
А. Искане за достъп до информация. 4
Б. Кореспонденция с общинските власти. 5
Г. Жалби до различни органи. 5
Д. Кореспонденция с органите за социално подпомагане. 6
IV. ПЪРВА СЕРИЯ ИСКАНИЯ ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕОСНОВАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ 6
А. Първоинстанционно производство пред Административен съд – София град („АССГ“) 6
Б. Обжалвания пред Върховния административен съд. 7
V. ВТОРА СЕРИЯ ИСКАНИЯ ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕОСНОВАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ 8
А. Първоинстанционно производство пред АССГ.. 8
Б. Обжалване пред Върховния административен съд. 8
VI. ПРЕМАХВАНЕ НА НЯКОИ ОТ ЖИЛИЩАТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ.. 8
VII. ТРЕТА СЕРИЯ ИСКАНИЯ ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕОСНОВАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ 9
А. Първоинстанционно производство пред АССГ.. 9
Б. Обжалване пред Върховния административен съд. 11
2. Произнасяния на Върховния административен съд. 11
VIII. ЖАЛБИ СРЕЩУ ЗАПОВЕДИТЕ ЗА ПРЕМАХВАНЕ.. 12
1. Първоначални производства пред АССГ.. 12
а) Жалби срещу заповедите и молби за спиране на изпълнението. 12
б) Опити на АССГ да получи копия от обжалваните заповеди за премахване 12
в) Указания на АССГ към жалбоподателите. 13
г) Отказ на АССГ да разгледа молбите за спиране. 13
д) Обявяване от АССГ на три от четирите жалби за недопустими. 14
(i) Експертно заключение по делото на г-н Стоян Младенов. 14
(iii) Оставяне в сила на две от определенията от ВАС.. 15
е) Решение на АССГ по делото на г-жа Божурка Янкова по същество. 15
2. Първо производство пред ВАС по делото на г-жа Божурка Янкова. 16
3. Делото по жалбата на г-жа Божурка Янкова върнато на АССГ.. 17
4. Второ производство пред ВАС по делото на г-жа Божурка Янкова. 17
IX. ЖИЛИЩНО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ КЪМ ЯНУАРИ 2025 Г. 17
X. ЖАЛБА ДО ПРОКУРАТУРАТА.. 17
XI. ПРИВРЕМЕННИ МЕРКИ ПО ЧЛЕН 39 § 1 ОТ ПРАВИЛНИКА НА СЪДА.. 18
А. Първоначалното искане за привременни мерки. 18
Б. Решение за частична отмяна и частично запазване на тези мерки. 18
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА.. 19
I. БЪЛГАРСКО ПРАВО И ПРАКТИКА.. 19
1. Общо изискване за законно изграждане на постройки. 19
2. Узаконяване с ретроактивно действие. 19
3. Заповеди за премахване на незаконни постройки. 20
а) Орган, компетентен да издава заповед за премахване. 20
в) Липса на незабавна изпълняемост. 20
4. Изпълнение на заповеди за премахване на незаконни постройки. 20
5. Уведомяване на заинтересованите страни за актове и документи. 21
Б. Съдебен контрол по отношение на заповедите за премахване и тяхното изпълнение 21
1. Съдебен контрол по отношение на заповедите за премахване. 21
2. Съдебен контрол по отношение на изпълнението на заповеди за премахване 22
В. Други относими разпоредби от Кодекса от 2006 г. 23
1. Принцип за съразмерност в административното производство. 23
2. Участие на засегнатите лица в административното производство. 23
3. Уведомяване на физически лица за административни процедури. 24
4. Съдебна защита срещу неоснователни действия на властите. 24
5. Отговорност за вреди, причинени при изпълнението на административни актове 25
2. Отговорност за вреди, причинени вследствие на нарушение на правото на Европейския съюз 26
Д. Относими разпоредби от Закона за защита срещу дискриминация от 2003 г. 26
1. Забрана за дискриминация. 26
2. Средства за правна защита при нарушения на Закона от 2003 г. 27
а) Производство пред Комисията за защита срещу дискриминация и последващи искове за обезщетение 27
б) Производства, водени пряко пред гражданските съдилища. 27
Е. Относими разпоредби на вещното право. 27
Б. Относима практика на Съда на Европейския съюз. 29
ОТНОСИМИ МАТЕРИАЛИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА.. 30
I. МАТЕРИАЛИ ОТ КОМИТЕТА НА МИНИСТРИТЕ.. 30
I. ВАЛИДНОСТ НА ПЪЛНОМОЩНИТЕ, ПРИЛОЖЕНИ КЪМ ЖАЛБАТА.. 31
3. Отговор на правителството. 32
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8, САМОСТОЯТЕЛНО И ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 35
1. Изчерпване на вътрешноправните средства за защита. 36
а) Становищата на страните и на третото лице, встъпило в делото. 36
(iii) Трета страна, встъпила в делото. 38
(ii) Средствата за правна защита, посочени от правителството. 40
(α) Процедура за узаконяване на незаконни постройки. 40
(β) Средства за правна защита при дискриминация по Закона от 2003 г. 40
(γ) Жалби срещу заповедите за премахване или срещу мерките, предприети за тяхното изпълнение 42
(ε) Искове за обезщетение за нарушение на правото на ЕС по чл. 2в от Закона от 1988 г. 45
2. Статут на жертва на г-н Стоян Младенов, г-жа Звезда Младенова и г-н Серафим Кочев 45
а) Становищата на правителството. 45
(i) Г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова. 46
3. Заключение относно допустимостта на оплакването. 47
1. Становища на страните и на третата страна, встъпила в делото. 47
в) Третата страна, встъпила в делото. 48
(ii) По отношение на г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова 48
б) Оправданост на тази намеса. 49
(i) „[В] съответствие със закона“. 49
(iii) „Необходимо в едно демократично общество“. 51
(β) Прилагане на тези принципи. 51
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3, САМОСТОЯТЕЛНО И ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 53
А. Становищата на страните. 53
1. Начинът, по който е било извършено премахването. 54
2. Процедурата, издаването и последиците от заповедите за премахване. 55
IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1. 55
А. Становищата на страните. 56
V. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.. 60
А. Становищата на страните. 60
VI. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6, § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.. 61
А. Становищата на страните. 61
VII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.. 62
VIII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 39 ОТ ПРАВИЛНИКА НА СЪДА.. 63
IX. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.. 63
1. Претенцията на жалбоподателите и коментарите на правителството по нея 63
1. Претенцията на жалбоподателите и коментарите на правителството по нея 64
1. Претенцията на жалбоподателите и коментарите на правителството по нея 66
а) Претенцията на жалбоподателите. 66
б) Коментарите на правителството по отношение на претенцията. 66
(i) Лице(а), от чието име е предявена претенцията. 67
(iv) Хонорари по договори за възнаграждение под условие. 67
б) Разходи във вътрешното производство. 68
в) Разноски в производството пред Съда. 69
г) Административни разходи и пощенски такси. 69
По делото „Алексиева и други срещу България“,
Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ в състав:
Йоанис Ктистакис, председател,
Петер Роосма,
Дариан Павли,
Уна Ни Райфърти,
Матея Джурович,
Канолик Мингоранс Кайрат, съдия,
Маия Русева, съдия ad hoc,
и Милан Блашко, секретар на секцията,
Като взеха предвид:
жалбата (№ 30915/23) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от 56 български граждани, чиито имена са посочени в приложената таблица („жалбоподателите“), на 9 август 2023 г.;
решението за налагане на привременни мерки на българското правителство („правителството“) и последващото решение за частично отменяне и частично продължаване на тези мерки;
решението да се даде приоритет на жалбата;
решението за уведомяване на правителството относно жалбата;
становищата на страните; и
коментарите, представени от Европейския център за правата на ромите, който беше конституиран в производството като трета страна;
Като отбелязва решението на председателя на отделението да освободи Диана Ковачева, избраната съдия за България, от участие в разглеждането на настоящото дело, както и последващото му решение да назначи Мая Русева за ad hoc съдия по делото;
След като разгледа делото на закрито заседание на 23 юни 2026 г.,
постанови следното решение, което беше прието на същата дата:
1. Делото се отнася до премахването през август 2023 г. на ромско селище в София. 56-те жалбоподатели, които са живели в това селище, не са били включени в процеса, в рамките на който властите са издали и изпълнили заповедите за премахване. Въпреки многобройните им опити да получат конкретна информация за този процес, те са успели да получат копия от заповедите едва когато те вече са били в процес на изпълнение. Много от жалбоподателите са поискали обезпечителни мерки срещу местните власти, а четирима от тях са потърсили и съдебен контрол върху заповедите за премахване. Всички тези производства са били неуспешни. Основните въпроси в настоящото дело са дали тези събития представляват нарушение на членове 3, 8 и 14 от Конвенцията и на член 1 от Протокол № 1.
2. 56-те жалбоподатели са родени през годините, посочени в таблица (1) от приложение 1, и живеят в София. Те са представлявани от г-жа Д. Драгиева, адвокатка, практикуваща в София.
3. Правителството е представлявано от своя агент, г-жа С. Собаджиева от Министерството на правосъдието.
4. Всички 56 жалбоподатели са от ромски етнически произход; към съответния момент 14 от тях са били непълнолетни. Много от жалбоподателите са роднини помежду си. Всички те са живели – и са имали постоянни адреси[1] – в малко селище в Орландовци, квартал в североизточната периферия на София. Членове на ромската общност, включително членове на няколко от семействата на жалбоподателите, са живели на това място от 50-те години на миналия век. Около 60-те постройки, в които са живели жалбоподателите, са се намирали на четири парцела, собственост на общината. Възрастта на отделните постройки е спорна.
II. МЕРКИ, ПРЕДПРИЕТИ ОТ ОБЩИНАТА С ЦЕЛ ПРЕМАХВАНЕ НА ЖИЛИЩАТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ
5. През април 2023 г. Върховният административен съд („ВАС“) е потвърдил с окончателна сила заповед от август 2020 г. за премахване на къща, намираща се в близост до домовете на жалбоподателите. Правителството заявява, че малко след това, в началото на лятото на 2023 г., районната общинска администрация решава да проведе допълнителни инспекции по строителен контрол в селището.
6. На 16 юни 2023 г. селището е посетено от общински инспектори по строителен контрол. Те поставят неподписани и ненаименовани уведомления, които гласят:
„Уведомяваме Ви, че до 30.06.2023 г. ще бъдат предприети дейности по премахване на всички незаконно изградени постройки и за разчистване на терени, находящи се в квартал № 24 м. „Орландовци-Малашевци“, като същите следва да бъдат освободени от обитатели и движимо имущество.
Предварително се извиняваме за причиненото неудобство и благодарим за разбирането.“
7. На 19 юни 2023 г. жалбоподателите довеждат уведомленията до знанието на Българския хелзинкски комитет („БХК“), неправителствена организация за защита на правата на човека. Изглежда, че информация за планираното премахване на постройки в селището е била достъпна още преди поставянето на уведомленията, тъй като адвокат на БХК, действащ от името на жалбоподателите, е поискал предварително информация по въпроса от общинските власти на 8 юни 2023 г. (вж. параграф 23 по-долу).
8. На 21 юни 2023 г. кметът и началникът на отдела в общината за строителен контрол посещават селището, за да идентифицират постройките, подлежащи на премахване, но отказват да предоставят каквато и да е информация на жителите.
9. На 4 юли 2023 г. същите лица отново посещават селището и съобщават на жителите, че на 17 юли 2023 г. властите ще им донесат „официалните документи“ и че ще дойдат с багери.
10. Трето посещение се състои на 6 юли 2023 г., по време на което тези две лица, подпомагани от още двама общински служители, инспектират и заснемат постройките (вж. параграф 14 по-долу). Те отново информират жителите, че на 17 юли 2023 г. ще им донесат „официалните документи“.
11. На 13 юли 2023 г. социални работници, придружени от общински служители, полиция и представители на частна благотворителна фондация, посещават селището. Социалните работници предоставят на жителите информация за получаване на социална помощ и раздават формуляри за кандидатстване за спешно настаняване. Според жалбоподателите служителите са им казали, че ако не поискат официално помощ от социалните служби, ще останат бездомни. В писмо от 11 август 2023 г. от органите за социално подпомагане до районния кмет се посочва, че в резултат на това посещение 18 лица са подали молби за спешно настаняване в дните преди премахването, което се е състояло на 9–10 август 2023 г. (вж. параграф 46 по-долу), но никой от тях не се е явил в център за настаняване.
12. На 27 юли 2023 г. началникът на отдела за строителен контрол отново посещава селището и съобщава на жителите, че къщите им ще бъдат премахнати на 4 август 2023 г.
13. Служители на отдела за строителен контрол поставят четири уведомления с дата 16 юни 2023 г. на таблото за обяви в районната администрация. В тях се съобщава, че е започнала процедурата за издаване на заповеди за премахване на постройките, намиращи се на четирите общински парцела, и че заинтересованите лица разполагат със седем дни, считано от 19 юни 2023 г., за да представят писмени доказателства за собственост върху тези постройки и за законността на тяхното строителство. При липса на такива доказателства общината ще приеме, че постройките нямат известен собственик, и ще пристъпи към тяхното премахване. Обявленията са придружени от планове на парцелите.
14. На 6 юли 2023 г. общинските инспектори по строителство проверяват четирите парцела. Те съставят четири констативни протокола, в които отбелязват, че на първия парцел се намират 27 постройки, които не са включени в местния план за застрояване, на втория парцел – 15 такива постройки, на третия парцел – 10 и на четвъртия парцел – 10. Служителите описват всяка от тези 62 постройки с общи параметри – посочвайки размерите им, материалите, от които са построени, и дали са свързани към електропреносната мрежа, водоснабдителната мрежа и канализационната мрежа.
15. На следващия ден, 7 юли 2023 г., главният архитект на района изготвя четири становища, в които се посочва, че за нито една от постройките в архива няма одобрени строителни книжа или удостоверения, удостоверяващи, че застрояването е било прието като законно.
16. Същия ден, 7 юли 2023 г., същите служители, които са извършили проверката на място, използват тези становища, за да съставят четири констативни акта (вж. параграф 132 по-долу), в които пресъздават описанията на постройките от протоколите от проверката и отбелязват категорията на всяка постройка (вж. параграф 131 по-долу) и предполагаемата ѝ година на построяване (за всички постройки това е 2001–23 г.). Те също така отбелязват, че ( а ) собствениците на постройките и лицата, които са ги издигнали, са неизвестни; ( б ) постройките са разположени върху общинска земя; и ( в ) не са представени строителни книжа или разрешения за строеж за постройките. Това означава, че постройките са незаконни и подлежат на премахване. Към констативните актове са приложени скици на четирите терена, върху които постройките са обозначени с номера.
17. Протокол от 7 юли 2023 г., подписан от длъжностните лица, показва, че те са поставили копия от констативните актове на постройките (вж. параграф 137 по-долу). Друг протокол от същата дата, съставен от друга общинска служителка, показва, че на същия ден тя е поставила уведомления на таблото за обяви в помещенията на общината.
18. Друг протокол, датиран 14 юли 2023 г. и съставен от същата общинска служителка, показва, че на тази дата тя е свалила уведомленията за актовете от таблото за обяви (вероятно защото седемдневният срок за подаване на възражения срещу тях е изтекъл – вж. параграф 132 по-долу).
19. На 17 юли 2023 г. същите общински инспектори по строителен контрол, които са съставили констативните актове, отбелязват, че не са постъпили възражения срещу тях.
20. На 18 юли 2023 г. районният кмет изпраща четирите протокола от проверката и констативните актове до общинската службата за строителен контрол. В придружителното си писмо той посочва, че уведомленията са били връчени на заинтересованите лица чрез поставянето им върху постройките и чрез поставянето им на таблото за обяви в помещенията на общината, както се изисква от закона (вж. параграф 137 по-долу).
21. На 25 юли 2023 г. главният архитект на София издава 58 заповеди за премахване въз основа на констативните актове. Тези заповеди, които повтарят дословно описанията на постройките в докладите от инспекциите и в констативните актове, са адресирани до районната администрация. В заповедите се посочва, че се дава срок от 14 дни за доброволно изпълнение, като се предупреждава, че в противен случай те ще бъдат приведени в изпълнение съгласно предписанията в нормативните актове (вж. параграф 136 по-долу). Заповедите съдържат също и изискване те да бъдат връчени на „всички заинтересовани страни“: като такива са посочени районният кмет, местното електроразпределително дружество и началникът на столичната полиция.
22. На 25 юли 2023 г. районната администрация поставя заповедите за премахване на таблото си за обяви. Сваля ги 14 дни по-късно, на 9 август 2023 г. (вероятно защото 14-дневният срок за подаване на съдебно обжалване на заповедите е изтекъл – вж. параграф 139 в края по-долу).
III. ОПИТИ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ ДА ПОЛУЧАТ ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПРОЦЕСА НА ПРЕМАХВАНЕ
А. Искане за достъп до информация
23. На 8 юни 2023 г. адвокатка, работеща с БХК и представляващ жалбоподателите, подава официални запитвания по закона за достъп до информация, с които иска от кмета на районната администрация и кмета на Столична община да посочат (а), дали за до края на 2023 г. е планирано премахване на незаконни постройки; (б) дали вече са издадени заповеди за премахване на такива постройки и дали те подлежат на изпълнение; и (в) дали са ангажирани изпълнители за извършване на такива дейности. На 22 юни 2023 г. главният архитект на София отговаря, че онлайн регистрите на общината, които позволяват пълно търсене, съдържат всички издадени заповеди за премахване и всички договори с изпълнители за извършване на дейности по премахването. Властите могат да предоставят само налична и съществуваща информация по въпросите, за които адвокатката е направила запитване. (След като адвокатката подава жалба, през януари 2024 г. АССГ отменя отговора на главния архитект – вж. реш. № 342 от 12.01.2024 г. по адм. д. № 6630/2023 г., АССГ).
Б. Кореспонденция с общинските власти
24. На 28 юни 2023 г. същата адвокатка, действаща от името на 16 от жалбоподателите, подава запитване към кмета на София и кмета на района кои парцели в района са били обект на заповеди за премахване на постройките върху тях. Адвокатката посочва приблизително 12 такива парцела, за които тези заповеди са станали окончателни и подлежащи на изпълнение. На 5 юли 2023 г. кметът на района потвърждава, че са издадени три заповеди за премахване. Само една от заповедите се отнася до един от парцелите, върху които се намират домовете на жалбоподателите, но това очевидно е заповед от август 2020 г. относно къщата, разположена в близост до домовете на жалбоподателите, която вече е била оспорвана пред Върховния административен съд (вж. параграф 5 по-горе).
25. На 27 юли 2023 г. същата адвокатка, действаща от името на същите 16 жалбоподатели, изисква копия от заповедите за премахване, като посочва, че същия ден е била информирана от началника на районния отдел за строителен контрол, че във връзка с парцелите са издадени 61 заповеди и че премахването е насрочено за 4 август 2023 г. На 3 август 2023 г. главният архитект на София отговаря, че документите са били проверени и не са издавани заповеди, адресирани до нито един от тези 16 жалбоподатели. Те трябвало да се свържат с районния кмет, за да проверят дали посочените 61 заповеди са били връчени. Писмото съдържа позоваване на номера на преписката в общината.
26. На 1 август 2023 г. адвокатката, представляваща 16-те жалбоподатели, посещава кабинета на главния архитект на София, за да изиска да види заповедите за премахване, но му е отказвана среща с длъжностното лице, отговарящо за делото.
27. На 3 август 2023 г. същата адвокатка се среща с юрист на общината. Той отказва да предостави копия от заповедите за премахване и ѝ връчва отговора на главния архитект от същата дата (вж. параграф 25 по-горе).
28. На 22 и 23 юни 2023 г. ръководителят на програмата за правна защита на БХК подава жалби от името на жалбоподателите, относно предстоящото премахване на домовете им, до омбудсмана на Република България, областния управител на София и министъра на правосъдието. Г-жа Тонка Димитрова, четвъртият жалбоподател, също подава жалба до омбудсмана.
29. На 27 юни 2023 г. областният управител подава искане към кмета на района да посочи дали са били съставени констативни актове по отношение на въпросните терени, дали такива актове са били връчени на засегнатите лица, дали въз основа на тези актове са издадени заповеди за премахване и дали са взети мерки за осигуряване на алтернативно жилище на засегнатите лица.
30. На 30 юни 2023 г. министърът на правосъдието също повдига въпроса пред кмета на София и кмета на района.
31. Същото прави и омбудсманът на 3 юли 2023 г. Тя отбелязва, по-специално, че нейните проучвания не са разкрили никакви заповеди за премахване на постройките на жалбоподателите.
32. На 24 юли 2023 г. районният кмет уведомява омбудсмана, областния управител и министъра на правосъдието, че проверката на архивите не е установила наличието на заповеди за премахване на каквито и да било постройки върху въпросните четири парцела. Той допълва, във връзка с посещенията на общински служители в селището, че общината има задължението да се грижи за своята собственост и следователно да я проверява. Освен това местната полиция наскоро е регистрирала по-високи нива на престъпност, извършвана от жителите на района, както и съседски спорове, които са ескалирали до сбивания, което налага засилено полицейско присъствие в района.
Д. Кореспонденция с органите за социално подпомагане
33. На 18 юли 2023 г. адвокатка, работещ с БХК и представляващ 16 от жалбоподателите, отправя запитване към органите за социално подпомагане дали ще бъде осигурено алтернативно настаняване в случай, че домовете им бъдат премахнати. Според жалбоподателите тези органи не са отговорили.
34. На 27 юли 2023 г. същият адвокатка, действаща от името на десет от жалбоподателите, се обръща към кмета на София с молба да проучи възможността за настаняване на тях и техните семейства в общински жилища, предвид предстоящото премахване на домовете им. Те молят кмета да направи това преди 3 август 2023 г., тъй като премахването е насрочено за 4 август 2023 г.
35. В отговор на тези две молби на 28 юли 2023 г. органите за социално подпомагане отговарят, че на 10 юли 2023 г. общината ги е уведомявала за предстоящото премахване. По тази причина социалните работници са посетили селището на 13 юли 2023 г. (вж. параграф 11 по-горе). Осигуряването на дългосрочно алтернативно настаняване обаче не било в рамките на техните правомощия, а било отговорност на общината. След посещението на 13 юли 2023 г. няколко лица (включително жалбоподателите г-жа Гина Дръндова, г-жа Таня Младенова и г-жа Йорданка Найденова) са подали молби за спешно настаняване, а няколко други са потърсили информация за това.
IV. ПЪРВА СЕРИЯ ИСКАНИЯ ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕОСНОВАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ
А. Първоинстанционно производство пред Административен съд – София град („АССГ“)
36. В периода от 22 до 29 юни 2023 г. 14 от жалбоподателите – г-жа Ани Алексиева, г-жа Божурка Янкова, г-жа Димка Георгиева, г-жа Гина Дръндова, г-жа Искра Георгиева, г-жа Райна Величкова, г-н Румен Кочев, г-жа Себра Райнова, г-жа Сребра Стоянова, г-н Стоян Младенов, г-жа Таня Младенова, г-жа Тонка Димитрова, г-жа Траянка Величкова и г-жа Йорданка Найденова – подават искания до АССГ по чл. 250, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. („Кодексът от 2006 г.“) (вж. параграф 153 по-долу) с молба за прекратяване на неоснователни действия срещу общинските власти, с които да им се разпореди да не премахват домовете им. Те посочват, по-специално, че не са били надлежно уведомени за започването на процедурите по премахване, но са заподозрели, че такива са започнали, въз основа на анонимните уведомения, поставени от общински служители (вж. параграф 6 по-горе), в които обаче дори не се посочвало кой орган е разпоредил поставянето им, нито се давало каквито и да било подробности относно постройките, подлежащи на премахване, или относно правното основание за премахването. Следователно можело да се презюмира, че евентуални действия, предприети от общинските власти с цел премахване на въпросните постройки, нямали правно основание.
37. След получаване на исканията АССГ отправя запитване към кмета на района дали са издавани заповеди за премахване, адресирани към тези жалбоподатели. Във всеки от 14-те случая кметът отговаря (между 27 и 30 юни 2023 г.), че такива заповеди не били издавани. Той добавя, че в някои от случаите не са предприемани никакви стъпки за премахване на постройките на жалбоподателите. Кметът заявява, че в два случая не било ясно за кои конкретни постройки се отнасят исканията.
38. Въз основа на отговорите на кмета различни съдии от АССГ отхвърлят молбите в 14 акта, постановени между 27 юни и 3 август 2023 г. (за пълни препратки към тях, вж. таблица 2 от Приложение 2). Те констатират, че няма доказателства, че общинските власти са имали намерение да премахнат постройките, обитавани от тези 14-ма жалбоподатели. В някои от случаите съдиите отбелязват също, че нищо не сочи, че анонимните уведомления (вж. параграф 6 по-горе) са били поставени от публичен орган. Поради това нямало необходимост да се разпорежда на общинските власти да се въздържат от такива действия. В някои от делата съдът обяснява, че съдебни актове по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) могат да бъдат издавани само по отношение на действия на властите, които все още продължават към момента на разглеждането на делото от съда, и че съгласно тази разпоредба не могат да се издават съдебни актове относно бъдещи действия.
Б. Обжалвания пред Върховния административен съд
39. Три от жалбоподателите – г-жа Гина Дръндова, г-жа Себра Райнова и г-жа Тонка Димитрова – обжалват произнасянията по техните дела. Те посочват, по-специално, че има доказателства за продължаваща кампания от страна на общинските власти за премахване на постройки в квартала, които са били построени без разрешителни книжа. Въпреки това не са били издадени или връчени заповеди за премахване. Те добавят, че премахването на постройките, в които живеят, би представлявало нарушение на правото им на зачитане на дома им. В жалбата си г-жа Себра Райнова посочва още, че искането ѝ по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) не е било преждевременно, тъй като би било невъзможно да получи съдебна защита на жилището си, ако би изчакала багерите да пристигнат пред вратата ѝ; начинът, по който първата инстанция е тълкувала разпоредбата, я е лишил от ефективност.
40. На 11, 12 и 13 юли 2023 г. различни тричленни състави на ВАС оставят в сила обжалваните актове (за пълни препратки към тях, вж. таблица 2 от Приложение 2). Те намират, че заключението на съдиите от долната инстанция, че чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) не се прилага, е правилно. По делото на г-жа Себра Райнова съставът добавя, че съдията от долната инстанция правилно е постановил, че чл. 250, ал. 1 може да защити искателя единствено спрямо действия на властите, които все още продължават към момента на разглеждане на делото от съда, и че съгласно тази разпоредба не могат да се постановяват актове относно бъдещи действия.
V. ВТОРА СЕРИЯ ИСКАНИЯ ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕОСНОВАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ
А. Първоинстанционно производство пред АССГ
41. На 4 август 2023 г. двама от жалбоподателите – г-н Стефан Младенов и г-жа Тонка Димитрова – подават ново искане за прекратяване на дейнствията срещу премахването на домовете им от общинските власти по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) пред АССГ. Те изтъкват, по-специално, че начинът, по който тези власти са действали, е бил целенасочен, за да се заобиколят правилата на административното производство и да им се отнеме възможността да поискат съдебен контрол по отношение на евентуални заповеди за премахване на домовете им.
42. В отговора си районният кмет посочва, че премахвания ще бъдат извършени на един от останалите четири парцела, но че нямало данни за процедури по премахване, свързани с къщите на жалбоподателите.
43. На 8 август 2023 г. съдия от АССГ отхвърля молбата (за пълно позоваване на акта, вж. таблица 3 от Приложение 2). Прави това главно на основание, че (a) нямало индикации, че общинските власти са имали намерение да премахнат постройки, принадлежащи на тези двама жалбоподатели, а само постройки, намиращи се на съседен парцел, и че ( b ) чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) осигурява защита само срещу действия на властите, които са били в ход към момента на разглеждането на делото от съда. Нямало доказателства, че такива действия са били в ход към момента на подаване на искането.
Б. Обжалване пред Върховния административен съд
44. На 9 август 2023 г. г-н Стефан Младенов и г-жа Тонка Димитрова подават жалба пред ВАС. Те посочват, че премахването — чието правно основание не било уточнено от първата инстанция — вече било в ход (вж. параграф 46 по-долу), както и че къщите им вече били частично премахнати, а завършването на премахването било насрочено за следващия ден.
45. На 25 октомври 2023 г. тричленен състав на ВАС оставя в сила обжалвания акт (за пълния му текст вж. таблица 3 от Приложение 2). Той постановява, по-специално, че твърдението на жалбоподателите, че премахването било в ход, е без значение, тъй като съгласно чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) от значение е дали властите са действали незаконосъобразно към момента на подаване на искането.
VI. ПРЕМАХВАНЕ НА НЯКОИ ОТ ЖИЛИЩАТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ
46. На 9 и 10 август 2023 г. общинските власти премахват къщите на 33 от жалбоподателите; изглежда, че само четири къщи остават непокътнати - изцяло (тези на г-н Стоян Младенов и г-жа Йорданка Найденова), или частично (тези на г-жа Божурка Янкова и г-жа Тонка Димитрова). Според жалбоподателите тези къщи били спасени от премахване благодарение на привременните мерки, посочени от Съда (вж. параграф 115 по-долу).
47. В писмо без дата, вероятно изпратено на 9 август 2023 г. или малко след това, районният кмет уведомява главния архитект на София, че заповедите за премахване, които са станали окончателни и подлежащи на изпълнение, са били изпълнени на 9 август 2023 г. поради многобройни жалби за нарушения, извършени от жителите на селището, и съседски спорове, които са ескалирали в сбивания, при които е имало ранени.
48. На неуточнена дата след 20 септември 2023 г. общинските власти премахват къщата на г-жа Йорданка Найденова (в която са живели също г-н Георги Величков, г-жа Милка Величкова и г-жа Петкана Величкова), която не е премахната на 9–10 август 2023 г.
VII. ТРЕТА СЕРИЯ ИСКАНИЯ ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕОСНОВАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ
А. Първоинстанционно производство пред АССГ
49. На сутринта на 9 август 2023 г., когато премахването вече е в ход (вж. параграф 46 по-горе), 13 от жалбоподателите – г-жа Ани Алексиева, г-жа Божурка Янкова, г-жа Димка Георгиева, г-жа Гина Драндова, г-жа Искра Георгиева, г-жа Райна Величкова, г-н Румен Кочев, г-жа Себра Райнова, г-жа Сребра Стоянова, г-н Стоян Младенов, г-жа Таня Младенова, г-жа Траянка Величкова и г-жа Йорданка Найденова – отново подават искания до АССГ по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) с молба за защита срещу неоснователни действия срещу общинските власти, с които да им се забрани да премахват домовете им. Те посочват, по-специално, че не са били уведомени по реда на Закона от 2001 г. (вж. параграфи 130 –134 по-долу), че е започнала процедура, която би довела до премахването на постройките, в които живеят. На тях не са били връчени никакви призовки, уведомления, че постройките са незаконни, нито заповеди за тяхното премахване. Следователно подготовката на властите за премахването на постройките изглеждали без правно основание. Жалбоподателите също така твърдят, че тези действия биха ги оставили без дом, което би представлявало нарушение на правата им по член 8 от Конвенцията.
50. Г-н Стоян Младенов посочва, по-специално, че къщата му, която била построена без строителни документи, се намирала до едноетажна къща, построена от майка му през 1971 г. (майка му е починала през 1986 г.), след като ѝ е било предоставено правото да построи постройка върху държавна земя.
51. На 10 август 2023 г. АССГ разпорежда на жалбоподателите да посочат до 15:00 часа същия ден (в някои от случаите) и до 12:00 часа на следващия ден (в останалите случаи) към кои конкретни постройки на въпросните парцели се отнасят техните жалби. В някои от случаите съдът обяснява, че жалбоподателите могат да направят това, като се запознаят с материалите по делото по жалба на г-н Стоян Младенов срещу една от заповедите за премахване (вж. параграф 67 по-долу), които включват протоколите от проверките на общинските власти от 6 юли 2023 г. и техните констативни актове от 7 юли 2023 г. (вж. параграфи 14 и16 по-горе и параграф 74 по-долу). Съдът също така разпорежда на кмета да посочи, в същите срокове, дали са издадени заповеди за премахване на тези постройки и дали те са станали окончателни и подлежащи на изпълнение, както и дали са предприети някакви мерки за изпълнението на тези заповеди. Съдът указва на кмета още да опише подробно действията, предприети на 9 август 2023 г., и да посочи правното основание за тях.
52. В някои от 13-те дела, в които определеният от съда срок е 15:00 часа на същия ден, жалбоподателите искат удължаване на срока, и съдът удължава крайния срок за изпълнение на разпорежданията си до 10:00 или 11:00 часа на 11 август 2023 г., в зависимост от конкретния случай.
53. На същия и на следващия ден, 10 и 11 август 2023 г. (в зависимост от случая), повечето от жалбоподателите уведомяват съда, че постройките им са били премахнати на 9 август 2023 г. и че не са били уведомени за никакви заповеди за премахване, въз основа на които това можело да стане. Г-жа Божурка Янкова и г-жа Йорданка Найденова добавят, че единствените допълнителни подробности, които можели да предоставят за къщите си, са техните размери – че имат две или три стаи, в зависимост от случая, и че са тухлени постройки с дървени или ламаринени покриви с керемиди. Те не можели да предоставят повече подробности, тъй като околните постройки били премахнати.
54. На 9, 10 или 11 август 2023 г. (в зависимост от случая) двама общински служители уведомяват съда, че не са издавани заповеди за премахване, с адресират нито един от тези жалбоподатели. В 9:40 ч. на 9 август 2023 г. общината е започнала да предприема мерки за изпълнение на заповедите за премахване, отнасящи се до различни постройки в четирите парцела. При липса на документи, потвърждаващи вещните права на жалбоподателите по отношение на постройките, за които се отнасят исканията им, общината не можела да идентифицира и следователно не можела да предостави конкретна информация за тези постройки. Единствено по отношение на г-н Стоян Младенов имало информация, че през ноември 2011 г. били одобрени книжа за къща на един от парцелите и следователно тя не подлежала на премахване.
55. В 13 произнасяния, всички постановени на 11 август 2023 г. (за пълните им референции вижте Таблица 4 от Приложение 2), различни съдии от АССГ не допускат исканията (а в един случай — този на г-н Стоян Младенов — са отхвърлили искането).
56. В 12-те дела, в които са отказали да разгледат исканията, съдиите посочват две отделни основания за своите решения.
57. Първата причина е, че лицата не са спазили в достатъчна степен указанията на съда да посочат по отношение на кои конкретни постройки на въпросните четири парцела търсят зашита. Според съдиите искателите са могли да направят това, като се запознаят с протоколите от проверките и констативните актове, както е било предложено в указанията на съда (вж. параграф 51 по-горе). Те са били част от материалите по делото на г-н Стоян Младенов по жалба срещу една от заповедите за премахване (вж. параграфи 67 и 74 по-долу). Жалбоподателите не били прегледали материалите по това дело. Въпреки че в заповедите за премахване не било посочено кой е издигнал постройките, във всички заповеди на постройките, подлежащи на премахване, са били присвоени номера, като по този начин се посочвало кои постройки се имат предвид. Жалбоподателите е трябвало да използват тези номера, за да посочат конкретните постройки, към които се отнасяло всяко от техните искания.
58. Втората причина е, че, както общината е потвърдила (вж. параграф 54 по-горе), тя е действала въз основа на окончателни заповеди за премахване, което означавало, че нейните действия е трябвало да бъдат оспорени чрез жалби срещу изпълнението на тези заповеди съгласно чл. 294 от Кодекса от 2006 г., а не искания за защита по чл. 250, ал. 1 от Кодекса (вж. параграфи 141 и 153 по-долу).
59. По делата на г-жа Божурка Янкова и г-жа Йорданка Найденова съдията добавя, че допълнителните им становища (вж. параграф 53 по-горе) са били недостатъчни за идентифициране на постройките, към които се отнасят техните искания. Единственият начин да го направят по надлежен ред е бил да се запознаят с инспекционните протоколи и констативни актове, изготвени от общинските власти, които са били част от материалите по делото по жалбата на г-н Стоян Младенов срещу една от заповедите за премахване (вж. параграфи 67 и 74 по-долу).
60. В случая на г-н Стоян Младенов съдията установява, въз основа на предоставената от общината информация, че не била издадена заповед за премахване по отношение на постройката, собственост на г-н Младенов. При тези обстоятелства и при липса на яснота относно постройката, за която се отнася искането на г-н Младенов, доказателствата били недостатъчни, за да се установи, че багерите, които се са появили на мястото на 9 август 2023 г., са били там, за да премахнат постройката, която г-н Младенов се е опитал да запази чрез искането си. Поради това то е неоснователно.
Б. Обжалване пред Върховния административен съд
61. Дванадесет от жалбоподателите – г-жа Ани Алексиева, г-жа Божурка Янкова, г-жа Димка Георгиева, г-жа Гина Дръндова, г-жа Искра Георгиева, г-жа Райна Величкова, г-н Румен Кочев, г-жа Себра Райнова, г-жа Сребра Стоянова, г-жа Таня Младенова, г-жа Траянка Величкова и г-жа Йорданка Найденова – обжалват произнасянията по техните дела.
62. Те изтъкват, по-специално, че е било погрешно да се възложи върху тях тежестта да идентифицират конкретните си постройки и да се очаква от тях да ги идентифицират в кратките срокове, определени от АССГ, особено предвид факта, че общинските власти са действали тайно (вероятно с намерението да попречат на всякакви опити на жалбоподателите да оспорят действията им в съда), и не са им предоставили предварителна информация за планираното премахване, въпреки многобройните им опити да получат такава информация. АССГ бил очаквал от жалбоподателите да се справят с материал от около 280 страници без експертна помощ в рамките на много кратък срок. Съдът бил възприел формалистичен подход, който ги е лишил от ефективна правна защита срещу нарушението на правата им по член 8 от Конвенцията, което противоречи на член 13 от нея. Общинските власти вместо това е трябвало да проверят дали постройките, предвидени за премахване, са единствените жилища на хората, които живеят в тях. Тези власти дори не били правили опит да го направят, въпреки че са били напълно наясно – по-специално от посещенията си на място – че постройките са обитавани. При липса на адекватна информация относно процедурата за издаване на заповедите за премахване, за жалбоподателите е било нереалистично да оспорят тяхното изпълнение по чл. 294 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 141 по-долу).
2. Произнасяния на Върховния административен съд
63. В 12 произнасяния, постановени на 7 и 8 септември 2023 г. (за пълни препратки към тях вж. таблица 4 от Приложение 2), различни тричленни състави на ВАС потвърждават обжалваните актове, като се съгласяват с мотивите, изложени от съдиите от долната инстанция (вж. параграфи 57 – 58 по-горе). Съставите допълват, че чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-долу) осигурява защита единствено срещу действия на властите, които все още са в ход към момента на разглеждане на делото от съда, докато постройките на жалбоподателите вече са били премахнати към момента, в който първата инстанция се е произнесла по жалбите. Повечето състави не коментират аргументите, изтъкнати от жалбоподателите в исканията им.
64. В случая на г-жа Таня Младенова съставът добавя – като се позова изрично на практиката на този съд, според която от жалбоподател, който е изчерпал явно ефективно средство за защита, не можело да се изисква да е опитал и други, които вероятно не са имали по-големи шансове за успех – че подаването на жалба по чл. 250, ал. 1 е било неправилното средство за защита, което е трябвало да се използва в настоящата ситуация. Подходящото средство за защита е било оспорване на заповедта за премахване или на нейното изпълнение. Съдебният състав продължава, като посочва, че аргументът на г-жа Младенова, че е неразумно да се очаква от нея да идентифицира постройката, не е бил успешен, тъй като тя е могла да я идентифицира по начина, предложен от първата инстанция в нейните указания.
65. Съдебните състави по делата на г-жа Ани Алексиева, г-жа Райна Величкова и г-жа Себра Райнова добавят, че на практика за първата инстанция би било невъзможно да разгледа исканията им достатъчно бързо, за да спре премахването на къщите.
66. По делото на г-жа Божурка Янкова съставът добавя, че искането ѝ по чл. 250, параграф 1 във всеки случай било загубило актуалност, тъй като домът ѝ не е бил премахнат на 9 август 2023 г.
VIII. ЖАЛБИ СРЕЩУ ЗАПОВЕДИТЕ ЗА ПРЕМАХВАНЕ
1. Първоначални производства пред АССГ
а) Жалби срещу заповедите и молби за спиране на изпълнението
67. Междувременно, на 4 август 2023 г., двама от жалбоподателите – г-н Стоян Младенов и г-жа Йорданка Найденова – обжалват две от заповедите за премахване. Те също така молят АССГ да спре изпълнението на заповедите. В жалбите си г-н Младенов и г-жа Найденова посочват само номера на общинската преписка, по която са издадени заповедите (а не номерата на самите заповеди), както и адреса на парцела, за който се отнасят заповедите. Адвокатката им е видяла номера на делото в отговора на главния архитект от 3 август 2023 г. (вж. параграф 25 в края по-горе).
68. На 10 август 2023 г. г-жа Божурка Янкова също подава жалба пред съда срещу една от горепосочените заповеди за премахване, както и молба да бъде спряно изпълнението на заповедта. В жалбата си г-жа Янкова също посочва само номера на преписката в общината, по която е издадена заповедта (не и номера на самата заповед), както и адреса на парцела, за който се отнася заповедта.
69. На 15 август 2023 г. г-жа Тонка Димитрова оспорва осем заповеди за премахване. За разлика от г-н Стоян Младенов, г-жа Йорданка Найденова и г-жа Божурка Янкова, в жалбата си г-жа Димитрова посочва номерата и датите на тези заповеди (които е успяла да получи след допълнителни запитвания от страна на адвокатите си). Тя заявява, че не можела да бъде сигурна коя от заповедите се отнася за нейната къща, тъй като в заповедите се посочвала само височината на постройките, за които се отнасят, а не тяхната застроена площ или други отличителни характеристики.
70. В жалбите си и четиримата жалбоподатели посочват, че въпросните къщи са единствените им жилища, и изтъкват, че изпълнението на заповедите за премахване би оставило тях и техните семейства без дом, което би нарушило правото им на зачитане на дома им съгласно член 8 от Конвенцията.
71. Г-жа Тонка Димитрова допълнително твърди, че общинските власти (a) умишлено не са ѝ връчвали заповедите (и са посочили невярно в заповедите, че лицето, което е построило постройката, е неизвестно), въпреки че са знаели, че тя е построила постройката, в която живее, и (b) са скрили съществуването на заповедите, като по този начин са я лишили от възможността да ги оспори в срок.
б) Опити на АССГ да получи копия от обжалваните заповеди за премахване
72. В рамките на производството, заведено от г-н Стоян Младенов и г-жа Йорданка Найденова (вж. параграф 67 по-горе), на 7 и 8 август 2023 г. АССГ указва на общинските власти незабавно да му изпратят копия от всички съответни документи.
73. На 8 август 2023 г. общината заявява, че действително са издадени 61 заповеди за премахване по отношение на постройки, намиращи се на двете улици, на които живеят двамата жалбоподатели (тези улици минават от двете страни на основната част на населеното място), като по този начин повтаря цифрата, съобщена по-рано на адвокатката на жалбоподателите (вж. параграф 25 по-горе); не е ясно защо общината впоследствие е внесла в същия съд само 58 заповеди за премахване (вж. параграф 74 по-долу). Тези заповеди обаче не са адресирани до двамата жалбоподатели, а до кмета на района, а имената на жалбоподателите не фигурират в общинската преписка дори като заинтересовани страни. Тъй като било невъзможно да се установи кои от заповедите за премахване оспорвали г-н Младенов и г-жа Найденова, общината иска удължаване на срока, като заявява, че се нуждае от повече време, за да предостави на съда копия от всички заповеди и документите по делото, отнасящи се до всяка от тях.
74. Вследствие на допълнителни указания от съда от 8 август 2023 г. на следващия ден общината подава четирите протокола от проверки, четирите констативни акта, 58 заповеди за премахване (вж. параграфи 14, 16 и 21 по-горе) и други документи по преписката по делото, заведено от г-н Стоян Младенов. Общината изтъква, че г-н Младенов няма право да оспори заповедите за премахване, тъй като те не са били адресирани до него и не засягат никакви негови имуществени права.
в) Указания на АССГ към жалбоподателите
75. На 9 август 2023 г. АССГ указва на г-н Стоян Младенов да посочи до 11:00 ч. на следващия ден коя конкретна заповед за премахване оспорва. В 10:50 ч. на 10 август 2023 г. адвокатката на г-н Младенов заявява, че жалбата му се отнасяла до всички заповеди за премахване, издадени по общинската преписка, посочени в жалбата (вж. параграф 67 по-горе), докато не станело възможно да се идентифицира заповедта, която се отнасяла конкретно до неговия дом; тя също така моли съда да допусне експертно становище по този въпрос.
76. На 14 август 2023 г. АССГ дава същите указания на г-жа Божурка Янкова, като определя краен срок за изпълнение до 10:00 ч. на следващия ден. Изглежда, че тя не е успяла да го прави.
77. След като г-жа Янкова го информира, че по-голямата част от постройките вече са били премахнати на 9 август 2023 г. (вж. параграф 46 по-горе), на 16 август 2023 г. АССГ разпорежда на кмета да посочи кои от заповедите за премахване все още не били изпълнени. Същия ден кметът уведомява съда, че две от заповедите все още не били изпълнени, и предостави копия от тях. В светлината на тази нова информация съдът отново указва на г-жа Янкова да уточни коя конкретна заповед оспорва.
78. На 30 август 2023 г. г-жа Божурка Янкова и г-н Стоян Младенов посочват двете заповеди, които обжалват, и изтъкват, че единствената причина, поради която къщите им не са били премахнати на 9–10 август 2023 г., са били привременните мерки, постановени от настоящия съд (вж. параграф 115 по-долу).
г) Отказ на АССГ да разгледа молбите за спиране
79. Успоредно с това, в три определения, постановени на 10, 11 и 15 август 2023 г. (за пълни препратки към тях вж. таблица 5 от Приложение 2), съдиите от АССГ оставят без разглеждане исканията за спиране на предварителното изпълнение, съпътстващи жалбите съответно на г-жа Божурка Янкова, г-н Стоян Младенов и г-жа Йорданка Найденова (вж. параграфи 67 – 68 по-горе).
80. В случаите на г-жа Янкова и г-н Младенов съдиите постановяват това на основание, че:
(a) въпреки че съдът им е дал указания в този смисъл, жалбоподателите не са посочили правилно заповедите за премахване, чието изпълнение искат да бъде спряно (в случая на г-н Младенов съдията също така посочва, че не могат да бъдат допуснати експертни оценки за идентифициране на заповедта и че г-н Младенов и неговата адвокатка не били проявили необходимата грижа при спазването на указанията на съда, тъй като са могли да идентифицират заповедта просто чрез преглед на протоколите от проверките на общинските власти и констативните актове, които вече са били част от материалите в съдебното досие); и (б) съгласно закона заповедите за премахване не подлежали на незабавно изпълнение (вж. параграф 134 по-долу), а оспорването им пред съда водело автоматично до спиране на тяхното изпълнение (и нямало индикации, че спрямо разглежданите заповеди било допуснато предварително изпълнение от общинските власти).
81. В случая на г-жа Найденова съдията отказва да разгледа молбата за спиране на изпълнението на основание, че (a) заповедите за премахване са били адресирани до районния кмет, а не до г-жа Найденова, и че (б) нямало доказателства, че г-жа Найденова е построила постройката, подлежаща на премахване, или че има каквито и да било вещни права върху нея.
82. Не изглежда г-жа Янкова, г-н Младенов и г-жа Найденова да са обжалвали тези три определения пред Върховния административен съд.
д) Обявяване от АССГ на три от четирите жалби за недопустими
(i) Експертно заключение по делото на г-н Стоян Младенов
83. През ноември 2023 г. съдията, разглеждащ жалбата на г-н Стоян Младенов, назначава експерт, който да съдейства на съда. През декември 2023 г. на експерта е възложена допълнителната задача да установи дали постройката, която е била предмет на заповедта за премахване, оспорена от г-н Младенов, е била постройката, в която той е живял.
84. Експертът представя доклада си през февруари 2024 г. Тя отбелязва, по-конкретно, че е огледала парцела в присъствието на г-н Младенов и е установявала, че характеристиките на постройката, посочена от г-н Младенов като негова, не съответстват на характеристиките на постройката, описана в заповедта за премахване. Това се е дължало отчасти на факта, че някои постройки били премахнати и на парцела били построени нови, а също и на това, че заповедта за премахване и документите, на които тя се основава (протоколът от проверката и констативните актове – вж. параграфи 14 и 16 по-горе), не посочвали ясно коя постройка трябва да бъде премахната. Експертът отбелязва също, че на парцела се намира и друга къща: видимо по-стара, която фигурира в кадастралния план. Тази къща е била построена от майката на г-н Младенов, след като през 1971 г. ѝ е било предоставено правото да строи на парцела (вж. параграф 50 по-горе).
85. В три определения, постановени на 15 септември и 1 ноември 2023 г., както и на 10 април 2024 г. (за пълни препратки към тях, вж. таблица 6 от Приложение 2), съдиите от АССГ оставят без разглеждане жалбите, подадени от г-н Стоян Младенов, г-жа Йорданка Найденова и г-жа Тонка Димитрова.
86. В случая на г-жа Йорданка Найденова съдията постановява това на основание, че (a) заповедта за премахване не е била адресирана до г-жа Найденова и че (б) няма доказателства, че тя е построила постройката, подлежаща на премахване, или че е имала каквито и да било вещни права върху нея.
87. В случая на г-н Стоян Младенов съдията също така отбелязва, че заповедта за премахване, която жалбоподателят оспорва (която г-н Младенов е посочил – вж. параграф 78 по-горе), не е била адресирана до него. След това той разглежда по-подробно дали заповедта е засегнала правата или законните интереси на г-н Младенов . Въз основа на заключенията на назначения от нея експерт (вж. параграфи 83 – 84 по-горе) съдията постановява, че не може да се установи, че постройката, посочена в заповедта за премахване, и постройката, която г-н Младенов е идентифицирал като своя, са едно и също нещо. Съдията отбелязва също, че не е имало заповед за премахване на къщата, построена от майката на г-н Младенов (вж. параграф 83 в края по-горе). Тя заключава, че заповедта не е засегнала правната сфера на г-н Младенов и че поради това той нямал право да я оспорва.
88. В случая на г-жа Тонка Димитрова съдията отбелязва, че жалбоподателката не е спазила указанията на съда да посочи коя заповед за премахване оспорва, въпреки че на 23 август 2023 г. общината е представила на съда всички относими документи и те са могли да бъдат – но не са били – прегледани от г-жа Димитрова или нейните адвокати. Отговорността за идентифицирането на съответната заповед е била нейна, а не на общината - ответник. Противно на твърденията на г-жа Димитрова, не е било необходимо да се събират експертни доказателства, за да се установява коя от многобройните заповеди за премахване, които тя е оспорила, се отнася за нейната постройка. В заповедите и констативните актове били посочени достатъчно подробности за постройките, към които се отнасят, за да може г-жа Димитрова да идентифицира заповедта, която конкретно засяга нейната постройка. Тя също така не била представила доказателства, че е построила въпросната къща или че има вещни права върху нея, и следователно не била доказала, че има право да оспорва която и да е заповед за премахване, свързана с къщата.
(iii) Оставяне в сила на две от определенията от ВАС
89. По жалба на г-н Стоян Младенов и г-жа Тонка Димитрова (г-жа Йорданка Найденова явно не е обжалвала), съответно на 20 март и 4 юни 2024 г. различни тричленни състави на ВАС оставят в сила две от определенията на съдиите от долните инстанции, като изцяло се съгласяват с изложените в тях мотиви (за пълни препратки към актовете на съставите вж. таблица 6 от Приложение 2).
90. По делото на г-н Младенов ВАС посочва, че макар през юни 2023 г. общинските власти да са обявили, че ще премахнат всички незаконни постройки, намиращи се на терена (вж. параграф 6 по-горе), все пак е било задължение на жалбоподателя да установи коя заповед за премахване се отнася конкретно до неговата постройка.
91. В случая с г-жа Димитрова ВАС отбелязва освен това, че (а) девет други заповеди за премахване се отнасяли до парцела, на който г-жа Тонка Димитрова твърдяла, че е построила постройка законно, но тези заповеди не били предмет на разглеждане в производството пред съда, и че (б) експертните доказателства не биха помогнали за идентифицирането на постройките, подлежащи на премахване, по-специално защото характеристиките на постройките на терена са се променили и вече не съответствали на посочените в заповедите.
е) Решение на АССГ по делото на г-жа Божурка Янкова по същество
92. За разлика от това г-жа Божурка Янкова конкретно посочва коя заповед за премахване оспорва (вж. параграф 78 по-горе). Съдията от АССГ, разглеждащ нейното дело, съответно разглежда жалбата ѝ и на 8 юли 2024 г. отменя оспорената от нея заповед (за пълна справка относно решението на съдията вж. Таблица 6 от Приложение 2).
93. Съдията счита искането за допустимо, въпреки че заповедта не е адресирана до г-жа Янкова, като приема, че твърдението ѝ, че е собственик на постройката, подлежаща на премахване, е достатъчно, за да ѝ дава право да оспорва заповедта.
94. Съдията установява също, че общината — в нарушение на процедурните правила и въпреки ясната практическа възможност да го направи — не е (a) установила кой обитава постройката, подлежаща на премахване, и (б) не е определила точното ѝ местоположение и характеристики. Съдията счита за съществено и факта, че скицата на постройката в приложението към уведомлението за нарушение на общинските власти (вж. параграф 16 по-горе) не съответствала на словесното описание на постройката в същото уведомление и в заповедта за премахване. Освен това общината е приела, че лицето, което е извършило строителството на постройката, е неизвестно, без да положи достатъчни усилия за установяването му.
95. За съдията тези пропуски на общината са проблематични в две отношения.
96. Първо, като е действала по този начин, общината е лишила г-жа Янкова от възможността да участва в процедурата по издаване на заповедта за премахване. Тъй като г-жа Янкова е обитавала постройката, която е трябвало да бъде премахната, нейното участие в тази процедура е било задължително. По този начин общината е нарушила правото на г-жа Янкова да бъде изслушана.
97. На второ място, общината не е уточнила обекта на заповедта за премахване – точната постройка, за която се отнася заповедта.
98. Накрая, общината не е действала по пропорционален начин, което представлявало нарушение на чл. 6 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф146 по-долу).
2. Първо производство пред ВАС по делото на г-жа Божурка Янкова
99. Вследствие на обжалване от страна на общината на 18 март 2025 г. тричленен състав на ВАС отменя решението на долната инстанция и връща делото за ново разглеждане (за пълно позоваване на акта, вж. таблица 6 от Приложение 2).
100. ВАС се мотивира главно с това, че право да оспори заповедта за премахване има само адресатът на заповедта или лице, притежаващо имуществени права върху постройката, подлежаща на премахване; лицата, които само са живели в постройката, обитавали са или са посещавали постройката, не разполагали с такова право. Първоинстанционният съдия не бил изяснил този въпрос – ако е необходимо, като разпореди на г-жа Божурка Янкова да представи доказателства, че тя е построила постройката или притежава имуществени права върху нея. Поради това заключението на съдията, че заповедта за премахване е засегнала правата на г-жа Янкова, било лишено от достатъчно основание.
101. Първоинстанционният съдия също така не бил изяснил в достатъчна степен – ако е необходимо, като разпореди на г-жа Янкова да представи доказателства по този въпрос – обстоятелствата, свързани с пропорционалността на заповедта за целите на чл. 6 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 146 по-долу) и член 8 от Конвенцията (в случай че нейното обжалване се окаже допустимо). Тези обстоятелства включвали: броя на хората, живеещи в постройката; дали някой от тях е непълнолетен; колко дълго са живели там; какво е здравословното им състояние и финансовото им положение; и дали биха могли да намерят алтернативно жилище, включително в общински жилища.
102. Съставът продължава, като посочва, че съдията от долната инстанция във всеки случай е допуснал грешка, като е постановил, че заповедта за премахване е незаконосъобразна. Общинските власти не са нарушили съществено процедурните правила: след като са установили, че земята принадлежи на общината и че няма строителни документи за постройките, те правилно са адресирали заповедта към самата община. Няма индикации, че г-жа Янкова е искала да участва в процедурата като лице, засегнато от нея. Тя също така не е представила доказателства, че има вещни права върху постройката, и съответно общинските власти не са имали задължение да я включат в процедурата. Освен това съгласно установената съдебна практика не връчването на констативния акт не представлявало съществено нарушение на процедурните правила, тъй като засегнатите лица можели впоследствие да оспорят всяка заповед за премахване, издавана въз основа на такъв акт (вж. параграфи 132 – 133 по-долу).
103. Освен това общинските власти надлежно са установили и посочили точното местоположение и характеристиките на постройката.
104. Накрая, съдията от долната инстанция неправилно бил приел, че общинските власти са действали непропорционално.
3. Делото по жалбата на г-жа Божурка Янкова върнато на АССГ
105. На 10 април 2025 г. друг съдия от АССГ оставя жалбата на г-жа Божурка Янкова без разглеждане.
106. Съдията отбелязва, че заповедта за премахване е била адресирана до общината като собственик на терена, че собственикът на постройката бил неизвестен и че
г-жа Янкова не е доказала, че е построила постройката или че има каквито и да било вещни права върху нея. Съдията приема, че тя е живяла в постройката, но постановява, че това не означава, че тя има право да оспорва заповедта за премахване, отнасяща се до последната (за пълния текст на решението на съдията вж. таблица 6 от Приложение 2).
4. Второ производство пред ВАС по делото на г-жа Божурка Янкова
107. Г-жа Божурка Янкова обжалва определението, като изтъква, по-специално, че има право да оспори заповедта за премахване, тъй като тя засяга пряко правото ѝ на зачитане на дома ѝ съгласно член 8 от Конвенцията.
108. На 20 май 2025 г. тричленен състав на ВАС оставя в сила определението на АССГ.
109. Съставът се съгласява, че единствените лица, които имат право да оспорват заповедите за премахване, са лицата, до които са адресирани заповедите, или лицата, които могат да докажат, че са построили постройките, подлежащи на премахване, или че притежават имуществени права върху тези постройки. Лицата, които просто обитават или ползват постройките – било то като наематели, други видове обитатели или по друг начин – нямат право на съдебен контрол, освен ако не са били изрично посочени в заповедта за премахване. Г-жа Янкова не е била посочена по този начин и не е доказала, че притежава каквито и да било вещни права върху постройката, която е била построена върху терен, собственост на общината. Тя се е позовавала единствено на факта, че е лице, което ползва постройката. Поради това съдията от долната инстанция правилно е отказал да разгледа жалбата ѝ (за пълно позоваване на акта, вж. таблица 6 от Приложение 2).
IX. ЖИЛИЩНО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ КЪМ ЯНУАРИ 2025 Г.
110. В своите коментари по изложението на фактите от страна на правителството (което е подадено в Съда на 8 януари 2025 г.) жалбоподателите посочват, че: (а) четирима от тях живеят в каравани и бараки; (б) двама са бездомни; (в) четиринадесет са построили примитивни подслони в близост до къщите, които не са премахнати; и ( d ) десет са наели стаи в къщите на други ромски семейства.
111. На 1 август 2023 г. адвокатка от БХК се обръща към Софийската районна прокуратура с искане да бъде образувано наказателно производство във връзка с действията на общинските служители по строителния надзор за премахване на домовете на жалбоподателите. Според нея тези лица са злоупотребили със служебните си правомощия и са нарушили законния ред при упражняване на правомощията си (престъпления съгласно съответно чл. чл. 282 и 323 от Наказателния кодекс).
112. На 18 август 2023 г. същата адвокатка изтъква допълнително, че действията, предприети от общинските служители с цел да скрият заповедите за премахване от жалбоподателите, като са удостоверили невярно, че постройките не са обитавани и че надлежно са връчвали уведомленията за нарушение и заповедите за премахване, представляват престъпление по изготвяне на фалшиви официални документи.
113. През януари 2024 г. Софийската градска прокуратура (на която е изпратено делото) отказва да образува наказателно производство, като се мотивира, че не е било извършено престъпление. След обжалване от страна на адвокатката през април 2024 г. Софийската апелативна прокуратура потвърждава отказа. Вследствие на жалба, на 19 май 2024 г. Софийският градски съд потвърждава, че не е следвало да бъде образувано наказателно производство (вж. решение № 1498 от 19.05.2024 г. по нак. дело № 2290/2024 г., СГС).
XI. ПРИВРЕМЕННИ МЕРКИ ПО ЧЛЕН 39 § 1 ОТ ПРАВИЛНИКА НА СЪДА
А. Първоначалното искане за привременни мерки
114. Четиринадесет от 56-те жалбоподатели подават молба за налагане на привременни мерки съгласно по 39, § 1 от Правилника на Съда в късния следобед на 9 август 2023 г., когато премахването вече е в ход (вж. параграф 46 по-горе).
115. Около 12 часа на следващия ден, 10 август 2023 г., дежурният съдия на Съда решава да разпореди на правителството (а), че не трябва да продължава с премахването на къщите на жалбоподателите, които все още не са премахнати, и (б), че трябва незабавно да осигури подходящо жилище на уязвимите жалбоподатели, членовете на техните домакинства и лицата, полагащи грижи за тях, чиито къщи вече са засегнати от премахването, без никакво разделяне на членовете на което и да е домакинство и, по-специално, без да се разделят децата или хората с увреждания от техните родители или лицата, полагащи грижи за тях.
Б. Решение за частична отмяна и частично запазване на тези мерки
116. На 1 септември 2023 г. правителството моли Съда да отмени привременните мерки. На 25 септември 2023 г. жалбоподателите представят становища в отговор.
117. На 6 октомври 2023 г. дежурният съдия на Съда частично отменя и частично продължава действието на тези мерки.
118. Втората привременна мярка – осигуряване на подходящо жилище на засегнатите лица – е потвърдена по отношение на (а) г-жа Сребра Стоянова; (б) г-жа Димка Георгиева и трите ѝ деца (г-н Сашо Траянов, г-жа Траянка Траянова и г-жа Павлина Георгиева); както и (в) г-н Румен Кочев и синът му (г-н Серафим Кочев). Мярката е отменена по отношение на останалите жалбоподатели, които преди това са били включени в нея.
119. Първата привременна мярка е запазена по отношение на три къщи, в които са живели г-н Стоян Младенов, г-жа Божурка Янкова и г-жа Йорданка Найденова със семействата си.
120. Дежурният съдия на Съда отбелязва също, че първата привременна мярка очевидно е била без значение за останалите жалбоподатели от самото начало, тъй като къщите, в които са живели, очевидно вече са били премахнати, когато привременната мярка е била посочена на правителството.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА
А. Относими разпоредби на Закона за устройство на територията от 2001 г. и на подзаконовите актове, приети въз основа на него, както и тяхното прилагане от съдилищата
1. Общо изискване за законно изграждане на постройки
121. Чл. 148, ал. 1 от Закона за устройство на територията от 2001 г. („Законът от 2001 г.“) предвижда, че постройки могат да се строят само ако е налице надлежно разрешение в съответствие със закона.
122. Съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона от 2001 г. постройка или част от постройка, построена без разрешение за строеж, е незаконна и подлежи на премахване.
123. Освен ако дадена постройка не попада в обхвата на правилата за амнистия, определени в преходните разпоредби на Закона (вж. параграфи 124 – 128 по-долу), тя не може да бъде узаконена с обратно действие.
2. Узаконяване с ретроактивно действие
124. Параграф 16, ал. 1 от преходните разпоредби на Закона от 2001 г., с измененията, предвижда, че постройки, построени преди 7 април 1987 г. без необходимите строителни документи, но които в останалата част са в съответствие със строителните и устройствените планове и наредби, приложими към момента на тяхното изграждане, или са в съответствие с плановете и наредбите, приети съгласно Закона, могат да бъдат толерирани и не подлежат на премахване.
125. Съгласно параграф 16, ал. 2, незаконните постройки, чието строителство е започнало между 8 април 1987 г. и 30 юни 1998 г., но които не са били узаконени преди влизането в сила на Закона от 2001 г. (в края на март 2001 г.), също не подлежат на премахване, ако (a) са били в съответствие с разпоредбите за строителство и устройство на територията, приложими към момента на тяхното изграждане, или са в съответствие с плановете и разпоредбите, приети съгласно Закона, и (б) техните собственици са ги декларирали пред компетентните строителни органи преди края на 1998 г.
126. Съгласно параграф 16, ал. 3, незаконните постройки, чието строителство е започнало след 30 юни 1998 г., но които не са били узаконени преди влизането в сила на Закона от 2001 г., също не подлежат на премахване, но само ако собствениците им са ги декларирали пред компетентните органи в срок от шест месеца след влизането в сила на закона.
127. Съгласно параграф 184, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Закон от юли 2003 г., изменящ Закона от 2001 г., постройките, построени незаконно преди влизането в сила на изменящия закон, могат да бъдат узаконени по искане на собственика им, ако са отговаряли на строителните норми, приложими към момента на тяхното изграждане, или отговарят на строителните норми, приети съгласно Закона от 2001 г.
128. Съгласно параграф 127, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Закон от октомври 2012 г., изменящ Закона от 2001 г., постройки, построени преди 31 март 2001 г. без необходимите строителни документи, но в съответствие със строителните норми, приложими към момента на тяхното построяване или приети съгласно Закона от 2001 г., могат да бъдат толерирани и също не подлежат на премахване.
129. ВАС е постановил, че засегнатото лице трябва да докаже, че постройката е била построена в период, който ѝ дава право да се възползва от тези разпоредби за амнистия (вж. реш. № 2611 от 06.03.2024 г. по адм. д. № 11051/ 2022 г., ВАС, II о.).
3. Заповеди за премахване на незаконни постройки
а) Орган, компетентен да издава заповед за премахване
130. Кметът или упълномощено от него длъжностно лице може да издава заповед за премахване на постройка или част от постройка, която попада в категории от четвърта до шеста и е незаконна (чл. 225а, ал. 1 от Закона от 2001 г., допълнен със сила от ноември 2012 г.). Кметът на София делегира тези правомощия на главния архитект през март 2021 г.
131. Нискоетажните жилищни и смесени постройки попадат в категория 5 (чл. 137, ал. 1, т. 5, б. „а“)).
132. Заповедта за премахване се издава въз основа на констативен акт, съставен от общинските инспектори по строителство. Констативният акт трябва да бъде връчен на заинтересованите лица (за начина на връчване вижте параграф 137 по-долу), които след това могат да го оспорят в срок от седем дни. Ако обаче лицето, отговорно за незаконното строителство, е неизвестно, копия от констативния акт и заповедта трябва да бъдат поставени на постройката, подлежаща на премахване, както и на определено място в самата община (чл. 225а, ал. 2, четен във връзка с чл. 223, ал. 2).
133. ВАС е постановил, че нарушението на правилата, уреждащи начина на връчване на уведомленията за нарушение, не е съществено и не обосновава отмяната на последващата заповед за премахване (вж. реш. № 4343 от 05.04.2021 г. по адм. д. № 13172/2020 г., ВАС, II о., и реш. № 10981 от 01.11.2021 г. по адм. д. № 4722/2021 г., ВАС, II о.).
в) Липса на незабавна изпълняемост
134. Заповедите за премахване по чл. 225а, ал. 1 от Закона от 2001 г. не подлежат на незабавно изпълнение по силата на закона (чл. 217, ал. 1 от Закона). Подаването на жалба срещу заповед за премахване следователно автоматично спира всяко изпълнение на заповедта съгласно общото правило в чл. 166, ал. 1 от Кодекса от 2006 г., освен ако органът, издал заповедта е разпоредил незабавно изпълнение съгласно чл. 60, ал.ал. 1 или 3 от Кодекса (в такъв случай съдът, пред който е оспорена заповедта, може да спре нейното изпълнение въз основа на жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение съгласно чл. 60, ал. 5 от Кодекса или на молба за спиране съгласно чл. 166, ал. 2 от Кодекса).
4. Изпълнение на заповеди за премахване на незаконни постройки
135. Ако заповед за премахване на незаконна постройка не бъде изпълнена в определения в нея срок, общината трябва да я приведе в изпълнение в съответствие със съответните актове (чл. 225а, параграф 3 от Закона от 2001 г.).
136. В София такива правила са приети през юни 2014 г. Те предвиждат следната процедура:
( a ) Три дни след изтичане на срока за изпълнение служителите на общинския строителен контрол трябва да инспектират обекта и да съставят протокол за всяко неизпълнение на заповедта (правило 4, ал. 4).
( б ) В срок от седем дни от изготвянето на този протокол кметът трябва да изпрати преписката на общинската служба за строителен контрол, придружено от конкретно предложение за начина на извършване на премахването (правило 6, ал. 1).
( в ) В срок от един месец длъжностното лице, издало заповедта за премахване, трябва да издаде указание за извършване на премахването от частен изпълнител (който да бъде нает от общината след провеждане на процедура за възлагане на обществена поръчка) и да определи датата и часа, в които да се извърши премахването; датата и часът трябва да бъдат съобщени на всички заинтересовани страни (правила 7 и 8).
( г ) На определената дата общинските инспектори по строителство трябва да съставят протокол, описващ състоянието на постройката (правило 9(1)).
(д ) Ако заповедта за премахване се отнася до жилище, нейното изпълнение трябва да бъде предшествано от съдебно разрешение за влизане в това жилище съгласно чл. 272, ал. 2 от Кодекса от 2006 г. (който изисква, че в жилището на дадено лице може да се влезе с цел принудително изпълнение само с разрешение на административен съдия, което може да бъде давано само ако няма друг начин за продължаване на принудителното изпълнение) (правило 9, ал. 2).
( е ) Ако постройката не е опразнена от движимо имущество, изпълнителят, нает да извърши премахването, трябва да изнесе това имущество от постройката с помощта на полицията; след това имуществото трябва да бъде предадено на собствениците му, а ако те откажат да го приемат (или ако собствениците не могат да бъдат установени), трябва да се състави опис на имуществото и то да бъде поставено на съхранение (правило 10, ал. 1, (2) и (3)).
( ж ) При извършването на премахването изпълнителят трябва да спазва относимите технически правила и правила за безопасност и носи отговорност за всякакви материални щети и вреди, причинени на трети лица (правило 11, ал. 2).
( з ) След премахването трябва да се състави протокол за него (правило 12).
5. Уведомяване на заинтересованите страни за актове и документи
137. Параграф 4, ал. 1 от допълнителните разпоредби на Закона от 2001 г. гласи, че ако Законът изисква определен вид уведомяване на заинтересованите страни, което по принцип се изисква съгласно Кодекса от 2006 г. да се извършва съгласно правилата, установени в този Кодекс (вж. параграфи 149 – 152 по-долу), това уведомяване трябва да се извърши чрез изпращане на писмено уведомление до тях. Параграф 4, ал. 2 гласи, че ако Законът не изисква изрично даден вид уведомление да се извърши съгласно правилата, установени в Кодекса, то трябва също да се извърши чрез изпращане на писмено уведомление до заинтересованите лица. Когато обаче адресите на такива лица са неизвестни или те не са били намерени на адреса, с който разполага общината, уведомлението трябва да бъде поставено на постройката, за която се отнася, както и на таблото за обяви и на уебсайта на общината за периода, през който могат да се подават възражения и забележки; този последен вид уведомяване трябва да бъде удостоверено от две длъжностни лица.
Б. Съдебен контрол по отношение на заповедите за премахване и тяхното изпълнение
1. Съдебен контрол по отношение на заповедите за премахване
138. Чл. 215, ал. 1 от Закона от 2001 г. предвижда, че индивидуалните административни актове по този закон (както и административните актове, с които те са отменени или оставени в сила), могат да бъдат обжалвани пред компетентния първоинстанционен административен съд. Съдът трябва да разгледа жалбата в съответствие с приложимите разпоредби на Кодекса от 2006 г. (чл. 219, ал. 1).
139 . Чл. 147, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. предвижда, че право да оспорват административния акт имат физически лица или организации, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Чл. 149, ал. 1 гласи, че административните актове могат да се оспорят в 14-дневен срок от съобщаването им. В жалбата трябва да бъде посочен актът, който се обжалва (чл. 150, ал. 1, т. 5). Ако жалбоподателят не отстрани нередовностите, съгласно указанията, жалбата се оставя без разглеждане; когато нередовностите се открият в течение на производството, съдът прекратява делото (чл. 158, ал. 3).
140. В решенията си по жалби срещу заповеди за премахване Върховният административен съд е постановил, че по принцип право да ги обжалват имат само лицата, до които са адресирани заповедите за премахване, лицата, които са построили постройката, или лицата, чиито вещни права могат да бъдат засегнати от заповедите (вж., например, реш. № 4478 от 22.04.2015 г. по адм. д. № 3662/2015 г., ВАС, II о.; реш. № 4898 от 17.04.2018 г. по адм. д. № 4453/2018 г., ВАС, II о.; реш. № 13754 от 16.10.2019 г. по адм. д. № 11482/2019 г., ВАС, II о.; реш. № 8598 от 01.07.2020 г. по адм. д. № 6338/2020 г., ВАС, II о.; реш. № 8002 от 21.09.2022 г. по адм. д. № 8236/2022 г., ВАС, II о.; реш. № 394 от 13.01.2023 г. по адм. д. № 121/2023 г., ВАС, II о.; и реш. № 10358 от 02.10.2024 г. по адм. д. № 8720/2024 г., ВАС, II о.). Както и в случая с г-жа Божурка Янкова (вж. параграфи 100 и 109 по-горе), този съд се е придържал към тази позиция дори по отношение на лица, живеещи в постройка, подлежаща на премахване, и е отказвал да им признае легитимация да обжалват заповедта за премахване (вж. реш. № 2791 от 06.03.2018 г. по адм. д. № 2377/2018 г., ВАС, II о.; реш. № 3240 от 14.03.2018 г. по адм. д. № 2729/2018 г., ВАС, II о.; и реш. № 15833 от 20.11.2019 г. по адм. д. № 13162/2019 г., ВАС, II о.).
2. Съдебен контрол по отношение на изпълнението на заповеди за премахване
141. Чл. 294 от Кодекса от 2006 г. предвижда съдебен контрол върху постановленията, действията или бездействията на административен орган по изпълнение. То може да бъде образувано от страна в изпълнителното производство (в настоящия случай — административният орган, който е издал заповедта, която се изпълнява, и всяко лице, до което е адресирана — чл. 274, алинеи 1 и 2) или всяко трето лице, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати от това производство (чл. 295). Жалбата се разглежда от първоинстанционния административен съд в съответния район (чл. 296, ал. 1). Решението на съда по същество не подлежи на обжалване (чл. 298, ал. 4), но съгласно общо процесуално правило, тези, които преграждат по-нататъшното развитие на производството – са обжалваеми (чл. 229, ал. 1 (1)), когато съдът откаже да разгледа такава жалба, актът му може да се обжалва пред Върховния административен съд (чл. 228, във вр. с чл. 211, ал. 1).
142. Подаването на жалба по чл. 294 няма автоматичен суспензивен ефект, но съдът, който разглежда жалбата, може да разпореди спиране на изпълнението на административния акт до окончателното решаване на спора (чл. 297, ал. 4).
143. Съдебната практика (до 2019 г.) на някои първоинстанционни административни съдилища – тези в Благоевград, Добрич, Хасково, Ловеч, Пазарджик, Пловдив, Силистра и Варна – по чл. 294 във връзка с изпълнението на заповеди за премахване на незаконни постройки е изложена в „Иванова и Черкезов срещу България“ (№ 46577/15, §§ 36–40, 21 април 2016 г.), „Айдаров и други срещу България“ ((реш.), № 33586/15, § 43, 2 октомври 2018 г.) и „Симонова срещу България“ (№ 30782/16, § 26, 11 април 2023 г.).
144. В настоящия случай следва да се добави, че ВАС последователно е застъпвал становището, че като общо правило само адресатите на заповедите за премахване или лицата, чиито вещни права могат да бъдат засегнати от тях, имат право да оспорят тяхното изпълнение (вж., например, реш. № 7946 от 16.06.2009 г. по адм. д. № 3935/2009 г., ВАС, II о.; решение № 4883 от 25.04.2016 г. по адм. д. № 4800/2016 г., ВАС, II о.; решение № 553 от 17.01.2017 г. по адм. д. № 9709/2016 г., ВАС, II о.; реш. № 11400 от 27.09.2018 г. по адм. д. № 11229/2018 г., ВАС, II о.; решение № 394 от 13.01.2023 г. по адм. д. № 121/2023 г., ВАС, II о.; и решение № 8208 от 28.07.2025 г. по адм. д. № 6428/2025 г., ВАС, II о.). Този съд се придържа към тази позиция дори по отношение на лицата, живеещи в постройката, подлежаща на премахване, и по този начин отказва да им признае легитимация да оспорят изпълнителното производство (вж. решение № 7232 от 15.06.2016 г. по адм. д. № 6744/2016 г., ВАС, II о., и решение № 4068 от 28.03.2018 г. по адм. д. № 3446/2018 г., ВАС, II о.). Въпреки това, в някои по-ранни дела съдът е приемал, че лицата, които биха загубили единствените си жилища в резултат на изпълнението на заповедите за премахване, имат право да оспорят тяхното изпълнение (вж. реш. № 15289 от 21.11.2011 г. по адм. д. № 11371/2011 г., ВАС, II о., и реш. № 10153 от 05.07.2013 г. по адм. д. № 6609/2013 г., ВАС, II о.).
145. В решение от юни 2024 г. по чл. 294 АССГ постановява, че твърдените нарушения в процедурата, по която е извършено премахването (например, че не е било надлежно съобщено на лице, което би могло да бъде засегнато от него), не могат да бъдат разглеждани в производство за съдебен контрол върху изпълнението на заповедта по чл. 294, а могат да бъдат повдигнати единствено в производство за съдебен контрол спрямо самата заповед (вж. реш. № 8376 от 12.06.2024 г. по адм. д. № 10629/2023 г., АССГ, влязло в сила).
В. Други относими разпоредби от Кодекса от 2006 г.
1. Принцип за съразмерност в административното производство
146. Чл. 6 от Кодекса от 2006 г. излага няколко общи принципа на административното право и административната процедура:
(a) че административните органи трябва да изпълняват задълженията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо (ал. 1);
(б) че административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава (ал. 2);
(в) че когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона (ал. 3);
(г) от две или повече законосъобразни възможности органът е длъжен да избере тази възможност, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото (ал. 4); и
(д) че административните органи трябва да се въздържат от актове или действия, които биха могли да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел (ал. 5).
2. Участие на засегнатите лица в административното производство
147. Чл. 12, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. изисква от органите да осигурят откритост, достоверност и пълнота на информацията относно административното производство.
148. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. всеки гражданин или организация, чиито права, свободи или законни интереси са били или биха могли да бъдат засегнати от административен акт, е страна в съответната административна процедура. Чл. 26, ал. 1 предвижда, че всички известни заинтересовани лица или организации трябва да бъдат уведомени, че е образувана процедура за издаване на административен акт, а чл. 61, ал. 1 допълнително уточнява, че самият акт трябва да бъде връчен на всички заинтересовани страни, включително на онези, които не са участвали в производството, довело до постановяване на акта.
3. Уведомяване на физически лица за административни процедури
149. Чл. 18а от Кодекса от 2006 г., както е изменен, в сила от края на 2019 г., установява изчерпателни правила, inter alia, относно уведомяването на физически лица за административни процедури.
150. Общото правило е, че те трябва да бъдат уведомени на най-актуалния адрес –предоставен или известен по друг начин (чл.18а, ал. 8). Ако няма такъв адрес, те трябва да бъдат уведомени на настоящия си адрес (настоящият адрес на физическо лице е адресът, на който то живее, и всяко физическо лице може да има само един настоящ адрес —чл. 94, ал. ал. 1 и 2 от Закона за гражданската регистрация от 1999 г. — „Законът от 1999 г.“). Ако лицето няма настоящ адрес или не може да бъде намерено на него, уведомлението се изпраща на постоянния му адрес. Постоянният адрес на дадено лице е адресът, на който то е избрало да бъде вписано в регистъра на населението. Всяко физическо лице може да има само един постоянен адрес (чл. 93, ал. ал. 1 и 3 от Закона от 1999 г.), като този адрес представлява официалния адрес на лицето за целите на кореспонденцията с държавните органи (чл. 93, ал. 5). Този адрес може да съвпада с настоящия адрес (чл. 93, ал. 7). Ако на постоянния адрес не се намери никой, на когото да бъде връчено уведомлението, то се връчва на работното място на лицето (чл. 18а, ал. 8 в края).
151. Ако лицето не може да бъде намерено на нито един от тези адреси или никой на адреса на това лице не се съгласява да приемаме уведомлението, то се залепва на входната врата или на пощенската кутия, или, ако достъпът до тях е възпрепятстван, в близост до тях. Ако пощенската кутия е достъпна, уведомлението се поставя в нея (чл. 18а, ал. 9).
152. Като последна мярка, когато уведомлението не може да бъде връчено по нито един от горепосочените начини, то се поставя на таблото за обяви на съответния орган или на неговия уебсайт за срок от най-малко седем дни (чл. 18а, ал. 10).
4. Съдебна защита срещу неоснователни действия на властите
153. Съгласно чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. всяко лице, което има правен интерес, може да иска прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона. Искането се подава до компетентния първоинстанционен административен съд (чл. 251, ал. 1), който трябва да го разглежда незабавно (чл. 252, ал. 1) и, след като извърши необходимите проверки (чл. 252, ал.ал. 2–4), да се произнесе незабавно (чл. 253, ал. 1). Решението на съда подлежи на обжалване, но жалбата не спира изпълнението (чл. 254, ал. 1 и 2).
5. Отговорност за вреди, причинени при изпълнението на административни актове
154. Чл. 299, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. гласи, че държавата, ако административният орган по изпълнението е държавен, и общината, ако органът е общински, носи отговорност за вреди, причинени на граждани или организации в резултат на незаконно принудително изпълнение, inter alia, на административни актове.
155. Съгласно установената съдебна практика на ВАС (вж., напр., реш. № 4578 от 27.03.2019 г. по адм. д. № 8883/2018 г., ВАС, III о.; реш. № 12138 от 26.11.2021 г. по адм. д. № 12875/2020 г., ВАС, III о.; и реш. № 6443 от 15.06.2023 г. по адм. д. № 6351/2022 г., ВАС, III о.), съдът, разглеждащ иск по чл. 299, ал. 1, не може сам да установява дали дадено решение или действие, предприето в хода на принудителното изпъленение, е било незаконосъобразно; всякаква незаконосъобразност трябва да е била установена в предходно съдебно-контролно производство съгласно чл. 294 и сл. от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 141 по-горе).
156. През юли 2021 г. ВАС уважава иск за обезщетение по чл. 299, ал. 1 за вреди, нанесени на движимо имущество, което се е намирало в постройка при нейното премахване (вж. реш. № 8947 от 30.07.2021 г. по адм. д. № 9859/2020 г., ВАС, III о.).
157. Съгласно чл. 299, ал. 2 от Кодекса, държавата или, когато е уместно, общината носи отговорност за вреди, причинени на трети лица в резултат на изпълнението на акт.
158. ВАС е имал повод да обясни, че (a) за разлика от отговорността по чл. 299, ал. 1, отговорността по чл. 299, ал. 2 може да възникне дори във връзка със законното изпълнение на административен акт и се основава просто на доказване на вреда, причинена от това изпълнение на страна, която не е участвала в изпълнителния процес и не е била конкретно засегната от изпълнението на акта, и (б) съответно, ищецът в производство по чл. 299, ал. 2 не е длъжен да основава иска си на предходно съдебно решение по чл. 294 и сл. от Кодекса (вж. параграф 141 по-горе), с което са отменени изпълнителни мерки (вж. реш. № 8434 от 29.06.2020 г. по адм. д. № 5659/2020 г., ВАС, III о.).
159. ВАС също така уточнява, че исковете по чл. 299 представляват средство за получаване на обезщетение във връзка с незаконно изпълнение на законосъобразен административен акт и че самият факт, че административният акт е влязъл в сила и подлежи на изпълнение, не представлява пречка за предявяването на такъв иск (вж. реш. № 4578 от 27.03.2019 г. по адм. д. № 8883/2018 г., ВАС, III о.).
Г. Относими разпоредби от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. и съдебна практика по тези разпоредби
1. Отговорност за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни или общински органи
160. Чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.“) предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, претърпени от граждани и юридически лица в резултат на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни или общински органи или държавни служители, извършени в хода на или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 204, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. иск за вреди, за които се твърди, че са причинени от незаконосъобразнен административен акт, може да бъде предявен само ако този акт е бил отменен. Въпреки това чл. 204, ал. 2 предвижда, че иск за обезщетение може да бъде предявен заедно с оспорването на акта, а чл. 204, ал. 4 предвижда, че ако искът за обезщетение се отнася до незаконосъобразно действие или бездействие, незаконосъобразността на това действие или бездействие може да бъде установена като предварителен въпрос от съда, разглеждащ иска.
161. По този начин една от предпоставките съгласно чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. за обезщетение за вреди, причинени от административен акт, като например заповед за премахване, е тази заповед да е била отменена в предходно съдебно производство по съдебен контрол връху нея (вж., например, реш. № 7589 от 10.07.2023 г. по адм. д. № 8053/2022 г., ВАС, III о., и реш. № 9405 от 09.08.2024 г. по адм. д. № 4492/2024 г., ВАС, III о.). В неотдавнашен сходен случай Пловдивският административен съд допълнително пояснява, че твърдените нарушения в констативните актове, на които се основава заповедта за премахване, не могат да бъдат разглеждани в производство по чл. 1, ал. 1; всякакви такива нарушения подлежат на разглеждане в предходно производство по оспорване на самата заповед за премахване (вж. реш. № 1578 от 13.09.2022 г. по адм. д. № 2426/2020 г., Адм. съд -Пловдив, очевидно влязло в сила).
2. Отговорност за вреди, причинени вследствие на нарушение на правото на Европейския съюз
162. Чл. 2в от Закона от 1988 г., който е добавен през декември 2019 г., урежда начина, по който българските съдилища следва да разглеждат искове за обезщетение за твърдяно нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) от страна на България като държава-членка на ЕС, в светлината на правилата за отговорност, разработени от Съда на Европейския съюз („СЕС“) (вж. СЕС, решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др., C-6/90 и C-9/90, EU:C:1991:428; решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pêcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79; и решение от 30 септември 2003 г., Köbler, C‑224/01, EU:C:2003:513).
163. Точка 1 от чл. 2в, ал. 1 предвижда, че ако твърдяната вреда е от вида, посочен в чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г., или е вреда, произтичаща от начина, по който административните съдилища или ВАС са разглеждали дадено дело, искът се разглежда от съдилищата по реда, установен в Кодекса от 2006 г. Съгласно чл. 2в, ал. 2, ако искът е предявен съвместно срещу няколко ответници, той се разглежда по реда, установен в Кодекса от 2006 г., ако един от тези ответници е административен съд, ВАС или орган, за който се твърди, че е причинил вредата при своя административна дейност.
164. В своята съдебна практика по чл. 2в ВАС е постановил, че искове по тази разпоредба, отнасящи се до ситуации, които не попадат в обхвата на Хартата на основните права на ЕС по силата на нейния член 51 § 1 (вж. параграф180 по-долу), са недопустими (вж., напр., реш. № 1529 от 18.02.2025 г. по адм. д. № 7500/2024 г., ВАС, III о.).
Д. Относими разпоредби от Закона за защита срещу дискриминация от 2003 г.
165. Законът за защита срещу дискриминация от 2003 г. („Законът от 2003 г.“), в сила от 1 януари 2004 г., е приет с цел създаване на всеобхватен механизъм за защита срещу дискриминация. Чл. 4, ал. 1 от него забранява всякаква пряка или непряка дискриминация на основата на пол, раса, националност, етническа принадлежност, генетични характеристики на човека, гражданство, произход, религия или убеждения, образование, лични убеждения, политическа принадлежност, лично или социално положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение или имуществено състояние, както и на основата на всякакви други характеристики, определени в закон или в международен договор, по който България е страна.
166. Чл. 6, ал. 1 от Закона от 2003 г. прилага тази забрана към упражняването на всички права и свободи, заложени в Конституцията и законите на страната.
2. Средства за правна защита при нарушения на Закона от 2003 г.
167. Законът от 2003 г. предвижда два начина за правна защита: подаване на жалба до Комисията за защита срещу дискриминация по чл. 50 и завеждане на съдебен иск по чл. 71, ал. 1. Това са алтернативи, между които засегнатите лица могат свободно да избират (вж. тълк. пост. № 1 от 16.01.2019 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ВКС, ОСГК, и ВАС, ОСС на I и II к.).
а) Производство пред Комисията за защита срещу дискриминация и последващи искове за обезщетение
168. Основният орган, отговорен за осигуряване на спазването на Закона от 2003 г., е Комисията за защита срещу дискриминация (чл. 40). Тя може да действа по собствена инициатива или въз основа на жалби, подавани от засегнати лица, или на сигнали от заинтересовани лица или органи (чл. 50).
169. Ако Комисията установи нарушение на Закона от 2003 г., тя може да постановяви предотвратяване и преустановяване на нарушението и възстановяване на първоначалното положение (чл. 47, ал. 2). Тя може също така да налага санкции (като глоби), да разпорежда принудителни мерки или да дава задължителни указания (чл. 47, ал. ал. 3 и 4). Решенията ѝ подлежат на съдебен контрол (чл. 68, ал. 1 и чл. 84, ал. 2).
170. Лицата, които са получили благоприятно решение от Комисията и желаят да получат обезщетение за вреди, претърпени в резултат на установеното от нея нарушение, могат да предявят иск пред гражданските съдилища срещу лицата или органите, причинили въпросните вреди (чл. 74, ал. 1).
б) Производства, водени пряко пред гражданските съдилища
171. Лицата, които се оплакват от дискриминация, могат, като алтернатива, да предявят иск пред граждански съд, с който да поискат (a) установяване на нарушението (б) осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; (в) обезщетение за вреди (чл. 71, ал. 1, точки 1–3).
172. Иск може да бъде предявен и от името на увреденото лице от неправителствена организация (чл. 71, ал. 2). Ако твърдяната дискриминация е засегнала много хора, неправителствената организация може да предяви иска от свое име, като в този случай пряко засегнатите лица могат да се включат в производството като трети страни (чл. 71, ал. 3).
173. След известно колебание по този въпрос през януари 2019 г. съдилищата потвърждават, че исковете по чл. 71, ал. 1, насочени срещу държавни органи или длъжностни лица, попадат в компетентността на гражданските съдилища, а не на административните съдилища (вж. тълк. п. № 1 от 16.01.2019 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ВКС, ОСГК и ОСС и ВАС, I и II к.).
Е. Относими разпоредби на вещното право
174. Чл. 92 от Закона за собствеността от 1951 г. („Законът от 1951 г.“), във вр. с чл. чл. 55 и 63, ал. 1 и (2), гласи, че собственикът на земята е и собственик на всички постройки, намиращи се върху нея, освен в случаите, когато правото да се построи постройка върху този парцел (вид ограничено право на собственост съгласно чл. 63 от Закона от 1951 г., което не трябва да се бърка с разрешение за строеж) е било законно придобито от друго лице.
175. Преди 9 ноември 1999 г. не е било възможно да се придобие какъвто и да е вид общинска собственост чрез придобиване по давност (придобивна давност или „acquisitive prescription“) (чл. 86 от Закона от 1951 г., в редакцията му до края на май 1996 г., и чл. 7, ал. 1 от Закона за общинската собственост от 1996 г., в редакцията му от 1 юни 1996 г. до 9 ноември 1999 г.). От ноември 1999 г. общинското имущество, ако попада в категорията „частна общинска собственост“, по принцип може да бъде придобито от частни лица чрез придобивна давност (чл. 7, ал. 1 от Закона за общинската собственост от 1996 г., както е изменен през август 1999 г.) (за обяснение на разграничението между „частна общинска собственост“ и „публична общинска собственост“ вж. делото „Явашев и други срещу България“, № 41661/05, §§ 31–32, 6 ноември 2012 г.).
176. Чл. 79, ал. 1 от Закона от 1951 г. определя срока на придобиване по давност, необходим за придобиване на собственост върху недвижим имот или ограничено право върху него, на десет години. Този срок се съкращава до пет години, ако имотът или ограниченото право са били владени добросъвестно (чл. 79, ал. 2). Съгласно чл. 70, ал. 1, лице, което владее имот добросъвестно, е това, което, без да знае за процесуален порок в хода на придобиване на правото си на собственост, е използвало имота, сякаш той му принадлежи. Съдилищата са определили редица условия относно това какво представлява изискваното владение (по-специално, непрекъснато и неоспорено физическото владение с намерение да се ползва имотът като собствен), които могат да бъдат взети предвид за целите на чл. 79.
177. Преходна разпоредба към Закона от 1951 г., влязла в сила от 1 юни 2006 г., гласи, че общият десетгодишен срок за придобиване по давност на имоти– частна държавна или общинска собственост- спира да тече. Действието ѝ е удължавано през декември 2006 г., декември 2007 г., декември 2008 г., декември 2011 г. и декември 2014 г. – общо до края на 2017 г. В края на януари 2018 г. е въведено поредно удължаване, което има обратно действие за периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г. и е трябвало да бъде в сила до края на 2022 г. То обаче е обявено за противоконституционно през февруари 2022 г. Конституционният съд потвърждава, че решението му ще се прилага само за в бъдеще, считано от момента на влизането му в сила (на 8 март 2022 г.) (вж. реш. № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г., КС, обн., ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г.).
178. Член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Официален вестник 2016/C 202/02, стр. 389 – „Хартата“), която влезе в сила на 1 декември 2009 г., предвижда, по-специално, че „всеки има право на зачитане на своето … жилище“.
179. Член 52, § 3 от Хартата предвижда:
„Доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита.“
180. Член 51, § 1 от Хартата гласи, че нейните разпоредби „се отнасят до държавите-членки единствено когато те прилага правото на Съюза“, а член 51, § 2 допълва, че Хартата „не разширява обхвата на приложението на правото на Съюза извън правомощията на Съюза, нито създава нови правомощия или задачи за Съюза, нито променя правомощията и задачите, определени в договорите“.
181. Съответните части от „Обясненията, отнасящи се до Хартата на основните права“ (Официален вестник 2007/C 303/17) гласят:
„Що се отнася до държавите-членки, от съдебната практика на Съда на Европейския съюз недвусмислено следва, че изискването за спазване на основните права, определени в контекста на Съюза, е задължително за държавите-членки само когато те действат в рамките на правото на Съюза ...
... Основните права, гарантирани в Съюза, нямат никакво действие извън контекста на правомощията, определени в Договорите. ...“
182. Съответната част от член 6, § 1 от Договора за Европейския съюз (ОВ 2016/C 202/01, стр. 13 – „ДЕС“) гласи, че „[д] установените в Хартата разпоредби по никакъв начин не разширяват правомощията на Съюза, както са определени в Договорите“.
Б. Относима практика на Съда на Европейския съюз
183. СЕС отбелязва, че член 51, § 1 от Хартата потвърждава неговата практика относно приложимостта на основните права на ЕС като общи принципи на правото на ЕС, която е разработена преди влизането в сила на Хартата (според която основните права, гарантирани в правния ред на ЕС, се прилагат във всички хипотези, уредени от правото на ЕС, но не и извън такива хипотези). СЕС също така отбелязва, че тази позиция е потвърдена от горепосочените обяснения, отнасящи се до член 51 от Хартата (вж. СЕС, решение от 26 февруари 2013 г. (голяма камара), Åkerberg Fransson, C-617/10, EU:C:2013:105, точки 18–20). В делото „Åkerberg Fransson“ Съдът на ЕС също така посочва, че тези съображения съответстват на тези, които стоят в основата на член 6, § 1 от ДЕС и член 51, § 2 от Хартата (пак там, точка 23).
184. В последващата си практика Съдът на ЕС изяснява, че държавите-членки на ЕС „прилагат правото на Съюза“ по смисъла на член 51, § 1 от Хартата в две хипотези.
185. Първата хипотеза е, когато правото на ЕС налага конкретни задължения на държавите-членки на ЕС или когато разглежданата национална хипотеза е обхваната от конкретна норма на правото на ЕС. Определянето на този въпрос зависи от (a) това дали въпросното национално законодателство има за цел да приложи разпоредба на правото на ЕС; (б) естеството на това законодателство и дали то преследва цели, различни от тези, обхванати от правото на ЕС, дори ако е в състояние да засегне косвено въпроси, които са обхванати от правото на ЕС; и (в) дали съществуват конкретни норми на правото на ЕС по въпроса или такива, които могат да я засегнат (вж., наред с други, СЕС, решение от 6 март 2014 г., Siragusa, C-206/13, EU:C:2014:126, точка 25; решение от 10 юли 2014 г., Julián Hernández и др., C-198/13, EU:C:2014:2055, точка 37; и решение от 5 май 2022 г., BPC Lux 2 и др., C‑83/20, EU:C:2022:346, точка 27).
186. СЕС също така е обяснил в тази връзка, че (a) понятието „прилагане на правото на Съюза“ в член 51, § 1 от Хартата предполага наличието на степен на връзка между мярката по правото на ЕС и разглежданата национална мярка, която надхвърля това, че обхванатите въпроси са тясно свързани или че един от тези въпроси оказва косвено въздействие върху другия, и че (б) самият факт, че дадена национална мярка попада в област, в която ЕС има правомощия, не може да я включи в обхвата на правото на ЕС, така че Хартата да се прилага (вж. Съдът на Европейския съюз, Julián Hernández и др., цитирано по-горе, точки 34 и 36).
187. Втората хипотеза, в която държава-членка на ЕС „прилага правото на Съюза“ по смисъла на член 51, § 1 от Хартата, е когато тя се позовава на изключения, предвидени в правото на ЕС, за да обоснове ограничение на основна свобода, гарантирана от Договора за функционирането на Европейския съюз (Официален вестник 2016/C 202/01, стр. 47 – „ДФЕС“) (вж. Съдът на ЕС, решение от 30 април 2014 г., Pfleger и др., C-390/12, EU:C:2014:281, точка 36). СЕС обаче постановява, че когато даден правен казус не попада в приложното поле на правото на ЕС, той няма компетентност да се произнася по него и никакви разпоредби от Хартата, на които има позоваване, не могат сами по себе си да съставляват основание за такава компетентност (вж., наред с други примери, СЕС, Åkerberg Fransson, цитирано по-горе, точка 22; решение от 6 октомври 2015 г. (голяма камара), Delvigne, C‑650/13, EU:C:2015:648, точка 27; и решение от 14 януари 2021 г., Okrazhna prokuratura-Haskovo и Apelativna prokuratura-Plovdiv, C‑393/19, EU:C:2021:8, точка 32).
ОТНОСИМИ МАТЕРИАЛИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА
I. МАТЕРИАЛИ ОТ КОМИТЕТА НА МИНИСТРИТЕ
188. Комитетът на министрите на Съвета на Европа досега е разглеждал изпълнението на решенията на Съда по делото „Йорданова и други срещу България“ (№ 25446/06, 24 април 2012 г.) , „Иванова и Черкезов“ (цитирано по-горе) и „Симонова“ (цитирано по-горе) през юни 2016 г., септември 2017 г., септември 2018 г., юни 2019 г., март и декември 2020 г., ноември–декември 2021 г., септември 2022 г., декември 2024 г. и декември 2025 г. Комитетът осъществява наблюдение върху изпълнението в засилена процедура, а производството пред него все още е висящо.
189. При разглеждането на делото през декември 2020 г. Комитетът отбелязва, по-специално, че „властите [са] подготвили през 2019 г. законопроект, който като цяло осигурява адекватна основа за оценка на пропорционалността от страна на администрацията и съдилищата по отношение на заповедите за извеждане и премахване, но [не] предвижда оценка на пропорционалността на заповедите за премахване в ситуации, в които засегнатите лица или членовете на техните домакинства [нямат] вещни права и [не] са извършвали строителни работи“. Комитетът призова българските власти „бързо да приключат законодателния процес, започнат през 2019 г., и да гарантират, че всички лица, засегнати от заповед за премахване, [могат] да се възползват от оценка на пропорционалността (дори ако те или членовете на домакинствата им нямат вещни права и не са извършвали строителни работи)“ (вж. CM/реш. DH(2020)357).
190. При разглеждането на въпроса през септември 2022 г. Комитетът „настоятелно призовава“ властите „да приключат бързо законодателния процес, обявен през 2019 г., и да гарантират, че всички лица, засегнати от заповед за премахване, [могат] да се възползват от оценка на пропорционалността (дори ако те или членовете на домакинството им [не са имали] права на собственост и [не са извършвали] строителни дейности)“ (вж. СМ/Зам. мин./Реш.(2022)1443/H46-8, точка 4). През декември 2024 г. и декември 2025 г. Комитетът повтаря тази позиция (вж. СМ/Зам. мин./Реш. (2024)1514/H46-14, точка 3, и СМ/Зам. мин./Реш.(2025)1545/H46-11, точка 3).
191. При най-скорошното си разглеждане през декември 2025 г. Комитетът отбелязва, по-специално, че съдебната практика на българските административни съдилища „все още изглежда, че в някои аспекти не е напълно установена, въпреки наличието на общи правни принципи за пропорционалност“ и следователно е „недостатъчна, за да създава ясна правна рамка за всеобхватна оценка на пропорционалността“, и „повтаря призива си към властите да обмислят начини за по-нататъшно подобряване на съдебната практика“ (СМ/Зам. мин./Реш.(2025)1545/H46-11, точка 4).
192. В бележките, въз основа на които Комитетът прави тази оценка (CM/Notes/1545/H46-11), се посочва, по-специално (бележките под линия са пропуснати):
„... По отношение на правото да се подава жалба, анализът от март 2024 г. сочи, че преобладаващата съдебна практика предоставя такова право само на лицата, които са построили постройката, и изключва лицата, които са пребивавали в постройката, но не са били адресати на заповедта. Съдебната практика от 2025 г. също сочи наличието на (последователна) национална съдебна практика, според която не се признава правото на обжалване на обитателите, а само на лицата с права на собственост или права за застрояване на парцела, или на тези, които са извършили строителството.
...
Комитетът вече е отбелязвал, че съдебната практика в някои аспекти все още не е напълно установена. Прегледът на по-скорошни примери от съдебната практика изглежда показва, че това заключение все още е валидно. Все още изглежда, че личното положение на лицата, засегнати от [...] заповеди за извеждане, не винаги се обсъжда в достатъчна степен и че правото на обжалване се предоставя само на лица, които имат права на собственост или са извършили строителни работи, но не и на лица, които просто ползват незаконно жилище, твърдейки, че то е единственият им дом. Съдебният контрол следователно все още е недостатъчен, за да създаде ясна правна рамка за всеобхватна оценка на пропорционалността, въпреки наличието на общи правни принципи относно пропорционалността. ...“
II. МАТЕРИАЛ ОТ КОНСУЛТАТИВНИЯ КОМИТЕТ ПО РАМКОВАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА НАЦИОНАЛНИТЕ МАЛЦИНСТВА
193. В своето пето становище относно България, прието на 29 май 2024 г. и публикувано на 10 октомври 2024 г. (ACFC/OP/V(2024)2), Консултативният комитет към Рамковата конвенция за защита на националните малцинства отбелязва в параграф 60 на страница 17 (бележките под линия са пропуснати):
„... По време на мониторинговата си визита Консултативният комитет посети квартал Орландовци в София, където стана свидетел на продължаващо изселване на цялата ромска общност без надлежно правно уведомление (в квартала е публикувано само неофициално уведомление без печат, указващ институцията, издала уведомлението). Ромите, които остават без дом в резултат на премахването на домовете им в Орландовци, са настанени във временни жилища за бездомни, които не отговарят на стандартите, но само за три месеца с възможност за еднократно удължаване, което означава, че след половин година тези лица биха могли на практика да останат без дом. Консултативният комитет посети алтернативното „жилище“, предложено на онези, чиито къщи са премахнати в Орландовци, и стана свидетел на нечовешките условия на живот (а именно: стар вагон с пропускащ покрив, без изолация и липса на различни услуги, като достъп до училища, здравни центрове, транспортни средства и възможности за заетост). Събеседниците на Консултативния комитет заявяваха, че тези вагони са били пълни с боклук, когато ромските семейства са трябвало да се преместят там, и те са били принудени да ги изчистят, преди изобщо да могат да ги използват като подслон. В резултат на премахването на домовете им в Орландовци ромските семейства са загубили адресите си, което е доводи до загуба на училищния им район. Вследствие на това децата, които са посещавали училища в района на Орландовци, вече нямат възможност да ги посещават.“
I. ВАЛИДНОСТ НА ПЪЛНОМОЩНИТЕ, ПРИЛОЖЕНИ КЪМ ЖАЛБАТА
194. Правителството изразява редица опасения относно пълномощните, които са приложени към жалбата:
( a ) че подписите в полетата за подпис на много от тези формуляри приличат на драсканици, които не съответстват на общоприетото понятие за подпис;
( б ) че подписите са придружени от имена, видимо написани на ръка от лице, различно от подписалия се (вероятно, съдейки по почерка, от представителя на жалбоподателите);
( в ) че имената, написани на ръка в полетата за подпис, не са пълни имена, а име и бащино име или, алтернативно, име и фамилия, което затруднява идентифицирането на заявителите, особено тъй като много от тях са роднини и имат едно и също име;
( г ) че в няколко случая имената, написани на ръка в полетата за подпис, не са могли да бъдат разчетени. Например, правителството не е успяло да идентифицира документ, подписан от г-н Васил Георгиев.
195. Според правителството всичко това поражда сериозни съмнения относно самоличността на лицата, подписали пълномощията, и следователно относно това дали те действително са желали да бъдат представлявани пред Съда. В тази връзка то изтъква, че е добре установено, че когато се изисква писмена форма – например когато в България се изискват нотариално заверени документи – подписалият трябва да изпише името си собственоръчно. Ако подписващият е неграмотен или не е в състояние да подпише, съгласно българското законодателство той трябва да постави отпечатък от палеца си в присъствието на двама свидетели. Във всеки случай е недопустимо името на подписващия да бъде написано от друго лице.
196. Правителството продължава, като изтъква по-конкретно във връзка с г-жа Петя Кирова и г-жа Памела Стоянова, че към момента на подаване на жалбата те са били съответно на 17 и 16 години, което според правителството означава, че те са могли да упълномощят представител да действа от тяхно име само ако (a) са подписали лично пълномощното, и (б) това пълномощно е било приподписано и от родител.
197. Правителството моли Съда да обяви молбата за недопустима поради тези твърдени нередности в пълномощията.
198. Жалбоподателите посочват, че въпреки конкретните му твърдения правителството не заявява, че някой от жалбоподателите не е подписал пълномощното, нито е представило доказателства по този въпрос. Жалбоподателите обясняват, че тъй като действията по премахване са засегнали много хора, са ги изложили на непосредствен риск да останат без дом и са породили голямо объркване, почти целият екип на БХК е бил ангажиран с подготовката на документите за представянето им пред Съда. Имената на жалбоподателите са били написани на ръка в полетата за подпис на пълномощните с единствената цел да се избегнат грешки при попълването на формулярите. Не е било нарушено нито едно правило на вътрешното законодателство, на Конвенцията или на Правилника на Съда. Най-важното е, че служителите на БХК и адвокатите, работещи с тях, винаги са действали в най-добрия интерес на жалбоподателите.
199. Жалбоподателите продължават, като оспорват възражението на правителството по отношение на г-жа Петя Кирова и г-жа Памела Стоянова, и предоставят нови доказателства от тези две жалбоподателки.
200. Правителството представя допълнителни коментари в отговор. То изтъква, че нищо не е изисквало имената на жалбоподателите да бъдат написани на ръка в полетата за подпис на пълномощните. Според тях никой, освен самите жалбоподатели, не е имал право да прави това, тъй като полето за подпис във формуляра е трябвало да бъде попълнено лично от жалбоподателя, за да се демонстрира неговото намерение да упълномощи представителя да действа от негово име. Този въпрос се урежда от конкретни правила в интерес на правната сигурност, а попълването на имената на жалбоподателите от други лица би могло да бъде начин за заобикаляне на правилата в случаи на неграмотност или увреждане.
201. Правителството също така посочва, по отношение на г-жа Петя Кирова и г-жа Памела Стоянова, че в новите си пълномощни (чиято валидност правителството признава) тези две жалбоподателки не са посочили изрично, че представителят е действал в съответствие с техните желания от самото начало на производството. Следователно към момента на подаване на жалбата не е имало валидно пълномощно, което означава, че жалбите от името на тези две жалбоподателки са били предявени пред Съда извън четиримесечния срок, предвиден в член 35, § 1 от Конвенцията.
202. Правителството не твърди изрично, нито има основание да се предполага, че жалбата е била подадена пред Съда без или против съгласието на жалбоподателите (вж. Velikova v. Bulgaria , № 41488/98, § 49, ECHR 2000-VI, и „Забелос и други“ срещу Гърция, № 1167/15, § 65, 17 май 2018 г., както и в контраст с „Казаклиу и други“ срещу Румъния (реш.), № 63945/09, § 94, 4 април 2017 г., и O.G. и други срещу Гърция , № 71555/12 и 48256/13, § 76, 23 януари 2024 г., където не е било представено никакво пълномощно по отношение на един от жалбоподателите). Възражението им изглежда се фокусира върху въпроса дали подписите върху пълномощните, изпратени заедно с молбата, са били правно валидни.
203. В тази връзка трябва да се отбележи още в началото, че Съдът не е обвързан с вътрешните правила, уреждащи подписването на правни документи (вж. Isayeva и др. срещу Русия (реш.), № 57947/00 и още 2 дела, 19 декември 2002 г.). Нито Конвенцията, нито Правилникът на Съда налагат конкретни изисквания относно начина, по който трябва да бъде подписан документът, нито изискват неговото заверяване от национален орган (вж. делото „Рябов срещу Русия“, № 3896/04, § 40, 31 януари 2008 г., и „Хирси Джамаа и други“ срещу Италия [ГК], № 27765/09, § 53, ECHR 2012).
204. Самата Конвенция не постановява конкретни изисквания относно съдържанието на индивидуалните жалби, подавани пред Съда по член 34. Въпросът е уреден в Правилника на Съда и в Практическото ръководство за образуване на производство.
205. Има три текста, които уреждат пълномощното, което трябва да бъде представено от жалбоподател, който е представляван, както и подписа върху това пълномощно: правила 45, § 3 и 47, § 1, буква в) от Правилника на Съда, както и параграф 9 от горепосочената Практическото ръководство.
206. Правило 45, § 3 предвижда, че „когато жалбоподателите са представлявани в съответствие с Правило 36, пълномощно или писмено упълномощаване за действие се представя от техния представител или представители“.
207. Съответната част от правило 47, § 1, буква в), изменено на 1 юни 2015 г. и в сила от 1 януари 2016 г., предвижда, че „когато жалбоподателят е представляван, [формулярът на жалбата трябва да съдържа] датиран и оригинален подпис на жалбоподателя в раздела за пълномощното на формуляра на жалбата“.
208. Съответната част от параграф 9 на Практическото ръководство за образуване на производство, изменено на 5 октомври 2015 г., гласи, че „ако [жалбоподателят] ангажира адвокат, разделът за пълномощието във формуляра за жалбата трябва да бъде попълнен“ и че „както жалбоподателят, така и представителят трябва да подпишат раздела за пълномощието [във формуляра на жалбата]“.
209. От гореизложеното следва, че няма изискване името на жалбоподателя да бъде попълнено в раздела за пълномощно на формуляра на жалбата. Всъщност съответното поле (поле № 33) се нарича „Подпис на заявителя“, а „Указанията за попълване на формуляра на жалба“, изменени за последен път през 2022 г., инструктират заявителите просто да се подпишат в това поле и посочват, че тази част от формуляра трябва да съдържа оригинални подписи.
210. Фактът, че в настоящия случай тези полета за подпис съдържат, наред с подписите на заявителите, и техните имена, написани на ръка (независимо в какъв вид и от кого са попълнени), не може следователно да засегне валидността на предоставените от тях пълномощни. Визуалната проверка на формуляра за кандидатстване като цяло ясно показва, че тези имена са били написани с молив в тези полета, за да се улесни идентифицирането, освен по реда на страниците, кои от 56-те пълномощни се отнасят към кои от 56-те жалбоподатели.
211. Няма и изискване самият подпис на жалбоподателя да бъде в някаква конкретна форма (вж. делото „Забелос и др.“, цитирано по-горе, § 66). Всяко маркиране, направено с намерението да покаже, че волята, изразена в документа, е истинска, независимо от нейната форма, може да се счита за подпис за целите на производството пред Съда. Не е необходимо да бъде пълно име или дори четлив почерк; тя може да се състои от инициали, псевдоним, завъртулка, символ или поредица от букви, стига да е поставена върху документа с намерението да се докаже, че той е автентичен. Точната форма на подписа може да има значение единствено за целите на доказването (сравни „О.О. срещу Русия , № 36321/16, § 35, 21 май 2019 г.; „Зикатанова и други“ срещу България, № 45806/11, § 70, 12 декември 2019 г.; и „Булич“ срещу Хърватия [Комитет], № 32997/15, §§ 11–12, 26 септември 2023 г.).
212. Основният критерий за Съда при прилагането на горепосочените разпоредби е, че пълномощното трябва ясно да посочва, че жалбоподателят желае да бъде представляван пред Съда и че представляващият е приел това пълномощие (вж. делото „Рябов“, цитирано по-горе, §§ 40 и 43, 31 януари 2008 г.; „Lotarev срещу Украйна“, № 29447/04, § 69, 8 април 2010 г.; и „Hirsi Jamaa и други“ , цитирано по-горе, § 53). Ако специфични затруднения възпрепятстват комуникацията между жалбоподателите и техния представител, това също може да бъде взето предвид при тази преценка (вж. „J.R. и други срещу Гърция“ , № 22696/16, §§ 67–74, 25 януари 2018 г.).
213. След като внимателно разгледа полетата за подпис във всички 56 документа, предоставени от жалбоподателите (включително този, отнасящ се до г-н Васил Георгиев), и след като взе предвид обстоятелствата, при които е подадена молбата, Съдът не намира основание да подозира, че жалбоподателите не са желаели да бъдат представлявани пред него от назначения им представител. Няма доказателства, че подписите им в тези полета не са автентични или че молбата е била подадена без тяхното знание и съгласие (сравни, mutatis mutandis, делото „Великова“, цитирано по-горе, § 50 в края). В тази връзка е важно да се отбележи също, че адвокатката, чието име фигурира в оспорените пълномощни – г-жа Д. Драгиева – е представлявала много от жалбоподателите на национално ниво (сравни, mutatis mutandis, делото „Великова“, § 51 в края).
214. Що се отнася конкретно до г-жа Памела Стоянова, от проверката на подписа ѝ върху пълномощното, приложено към жалбата, не става ясно, че някой друг, например родител, е подписал от нейно име (а жалбоподателите са посочили във формуляра на жалба, че тя самата е подписала пълномощното). Доколкото може да се приемаме, че правителството твърди, че родител е трябвало да приподпише пълномощното (предвид факта, че г-жа Стоянова е била на възраст под 18 години, когато молбата е била подадена пред Съда), следва да се отбележи, че Съдът вече е приемал жалби, при които пълномощното за представителство пред него е било предоставено от непълнолетен жалбоподател (вж. „Дарбое и Камара срещу Италия“ , № 5797/17, § 101, 21 юли 2022 г., с допълващи препратки). Съдът не вижда причина да се отклони от този подход в настоящия случай. Както вече е отбелязвано, той не е обвързан с вътрешните правила, регулиращи подписването на правни книжа.
215. Ако, напротив, твърденият недостатък в пълномощното, приложено към жалбата, се състои в това, че то всъщност (и в противоречие с твърденията на жалбоподателите в формуляра на жалба) е било подписано от родител, а не от самата г- жа Памела Стоянова, следва да се отбележи, че последователната позиция на Съда по отношение на молби, подавани от името на непълнолетни лица, е, че трябва да се избягва ограничителен или технически подход, и че основният критерий в такива случаи е да се разглеждат всички сериозни въпроси, свързани със зачитането на правата на непълнолетния (вж. „C. и D. срещу Обединеното кралство“ (реш.), № 34407/02, 31 август 2004 г.; „Тончев срещу България“, № 18527/02, § 31, 19 ноември 2009 г.; „C срещу Хърватия“, № 80117/17, § 55, 8 октомври 2020 г.; и „Биба срещу Албания“, № 24228/18, § 32 в края, 7 май 2024 г.). Съдът също така е посочил, че най-подходящото лице за завеждане на дело от името на дете, особено когато – както в настоящия случай – няма конфликт на интереси, е родител (вж. „C. и D. срещу Обединеното кралство“, цитирано по-горе), и че когато жалбата е подадена от родителите на непълнолетен жалбоподател, съществува презумпция, че те действат от името на непълнолетния в качеството си на представители, независимо от наличието или липсата на официално волеизявление в този смисъл (вж. „W.S. срещу Полша“, № 21508/02, § 42 в края, 19 юни 2007 г.). Следва също така да се отбележи, че настоящият казус не повдига въпроси от областта на семейното право, във връзка с които биха могли да възникнат конфликти на интереси (вж. „Hudorovič и други срещу Словения“, № 24816/14 и 25140/14, § 89, 10 март 2020 г.).
216. Същите съображения важат и за г-жа Петя Кирова, чието пълномощно е било явно подписано от майка ѝ, г-жа Бистра Кирова (която също е жалбоподател по делото).
217. Във всеки случай както г-жа Памела Стоянова, така и г-жа Петя Кирова са приложили към своите становища нови пълномощни, които са подписали лично и чиято валидност правителството е признало. Противно на твърденията на правителството, представянето на тези пълномощни след подаването на жалбата и липсата на изрично потвърждение от страна на г-жа Стоянова и г-жа Кирова относно по-ранните процесуални действия, предприети от техния представител пред Съда, не означават, че техните оплаквания са били повдигнати пред Съда едва при подаването на тези пълномощни. Датата, на която се представя документът, обикновено не е решаваща за преценката на спазването на срока по член 35, § 1 от Конвенцията (вж. „W.S. срещу Полша“, цитирано по-горе, § 42, и „Post срещу Нидерландия“ (реш.), № 21727/08, 20 януари 2009 г.).
218. Следователно Съдът констатира, че жалбата е била валидно подадена от всички 56 жалбоподатели, въпреки възражението, повдигнато от правителството по този въпрос, и че тя не може да бъде отхвърлена като несъвместима ratione personae с разпоредбата на Конвенцията по смисъла на член 35, § 3, буква а).
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8, САМОСТОЯТЕЛНО И ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
219. Жалбоподателите се оплакват от намеса в правото им на зачитане на личния и семейния им живот и на дома им, произтичаща от мерките, предприети от властите за премахване на домовете им. Те посочват, че нито общинските власти, нито съдилищата са преценили пропорционалността на тези мерки или са взели предвид различните фактори, свързани с този въпрос (по-специално уязвимостта на ромите като социална група), и че са изключили жалбоподателите от процеса. Жалбоподателите се позовават на член 8 от Конвенцията, както самостоятелно, така и във връзка с член 14 от Конвенцията.
220. Относимите части от членове 8 и 14 гласят:
Член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот)
„1. Всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот [и] на жилището си ...
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
Член 14 (забрана на дискриминацията)
„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“
1. Изчерпване на вътрешноправните средства за защита
а) Становищата на страните и на третото лице, встъпило в делото
221. Правителството изтъква, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита, като посочва пет процедури, които те е трябвало да опитат:
(a) Процедура за ретроспективно узаконяване на незаконни постройки (вж. параграфи 124 – 128 по-горе) – която според правителството все още е била достъпна по отношение на постройките, които все още не са били премахнати.
(б) Що се отнася до оплакванията по член 14, специалните средства за защита срещу дискриминация съгласно Закона от 2003 г. (вж. параграфи 165 - 173 по-горе): ( i ) жалба до Комисията за защита срещу дискриминация, евентуално последвана от съдебен иск за обезщетение, или (ii) иск, предявен директно пред съд съгласно раздел 71 от Закона от 2003 г. Правителството посочва, че в предишни подобни случаи съдът е отхвърлял оплаквания по член 14 като недопустими, тъй като жалбоподателите не са се възползвали от тези средства за правна защита.
(в) Надлежно обосновано оспорване на заповедите за премахване (вж. параграфи 67 -109 и138 -139 по-горе) или на мерките, предприети за тяхното изпълнение (вж. параграф 141 по-горе). Такива жалби биха позволили на жалбоподателите, от една страна, да постигнат спиране на изпълнението на заповедите, засягащи домовете им, до произнасянето по тях, и, от друга страна, да постигнат отмяна на заповедите поради неспособността на общинските власти да осигурят тяхното участие в процеса. Това, а не искания за защита срещу неоснователни действия по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф 153 по-горе), е правилното правно средство в тяхната ситуация – нещо, с което жалбоподателите, които са били подпомагани от професионални адвокати, е трябвало да бъдат наясно. В тази връзка правителството посочва, че съдилищата са отбелязали, че (i) средството, към което са се насочили жалбоподателите – искане по чл. 250, ал. 1 – не е била подходящото при тези обстоятелства (предвид факта, че премахването е било основано на заповеди за премахване), и че (ii) жалбоподателите не са провели вътрешното съдебно производство с необходимата старателност. Това са причините, поради които АССГ оставя три от четирите подадени от тях искания без разглеждане (вж. параграфи 85 - 88 по-горе). В случая, в който жалбоподателят е посочил в достатъчна степен заповедта за премахване, която се оспорва, съдът е разгледал искането по същество (вж. параграфи 92 - 98 по-горе). Накрая правителството поставя под въпрос защо само някои от жалбоподателите, а не всички, са оспорили заповедите за премахване.
(г) Искове за обезщетение за незаконосъобразни административни действия и актове, по-специално по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 160 по-горе). Предишни съдебни решения по подобни дела сочат, че такива искове биха могли да бъдат успешни и ищците биха могли да получат обезщетение не само за премахването на домовете си, но и за всякакви щети, нанесени на движимото имущество, което се е намирало в тези домове към момента на премахването. Твърденията, че решенията или действията на властите са били незаконосъобразни, биха могли да бъдат разглеждани в предварителни производства по съдебен контрол, или в самите производства за обезщетение.
(д) Искове за обезщетение за нарушение на правото на ЕС съгласно чл. 2в от Закона от 1988 г. (вж. параграфи 162 - 163 по-горе), които според правителството биха били ефективни, тъй като Хартата залага права, които съответстват на гарантираните по Конвенцията – включително тези, които са предмет на настоящото дело, по-специално правото на зачитане на жилище. В тази връзка правителството посочва, че в подобни производства българските съдилища, макар и в различен контекст, са постановили решения във връзка с нарушения на правото на ЕС, които са представлявали и нарушения на Конвенцията. В подкрепа на своето твърдение правителството се позова на:
(i) дело, по което българските граждански съдилища са уважили такъв иск, като са констатирали, че приемането на законова разпоредба в областта на контрола след приватизацията и нейното прилагане от съответния орган, както и последвалото от това неприлагане на член 63 от ДФЕС от страна на гражданските съдилища и не упражняването от Върховния касационен съд на правото да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, са нарушили член 49 (която гарантира свободата на установяване), член 63 (който забранява ограниченията върху движението на капитали) и член 267 (който изисква от върховните съдилища на държавите-членки на ЕС да отправят преюдициални запитвания към Съда на Европейския съюз при определени условия) от ДФЕС (вж. реш. № 260 от 26.11.2015 г. по гр. д. № 407/2014 г., ОС-Ямбол, потвърдено с реш. № 44 от 26.04.2016 г. по в. гр. д. № 96/2016 г., БАС, и с реш. № 14 от 15.02.2021 г. по в. гр. д. № 5165/2016 г., ВКС, IV г. о.);
(ii) две дела, по които Върховният касационен съд е постановил, че искове за обезщетение за нарушение на правото на ЕС могат да бъдат предявени съгласно Закона от 1988 г. и дори по отношение на влезли в сила съдебни решения (вж. опр. № 269 от 08.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1867/2015 г., ВКС, III г. о., и реш. № 45 от 03.02. 2016 г. по гр. д. № 4823/2015 г., ВКС, III г. о.);
(iii) дело, по което Върховният касационен съд е уважил такъв иск, като е констатирал, че претърсване и изземване, за които се твърди, че са в нарушение на член 63 от ДФЕС, са нарушили принципа на пропорционалност, заложен в правото на ЕС (вж. реш. № 16 от 02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г., ВКС, IV г. о.);
(iv) дело, по което българските граждански съдилища са уважили подобен иск срещу наказателен съд, като са констатирали, че неговата заповед за конфискация на недекларирани на границата пари в брой е била в нарушение на Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола върху паричните средства, влизащи или излизащи от Общността (ОВ 2005, L 309, стр. 9), както е тълкуван от Съда на Европейския съюз (вж. реш. № 261716 от 23.05.2022 г. по гр. д. № 2553/2021 г., СГС, потвърдено в съответната му част с реш. № 1029 от 25.07.2023 г. по в. гр. д. № 45/2023 г., САС, обжалване по правни въпроси, недопуснато с опр. № 2742 от 05.06.2024 г. по гр. д. № 4428/2023 г., ВКС, III г. о.).
222. Според правителството не са налице особени обстоятелства, които да освободят жалбоподателите от задължението да изчерпят тези средства за правна защита.
223. Жалбоподателите не коментират конкретно въпроса за изчерпването на вътрешноправни средства за защита. В своето становище относно начина на прилагане на чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 160 по-горе) те посочват, че констатацията, че даден административен акт или действие е незаконосъобразно, е ключова предпоставка за предявяване на иск за вреди съгласно тази разпоредба, и изтъкват, че причното обезщетение не може да поправи нарушенията, на които са жертви те. Жалбоподателите коментират вътрешните производства, които всъщност са завели, в становищата си по членове 6, § 1 и 13 от Конвенцията (вж. параграфи 340 и 346 по-долу).
(iii) Трета страна, встъпила в делото
224. Третата страна, която се включва в производството — Европейският център за правата на ромите — изтъква, че в България много малко заповеди за премахване, засягащи роми, се обжалват пред съда поради ограничените ресурси и липсата на правна помощ. Тя изтъква, че когато ромите биват принуждавани да напуснат домовете си с кратко или без никакво предизвестие, техните жалби следва да се приемат за допустими, независимо дали са водили вътрешни производства преди или след извеждането им. Само средства за правна защита с автоматичен отлагателен ефект могат да се считат за ефективни в такива ситуации. Нереалистично е да се очаква от хората да се възползват от вътрешни средства за правна защита преди извеждане, което се извършва с кратко предизвестие или изобщо без предизвестие, докато средство за правна защита, предоставено след събитието, не може да компенсира вредите, произтичащи от принудителното напускане на домовете им.
225. Встъпилата трета страна продължава с аргумента, че е нереалистично да се разделят въпросите, възникващи по член 8 и по член 14 от Конвенцията, при разглеждането на въпроса дали вътрешните средства за защита са изчерпани, и че е изкуствено да се очаква от жалбоподатели, които са били изведени от жилищата си с кратко предизвестие или без никакво предизвестие в рамките на процес, белязан от антициганизъм, да търсят отделно средства за защита срещу дискриминация.
226. Общите принципи, регулиращи изискването по член 35, § 1 от Конвенцията, според което жалбоподателите трябва да са изчерпали вътрешноправните средства за защита, са подробно изложени по делото „Вучкович и други срещу Сърбия“ ((предварително възражение) [Пленум], № 17153/11 и 29 други, §§ 69–77, 25 март 2014 г.). Те са потвърдени по-скоро в делата „Duarte Agostinho и други срещу Португалия и 32 други“ ((решение) [Плененум], № 39371/20, § 215, 9 април 2024 г., с допълващи препратки) и „Mansouri срещу Италия“ ((решение) [GC], № 63386/16, § 84, 29 април 2025 г.).
227. Няма нужда да бъдат повтаряни изцяло тук, но шест конкретни точки трябва да бъдат подчертани:
(a) В рамките на вътрешното производство жалбоподателите трябва да положат разумни усилия да използват всички процесуални средства, способни да предотвратят или да отстранят, според случая, нарушението на Конвенцията, включително искания за събиране на доказателства (вж., по-специално, делото „Кардо срещу Франция“, 19 март 1991 г., § 34, Серия А № 200, и G.S. срещу България, № 36538/17, § 71 в края, 4 април 2019 г.).
(б) Вътрешните средства за защита не са изчерпани, когато иск или жалба не са били приети за разглеждане поради процесуална нередовност, допусната от жалбоподателя (вж., наред с други примери, Gäfgen срещу Германия [GC], № 22978/05, § 143, ECHR 2010).
(в) Жалбоподателят не може да бъде упрекван за неизчерпване на правно средство, ако това не е било възможно поради ситуация, преднамерено създадена от органите на държавата-ответник (вж. „G.S. срещу България“, цитирано по-горе, § 73). Всъщност, като следствие от това, съгласно член 13 от Конвенцията държавните органи имат задължението да не възпрепятстват неоснователно, чрез действия или бездействия, използването на вътрешни средства за правна защита (вж., наред с други примери, „Aksoy срещу Турция“ , 18 декември 1996 г., § 95 в края, Reports of Judgments and Decisions 1996-VI; „Iatridis срещу Гърция“ [GC], № 31107/96, § 66, ECHR 1999-II; и „Украйна и Нидерландия срещу Русия“ [GC], № 8019/16 и още 3 дела, § 508, 9 юли 2025 г.).
(г) Когато е било използвано едно средство за правна защита, не се изисква използването на друго средство, което има по същество същата цел (вж., наред с други авторитетни източници, „Козачиоглу срещу Турция“ [ГК], № 2334/03, § 40 в края, 19 февруари 2009 г.; „Micallef срещу Малта“ [GC], № 17056/06, § 58, ECHR 2009; и „Nicolae Virgiliu Tănase срещу Румъния“ [GC], № 41720/13, § 177, 25 юни 2019 г.). С други думи, ако вътрешното право предвижда няколко паралелни средства за правна защита в различни области на правото, жалбоподател, който е потърсил правна защита за твърдяно нарушение на Конвенцията чрез едно от тези средства, не е задължен непременно да използва други, които имат по същество същата цел (вж., наред с други примери, делото „Грасия Гонзалес срещу Испания“, № 65107/16, § 63, 6 октомври 2020 г.; „Zustović срещу Хърватия“, № 27903/15, § 77 в края, 22 април 2021 г.; и „Nadir Yıldırım и други срещу Турция“, № 39712/16, § 58, 28 ноември 2023 г.).
(д) Когато един или повече жалбоподатели са се опитали да се възползват от дадено средство за правна защита, но без успех, останалите жалбоподатели не са длъжни да се опитат да използват същото средство (вж., mutatis mutandis, „Ласка и Лика срещу Албания“, № 12315/04 и № 17605/04, § 47, 20 април 2010 г.; „Василкоски и други срещу Бившата югославска република Македония“, № 28169/08, § 46, 28 октомври 2010 г.; „Мактуф и Дамянович срещу Босна и Херцеговина“ [GC], № 2312/08 и 34179/08, § 59, 18 юли 2013 г.; „Багдонавичус и други срещу Русия“, № 19841/06, § 62, 11 октомври 2016 г.; и „Пакетова и други срещу България“ (№ 17808/19 и 36972/19, § 128 в края, 4 октомври 2022 г.).
(е) Основният въпрос във всеки случай е дали, при всички обстоятелства, жалбоподателите са направили всичко, което разумно може да се очаква от тях, за да изчерпят вътрешноправните средства за защита (вж. „Илхан срещу Турция“ [GC], № 22277/93, § 59 в края, ECHR 2000-VII; „D.H. и др. срещу Чешката република“ [GC], № 57325/00, § 116 в края, ECHR 2007-IV; и „Kozacıoğlu“, цитирано по-горе, § 40).
(ii) Средствата за правна защита, посочени от правителството
(α) Процедура за узаконяване на незаконни постройки
228. Подаването на заявление до органите за строителен контрол за ретроспективно узаконяване на постройки, издигнати без необходимите строителни книжа и разрешения за строеж (вж. параграфи 124 –128 по-горе), би позволило на жалбоподателите да се опитат да отстранят фундаменталната незаконност, която е довела до ситуацията, за която те се оплакват. Това не би им позволило да се оплакват, че премахването на домовете им би представлявало нарушение на членове 8 и 14, а просто би им предоставило възможност да гарантират, че няма вероятност премахването да се състои. Поради това такова заявление не може да се разглежда като вътрешноправно средство за защита по смисъла на член 35, § 1 от Конвенцията. Възможността за ретроспективно узаконяване на постройките, от която жалбоподателите не са се възползвали, би била от значение на етапа на разглеждане по същество, с цел да се прецени дали премахването е било „необходимо в едно демократично общество“ (сравни, mutatis mutandis, „Иванова и Черкезов срещу България“, № 46577/15, § 56, 21 април 2016 г.; „Каминскас срещу Литва“, № 44817/18, § 61, 4 август 2020 г.; и „Лонго срещу Италия“ (реш.), № 35780/18, § 84, 27 август 2024 г.).
229. Във всеки случай е далеч от сигурно, че някой от жалбоподателите би могъл да получи ретроспективно узаконяване. Общинските инспектори по строителство са преценили, че постройките са били построени между 2001 и 2023 г. (вж. параграф 16 по-горе), което ги извежда извън сроковете на повечето преходни разпоредби, предвиждащи ретроспективно узаконяване (вж. параграфи124 –128 по-горе). Още по-важно е, че няма доказателства, че тези постройки са били в съответствие с приложимите строителни и устройствени планове и нормативни актове, както се изисква съгласно тези правила. Описанието им в протоколите от инспекциите и констативните актове, на които се основават заповедите за премахване (вж. параграфи 14 и16 по-горе), сочи обратното.
230. От това следва, че първият елемент от възражението на правителството за неизчерпване на правните средства за защита (вж. параграф 221 ( a ) по-горе) трябва да бъде отхвърлен.
(β) Средства за правна защита при дискриминация по Закона от 2003 г.
231. В две по-ранни дела Съдът констатира, че производството по Закона от 2003 г. (вж. параграфи 165 –173 по-горе) би могло да бъде ефективно средство за защита по отношение на:
(a) жалби по членове 2, 3, 6, ал. 1, 8, 13 и 14 от Конвенцията, че извеждането на роми от домовете им през зимата и последвалото неосигуряване на подходящо алтернативно жилище е довело до смъртта на бебе и е представлявало унизително и дискриминационно отношение (вж. „Димитрова и други срещу България“ (реш.), № 39084/10, §§ 53 и 73–74, 11 юли 2017 г.); и
(б) жалба по член 14 от Конвенцията, че мерките, предприети от властите за премахване на къщи, в които са живели роми, са били предприети под влиянието на антиромски настроени протестиращи (вж. „Айдаров и други срещу България“ (реш.), № 33586/15, §§ 82–83, 2 октомври 2018 г.).
232. Следва обаче да се отбележи, че в първия случай Съдът внимателно уточнява, че не е бил сезиран да разгледа абстрактно различните правни възможности, с които жалбоподателите разполагат съгласно българското право. Тъй като те всъщност са завели производства пред административните съдилища по Закона от 2003 г., въпросът, поставен пред Съда, е бил по-скоро дали тези производства могат да се разглеждат като подходящ опит за изчерпване на вътрешните средства за защита (вж. „Димитрова и други“, цитирано по-горе, § 60)
233. Във втория случай оплакването по член 14 от Конвенцията, по отношение на която Съдът констатира, че производството съгласно Закона от 2003 г. би било ефективно средство за защита, е разглеждана като самостоятелно оплакване, основано на донякъде различни факти и изискващо отделно разглеждане от останалите въпроси по делото (вж. „Айдаров и други“, цитирано по-горе, § 82). Останалите оплаквания по член 14, които са тясно свързани с тези по член 8 от Конвенцията и се основават на същите факти – и които са сходни с оплакването по членове 8 и 14, повдигнато в настоящото дело (сравни „Айдаров и други“, цитирано по-горе, § 55, букви б)-д), с параграф 219 по-горе) – са отхвърлени като просрочени с позоваване на производството, в което жалбоподателите са търсили съдебен контрол спрямо заповедите за премахване (пак там, §§ 73 и 81).
234. Всъщност в предишни дела срещу България, свързани с други въпроси, производствата по Закона от 2003 г. са били считани за ефективно или потенциално ефективно средство за защита единствено по отношение на оплаквания, повдигащи самостоятелни въпроси за дискриминация или дискриминационен тормоз (вж. „Халил Адем Хасан срещу България“, № 4374/05, § 71, 10 март 2015 г.; „Фартунова и Коленичев срещу България“ (реш.), № 39017/12, §§ 55–60, 16 юни 2020 г.; „Будинова и Чапразов срещу България“, № 12567/13, §§ 73–75, 16 февруари 2021 г.; и „Т.Х. срещу България“, № 46519/20, § 95, 11 април 2023 г.).
235. От това следва, че нито делото „Димитрова и други“, нито делото „Айдаров и други“ (и двете цитирани по-горе) могат да се считат за основание в подкрепа на тезата, че единствено производството по Закона от 2003 г. представлява ефективно средство за защита, изключвайки други средства за защита, за ситуации и оплаквания от вида на повдигнатите в настоящото дело, в което жалбоподателите не са повдигали самостоятелно оплакване по член 14 от Конвенцията.
236. Настоящият случай показва по-голяма прилика с по-скорошното дело „Пакетова и други“ (цитирано по-горе). В това дело жалбоподателите са роми, които са принудени да напуснат селото си поради враждебни антиромски протести, съчетани със заплашителни изявления от страна на държавни служители. Подобно на жалбоподателите в настоящия случай, те са подали без успех искания за защита срещу неоснователни действия по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (пак там, §§ 39–57). Правителството твърди, че те е трябвало да заведат производство и съгласно Закона от 2003 г. (пак там, § 113). Съдът постановява, че жалбоподателите не могат да бъдат критикувани за това, че не са постъпили по този начин, тъй като всяко производство по Закона от 2003 г. би било насочено по същество към същата цел като това по чл. 250, ал 1 от Кодекса и не би изглеждало, че предлага по-добри перспективи за обезвреда в момент, когато жалбоподателите са били изправени пред избора кое средство да използват. Съдът отбелязва също, че производството по Закона от 2003 г. вероятно би отнело години, което би означавало, че при конкретните обстоятелства то би било недостатъчно и не би могло да осигури на жалбоподателите адекватна обезвреда (пак там, § 129).
237. Същите съображения важат и в настоящия случай. Жалбоподателите се сблъскват с необичайна ситуация, при която общинските власти не са ги включили в процедурата, довела до издаването на заповеди за премахване на домовете им, и активно се противопоставят на опитите им да получат информация за тези заповеди, за да могат да ги оспорят в съда. Много от жалбоподателите избират да заведат производства по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г., който се отнася до действия, извършени от административен орган, които нямат основание в закона или в административен акт (вж. параграфи 36 –45 , 49 –66 и 153 по-горе). Когато жалбоподателите успяват, макар и с известно закъснение, да получат конкретна информация относно заповедите за премахване, някои от тях допълнително оспорват заповедите, а след това трима от тях довеждат тези производства до край (вж. параграфи 67 -109 по-горе).
238. При тези обстоятелства, на жалбоподателите не могат да бъдат упрекнати, че не са инициирали и производство по Закона от 2003 г. В параграфи 240 –253 по-долу Съдът ще разгледа по-подробно начина, по който жалбоподателите са водили производството по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г., както и производството по жаби срещу заповедите за премахване.
239. От това следва, че втората част от възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства (вж. параграф 221 ( б ) по-горе) също трябва да бъде отхвърлена.
(γ) Жалби срещу заповедите за премахване или срещу мерките, предприети за тяхното изпълнение
240. Същите съображения важат и за критиките, отправени от правителството (и от някои от националните съдии, разглеждали делата на жалбоподателите): че вместо да търсят защита по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграф153 по-горе), жалбоподателите е трябвало да оспорят заповедите за премахване.
241. Вярно е, че (a) съдебният контрол по отношение на заповедите за премахване по чл. 215, ал. 1 от Закона от 2001 г., във вр. с чл. 147, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграфи 138 -139 по-горе), както и (б) съдебният контрол върху изпълнението на такива заповеди по чл. 294 и следващите от същия кодекс (вж. параграф 141 по-горе) биха били обичайните средства за правна защита съгласно българското право в ситуации, подобни на тези в настоящия случай (вж. „Иванова и Черкезов“, цитирано по-горе, §§ 56 и 58; „Айдаров и други“, цитирано по-горе, § 66 и 70; и „Симонова срещу България“, № 30782/16, §§ 35–36, 11 април 2023 г.).
242. В настоящия случай обаче жалбоподателите се сблъскват с изключително необичайни обстоятелства, които са създадени умишлено, чрез комбинация от действия и бездействия, от страна на общинските власти, издали заповедите (вж. параграф 227 ( c ) по-горе).
243. Макар понякога да е трудно за властите да идентифицират лицата, които са построили импровизирани неформални жилища, с цел да ги уведомят за процедурите по тяхното премахване, не може да се каже, че в настоящия случай общинските власти в София са се сблъскали с такива затруднения. Всички жалбоподатели са имали регистрирани адреси във въпросните жилища (вж. параграф 4 по-горе), а общинските служители са посещавали селището им във връзка с предвиденото премахване шест пъти, докато процедурата е била в ход – три от тези посещения заедно с районния кмет – без очевидно да положат каквито и да било усилия да установят самоличността на хората, които са живели в селището и чиито жилища са планирали да премахнат (вж. параграфи 6 и 8 -12 по-горе). Съдът отбелязва по-специално, че по време на едно от тези посещения, на 6 юли 2023 г., общинските служители са правили подробни записи за къщите, в които са живели жалбоподателите, без да отбележат никаква информация за самите жалбоподатели или за това дали някои от тях са били лицата, които са издигнали постройките, въпреки че планираните заповеди за премахване би трябвало да бъдат адресирани именно към тях. На следващия ден след едно от тези посещения общинските служители са отбелязвали, че лицата, които са издигнали постройките, са неизвестни – констатация, която очевидно се е основавала единствено на факта, че никой не е реагирал в седемдневния срок на четирите обявления, които те са поставили на таблото за обяви на общината три седмици по-рано, без по друг начин да ги доведат до знанието на жалбоподателите (вж. параграфи 13 ,14 и 16 по-горе).
244. Всъщност съдията от АССГ, който разглежда в първа инстанция жалбата на г-жа Божурка Янкова, констатира, че общинските власти са имали явна практическа възможност да установят кой ползва постройката, която предстои да бъде премахната, и не са положили достатъчни усилия да идентифицират лицето, което я е построило (вж. параграф 94 по-горе).
245. Жалбоподателите трудно могат да бъдат упрекнати, че са заемали пасивна позиция. През юни и юли 2023 г. адвокатите, които ги представляват, са правили най-малко пет опита да получат информация относно процедурата по премахване и са получили отговори, които най-меко казано могат да бъдат описани като уклончиви (вж. параграфи 23 –27 по-горе).
246. При тези обстоятелства не е било необосновано жалбоподателите да предположат – макар и погрешно – че мерките, предприети от общинските власти с оглед премахването на домовете им, са били лишени от правно основание, и да потърсят защита срещу тези мерки чрез искания по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграфи 36, 41 и 49-50 по-горе). Съгласно българското право такива искания представляват подходящото средство за защита срещу административни действия, които нямат основание в закона или в административен акт (вж. параграф 153 по-горе).
247. Във всеки случай, когато на 3 август 2023 г. адвокатката, действаща от името на жалбоподателите, най-накрая успява да получи номера на общинската преписка, по която са били издавани заповедите за премахване, тя почти веднага подава жалба срещу тези заповеди от името на двама жалбоподатели, въпреки че все още не е получила копия от самите заповеди или конкретна информация за съдържанието им. Седем дни по-късно, на 10 август 2023 г., тя подава още една жалба от името на още един жалбоподател (вж. параграфи 67 – 68 по-горе). Четвърти жалбоподател също подава жалба за съдебен контрол на 15 август 2023 г. (вж. параграф 69 по-горе).
248. В тези производства обаче тези жалбоподатели се сблъскват с допълнителни пречки, произтичащи от начина, по който общинските власти са действали. Властите наистина представят пред съда всички заповеди за премахване и материалите, на които те се основават (вж. параграф 74 по-горе), но това далеч не е достатъчно, за да даде възможност на съда да разгледа жалбите. Нито една от многобройните заповеди за премахване не е адресирана към, нито дори споменава лицата, които са построили или са живеели в въпросните къщи, а се свеждат до доста общи описания на постройките, за които се отнасят (вж. параграф 21 по-горе).
249. Това затруднява жалбоподателите да спазят процесуалното изискване да посочат конкретно коя(и) заповед(и) оспорват в жалбите си (вж. параграф 139 в края по-горе), особено в началото на производството по съдебен контрол, когато АССГ трябва да разгледа молбите за спиране на изпълнението, инкорпорирани в жалбите (вж. параграфи 79 и 80 (a) по-горе). В резултат на това обичайният ефект на жалбите съгласно българското право — автоматичното спиране на изпълнението на оспорвания акт, на което се позова един съдия от АССГ при отхвърлянето на молбата за спиране по една от жалбите (вж. параграфи 80 ( б ) и 134 по-горе) — не е могъл да настъпи в случая на жалбоподателите. Въпреки че две от жалбите са подадени на 4 август 2023 г. (вж. параграф 67 по-горе), към 9 август 2023 г. общинските власти считат всички заповеди за премахване за окончателни и подлежащи на изпълнение и пристъпват към тяхното изпълнение (вж. параграфи 22 и 46 - 47 по-горе).
250. От своя страна административните съдилища изглежда не отчитат затрудненията на жалбоподателите при идентифицирането на заповедите и през цялото производство настояват, че въпреки това те са длъжни да посочат заповедите за премахване, отнасящи се конкретно до всяка от техните къщи (вж. параграфи 75 -77, 80 ( a ), 87 - 88 и 89 - 90 по-горе). В някои от случаите тези съдилища отхвърлят твърденията, че тежестта за това може да бъде прехвърлена върху ответния орган и че може да се наложи да бъдат представени експертни доказателства, за да се позволи идентифицирането (вж. параграфи 80 (а), 88 и 91 по-горе). Въпреки това, както показва по-нататъшното развитие на делото на г-н Стоян Младенов, при тази идентификация биха могли да настъпят непреодолими затруднения дори и при наличието на експертни доказателства, по-специално поради факта, че общинските власти вече са извършили премахването (вж. параграфи 84 и 87 по-горе).
251. В резултат на това практическо препятствие, дължащо се на начина, по който общинските власти са действали, три от четирите жалби така и не са разгледани по същество (вж. параграфи 85 и 89 по-горе).
252. Според правителството това се дължи на факта, че жалбоподателите не са положили достатъчни усилия да идентифицират заповедите за премахване, които оспорват (вж. параграф 221 ( c ) ( ii ) по-горе). Вярно е, че за да изпълни изискването за изчерпване на вътрешните средства за защита, жалбоподателят трябва да спази вътрешните процесуални изисквания и да положи разумни усилия да използва всички процесуални средства, които са в състояние да предотвратят или да поправят, според случая, нарушението на Конвенцията (вж. параграф 227 (a) и (б) по-горе). Въпреки това, разглежданите по-горе обстоятелства показват, че тези четирима жалбоподатели са положили такива усилия и че неуспехът им да идентифицират заповедите за премахване, както се изисква съгласно вътрешните процесуални правила, не е бил процедурна грешка от тяхна страна.
253. Дори ако жалбоподателите бяха успели да установят коя от многобройните заповеди за премахване се отнася конкретно за тях, това нямаше да доведе до осъществяване на съдебен контрол по отношение на тези заповеди. Заповедите не са адресирани до тях. Някои от решенията на административните съдилища по трите дела, в които заповедите не могат да бъдат надлежно идентифицирани (вж. параграфи 81, 86 (б) и 88 в края по-горе), показват, че жалбоподателите биха могли да ги оспорят само ако докажат, че притежават вещни права върху въпросните къщи или че са ги построили; фактът, че са живели в тях, е бил недостатъчен. Решенията по делото, в което е идентифицирана съответната заповед, показват това още по-ясно (вж. параграфи 100, 106 и 109 по-горе). Всъщност това изглежда е утвърдената съдебна практика на ВАС по този въпрос (вж. параграф 140 по-горе).
254. Следователно в конкретния случай жалбите, предявени от тези четирима жалбоподатели, се оказват неефективно средство за защита срещу нарушенията на членове 8 и 14 от Конвенцията.
255. След като са се опитали безуспешно да се възползват от това средство за защита, тези жалбоподатели не могат да бъдат критикувани, че не са се опитали да потърсят и съдебен контрол по отношение изпълнението на заповедите (вж. параграф 227 ( г ) по-горе). Няма индикации, че това средство за защита би им предоставило по-добри шансове за успех по отношение на жалбата им по членове 8 и 14.
256. Освен това, предвид мотивите, поради с които съдилищата са отхвърлили жалбите, които четирима от жалбоподателите са предявили, нищо не сочи, че тези съдилища биха се произнесли по различен начин по подобни жалби, предявени от някой от останалите жалбоподатели. Поради това останалите жалбоподатели също не могат да бъдат упреквани, че не са използвали това средство за защита (вж. параграф 227 (e) по-горе).
257. Оттук следва, че третият елемент от възражението на правителството за неизчерпване на правните средства за защита (вж. параграф 221 (в) по-горе) също трябва да бъде отхвърлен.
(δ) Искове за обезщетение за незаконосъобразна дейност на администрацията по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г.
258. Дори да приемем, че исковете за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 160 по-горе), ако са успешни, биха могли да поправят твърдяното нарушение на членове 8 и 14 от Конвенцията след настъпване на събитието, не изглежда, че жалбоподателите биха имали възможност да предявят такива искове във връзка с техните оплаквания по тези разпоредби. Те биха могли да го направят само ако заповедите за премахване са отменени в предходни производства по съдебен контрол (вж. параграф 161 по-горе), което не се е случило в техните случаи. Както е отбелязвано в параграфи 247 –253 по-горе, нито един от четиримата жалбоподатели, които са оспорили заповедите за премахване, не е успял да постигне разглеждане по същество на жлбата си, без това да е по тяхна вина.
259. От това следва, че и четвъртият елемент от възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства (вж. параграф 221 ( г ) по-горе) също трябва да бъде отхвърлен.
(ε) Искове за обезщетение за нарушение на правото на ЕС по чл. 2в от Закона от 1988 г.
260. Що се отнася до твърдяната възможност жалбоподателите да претендират обезщетение в рамките на производство по чл. 2в от Закона от 1988 г. (вж. точки 162–163 по-горе), следва да се отбележи, че в становището си по този въпрос (вж. параграф 219, буква г) по-горе правителството дори не е изтъквало, че когато е предприемало мерки за премахване на постройките, в които са живели жалбоподателите, съответните национални органи са „прилагали правото на Съюза“ по смисъла на член 51, § 1 от Хартата, както е тълкуван от Съда на ЕС (вж. параграфи 180 и 183 -187 по-горе), и по този начин биха могли да породят отговорност на България като държава-членка на ЕС за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС съгласно съответната съдебна практика на Съда на ЕС. Всички примери, цитирани от правителството в подкрепа на твърдението му, че иск по чл. 2в от Закона от 1988 г. би имал разумни шансове за успех, се отнасят до ситуации, в които българските съдилища са приемали, че правото на ЕС е приложимо (вж. параграф 221 (e) (i)-(iv) по-горе). Следователно правителството не е успяло да докаже, че иск по чл. 2в от Закона от 1988 г. би бил ефективно средство за защита в настоящия случай (сравни „Laurus Invest Hungary KFT и др. срещу Унгария“ (реш.), № 23265/13 и 5 други, §§ 34–44, ЕСПЧ 2015 (извлечения)).
261. От това следва, че петият елемент от възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж. параграф 221 ( г ) по-горе) също трябва да бъде отхвърлен.
2. Статут на жертва на г-н Стоян Младенов, г-жа Звезда Младенова и
г-н Серафим Кочев
а) Становищата на правителството
262. В допълнителното си становище правителството изтъква, че г-н Стоян Младенов и съпругата му г-жа Звезда Младенова – чиято къща е останала непокътната и, както е установено в националното производство, дори не е била обект на заповед за премахване – не могат да претендират, че са жертви на нарушение. Г-н Серафим Кочев също не може да претендира за статут на жертва, тъй като към съответния момент е живял на друго място със своята майка, както е доказано от доказателствата, приложени към искането на правителството от 1 септември 2023 г. за отмяна на привременните мерки на Съда (вж. параграф 116 по-горе).
263. Няма нужда да се разглежда дали правителството е възпрепятствано да възрази срещу статута на жертва на тези трима жалбоподатели, тъй като това възражение засяга въпрос, който се отнася до компетентността на Съда и който той може да разглежда по собствена инициатива (вж., наред с други примери, делото „Бузаджи срещу Република Молдова“ [GC], № 23755/07, § 70, 5 юли 2016 г.; „Федотова и други срещу Русия“ [GC], № 40792/10 и още 2 дела, § 88, 17 януари 2023 г.; и „Ковачевич срещу Босна и Херцеговина“ [GC], № 43651/22, § 163, 25 юни 2025 г.).
(i) Г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова
264. Аргументите, изтъкнати във възражението на правителството по отношение на г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова – че къщата им не е била обект на заповед за премахване и във всеки случай е останала непокътната – са тясно свързани с въпроса дали е налице намеса в правата на тези двама жалбоподатели по член 8, което е въпрос по същество по делото.
265. Следователно това възражение трябва да бъде разглеждано при разглеждането по същество.
266. Въпросът дали г-н Серафим Кочев може да се счита за жертва на нарушение на член 8 (и на член 14) зависи от това дали той е живял в къщата, когато тя е станала обект на заповед за премахване и е била премахната през юли и август 2023 г. (вж. „Bagdonavicius и други“, §§ 87–92, и „Пакетова и други“, § 133, и двете цитирани по-горе, както и mutatis mutandis „ “ „Худорович и други“, цитирано по-горе, § 88, и „Карем срещу Франция“ (реш.) [GC], № 7189/21, §§ 81–83, 9 април 2024 г.).
267. На 1 септември 2023 г., когато правителството подава искане за отмяната на привременните мерки, определени от Съда на 10 август 2023 г. (вж. параграф 116 по-горе), то заявява в становището си, че съществуват данни за две непълнолетни деца, признати от бащата на г-н Серафим Кочев (г-н Румен Кочев), които живеят с майка си на друго място. Децата, посочени в писменото становище на правителството като „[Д.]“ и „[А.]“, освен това имат различни постоянен и настоящ адрес. Разпечатка от официалната база данни на населението, приложена към това становище, показва, че едно от тези деца, Д., има различен постоянен и настоящ адрес. В своето писмено становище в отговор на искането на правителството жалбоподателите посочват, че от момента на премахването на 9 август 2023 г. г-н Румен Кочев живее със сина си Серафим на мястото на премахнатата им къща, че Серафим е бил приет в предучилищната група на близко училище и че баща му се притеснява да го пусне в тази предучилищна група, тъй като не може да го изкъпе. Дежурният съдия на съда е разгледал тези доказателства и становища и не е бил убеден, че г-н Серафим Кочев живее на друго място с майка си. Поради това дежурният съдия е отказал да отмени привременната мярка по отношение на г-н Серафим Кочев (вж. параграф 118 ( c ) по-горе). Правителството не е представило никакви нови доказателства, които да поставят под съмнение заключението на дежурния съдия по този въпрос, и Съдът не вижда причина да стига до различно заключение (сравни, mutatis mutandis, делото „Bagdonavicius и други“, цитирано по-горе, § 92).
268. От това следва, че г-н Серафим Кочев може да твърди, че е бил засегнат от заповедите за премахване от 25 юли 2023 г. и от премахването на 9 август 2023 г. и следователно да бъде считан за жертва на твърдяното нарушение.
3. Заключение относно допустимостта на оплакването
269. Възражението на правителството относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита е отхвърлено. Възражението му относно статута на г-н Серафим Кочев като жертва също е отхвърлено, докато възражението относно статута на г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова като жертви е обединено с разглеждането по същество. Освен това жалбата не е явно неоснователна или недопустима по други причини. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.
1. Становища на страните и на третата страна, встъпила в делото
270. Жалбоподателите изтъкват, че ромската общност, към която принадлежат, има дълга история на заселване в София. Мнозина от тях са родени в сега премахнатите си къщи, които са представлявали техните „домове“ в автономния смисъл на член 8. Действията на властите са нарушили неоснователно правото им на личен и семеен живот и на зачитане на жилищата им. Тези действия не са били „предвидени в закона“, тъй като общинските власти не са спазили надлежните процедури, не са включили жалбоподателите в тях, нито са им предоставили информация за процеса, дори когато те са я искали. Съдилищата не са успели да отстранят тези недостатъци.
271. Премахването също не е било „необходимо в едно демократично общество“. След него част от терена е била разчистена, но оглед на място на 6 януари 2025 г. е показал, че теренът е бил занемарен и обрасъл с плевели. Проверка в кадастралните регистри е показала, че поне един от парцелите понастоящем има частен собственик. Правителството не е обяснило целите на премахването, нито е представило доказателства, че на жалбоподателите е било осигурено алтернативно жилище. Общинските власти не са оценили пропорционалността на мярката (по-специално факта, че жалбоподателите са членове на социално уязвима група и са изложени на риск да останат без дом), преди да пристъпят към премахването, а аргументите на жалбоподателите по този въпрос не са взети под внимание от съдилищата. Органите също така не са предложили подходящо алтернативно жилище, дори на уязвимите лица сред жалбоподателите, като децата, възрастните хора и хората с увреждания. Те са изключили жалбоподателите от процеса на вземане на решения и не са отчели техните жилищни нужди.
272. Накрая жалбоподателите изтъкват, че наличните статистически данни сочат, че в България такива масови премахвания се извършват предимно по отношение на къщи, обитавани от роми, често в отговор на антиромски протести, организирани от националистически партии и групи. В същото време има доказателства, че срещу други незаконно построени постройки в България не са предприемани действия, а вместо това се търсят решения за тяхното запазване.
273. Правителството оставя на Съда да реши дали фактите по делото сочат нарушение на член 8.
в) Третата страна, встъпила в делото
274. Третата страна, която се включва в делото – Европейският център за правата на ромите – обръща внимание на широко разпространената дискриминация срещу ромите в Европа като цяло и в България в частност (и по-специално във връзка с принудителните масови изселвания от незаконни жилища, което според нея е най-видимото средство за социален контрол, използвано от властите за сплашване на ромите); на тяхното неравностойно социално положение; както и на широко разпространената расистка реторика срещу тях, по-специално от страна на политици и в медиите, която тя описва като „антициганизъм“. Тя цитира редица примери за подобно поведение от страна на политици и призовава Съда да използва този термин в своята съдебна практика.
275. Встъпилата страна се позова и на доклади, според които между 50 % и 70 % от ромите в България живеят в незаконни жилища или подслони, което според нея е резултат от изключване на поколения наред. Това, съчетано с липсата на подходящи средства за правна защита срещу изселванията, прави ромите изключително уязвими към такива мерки като форма на колективно наказание. В тази връзка интервентът се позова на доклад, цитиращ проучване, което показва, че (въз основа на данни от над половината от всички общини) почти девет от десет премахвания в България от 2012 г. насам са били насочени срещу ромски жилища.
276. Като цяло не се оспорва, че заповедите за премахване представляват намеса в правото на жалбоподателите на зачитане на „дома“ им. Съдът не вижда основание да заключи друго (вж. „Aydarov и др.“, цитирано по-горе, § 65, с многобройни допълнителни препратки). Сериозността на заложеното на карта за жалбоподателите не подлежи на съмнение: те са изведени от мястото, където са живели цял живот, което води до трудности при намирането на алтернативно жилище и при осигуряването на продължаване на образованието на децата. Мнозина от тях на практика са останали без дом, с всички неблагоприятни последици за сигурността и благосъстоянието, които това води след себе си (вж. делото „Конърс срещу Обединеното кралство“, № 66746/01, § 85, 27 май 2004 г.).
(ii) По отношение на г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова
277. Въпреки това в допълнителното си становище правителството изтъква, че г-н Стоян Младенов и съпругата му г-жа Звезда Младенова не могат да претендират, че са жертви на нарушение, тъй като къщата им е останала непокътната и, както е установено в националното производство, не е била обект на заповед за премахване (вж. параграф 262 по-горе). Това възражение е обединено с разглеждането по същество (вж. параграфи 264 –265 по-горе).
278. Съгласно установената практика на Съда, заповед за премахване на нечий дом представлява намеса в правото на зачитане на този „дом“, независимо дали тя вече е била изпълнена (вж. „Aydarov и др.“, цитирано по-горе, § 65, с много допълнителни препратки). Фактът, че къщата на г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова е останала непокътната – което според тях се дължи единствено на привременните мерки, посочени от Съда (вж. параграф 46 в края по-горе) – следователно не е решаващ. Истинският въпрос е дали е издадена заповед за премахване на тази къща.
279. Материалите по делото показват, че къщата, която е била предмет на жалбата на г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова, се намира до къща, построена от покойната майка на г-н Младенов, след като през 1971 г. ѝ е било предоставено правото да строи върху държавна земя. В производството по оспорване на заповедта за премахване, заведено от г-н Младенов, съдията отбелязва, че съседната къща не е била обект на заповед за премахване (вж. параграф 87 в края по-горе).
280. Това обаче не означава, че къщата, построена от самия г-н Младенов без строителни документи и намираща се до къщата на майка му, не е била обект на заповед за премахване (вж. параграф 50 по-горе). Съдията, разгледала жалбата на г-н Младенов срещу заповедта, не е убедена, че това е така, тъй като експертните доказателства, които е получила по този въпрос, не успяват да потвърдят с сигурност, че къщата, в която той твърди, че живее, е къщата, описана в заповедта за премахване (вж. параграфи 83 –84 и 87 по-горе).
281. Несигурността обаче до голяма степен се дължи на начина, по който общинските строителни органи са формулирали заповедите за премахване. На първо място, тези органи не са положили никакви конкретни усилия да установят кой е построил някоя от приблизително 60-те постройки в селището, които са възнамерявали да премахнат: всичко, което правят за тази цел, се свежда до поставяне на обявления с призив за информация по въпроса на таблото за обяви на районната администрация (вж. параграф 13 по-горе). На второ място, постройките, подлежащи на премахване, са идентифицирани само чрез доста общи описания (вж. параграфи 14 в края и 21 по-горе). Въпреки че незаконното жилищно строителство може да създава специфични затруднения в това отношение, проблемите с идентифицирането на къщата, посочена в оспорената от г-н Младенов заповед за премахване, до голяма степен са предвидима последица от начина, по който властите подхождат към ситуацията.
282. В светлината на всичко това и като се има предвид, че операцията по премахване е насочена срещу цялото незаконно селище, в което живеят жалбоподателите, Съдът намира, че е имало заповед за премахване на къщата, във връзка с която г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова са подали жалба. Поради това Съдът констатира, че е налице намеса в правото им на зачитане на „дома“ им и съответно отхвърля предварителното възражение на правителството относно статута на жертви на тези двама жалбоподатели, което е обединено с разглеждането по същество (вж. параграфи 264 – 265 по-горе).
283. Съгласно втория параграф на член 8 такава намеса може да бъде оправдана само ако е „в съответствие със закона“ и „необходима в едно демократично общество“ за постигане на една или повече от легитимните цели, посочени в този параграф. В противен случай тя води до нарушение на този член.
(i) „[В] съответствие със закона“
284. Заповедите за премахване се основават на чл. 225а, ал. 1 от Закона от 2001 г. (вж. параграф 130 по-горе); следователно те имат правно основание в българското законодателство. Жалбоподателите обаче твърдят, че заповедите са незаконосъобразни, тъй като общинските власти не са спазили надлежните процедури и не са ги включили в процеса. Според Съда начинът, по който общинските власти в София са действали в настоящия случай, повдига сериозен въпрос дали намесата е била „в съответствие със закона“ по смисъла на член 8, § 2 от Конвенцията. Тези власти са изключили жалбоподателите – по всичко личи, умишлено – от официалния процес, в рамките на който са издавани и изпълнени заповедите за премахване, и изглежда са структурирали този процес по начин, целящ да заобиколят процедурните гаранции, предвидени в българското административно право по тази материя, като същевременно придадат на процеса привидна законност (вж. параграфи 13 -22 по-горе). Докато този процес вече е в ход, общинските власти освен това са укрили от жалбоподателите, както и от различни други органи (по-специално от омбудсмана), намерението си да пристъпят към премахване на въпросните постройки, като са давали уклончиви и подвеждащи отговори на многобройните запитвания, отправени към тях (вж. параграфи 23 - 32 по-горе). Подобен начин на действие буди сериозна загриженост от гледна точка на принципа на върховенство на правото. Въпреки това Съдът не е длъжен да стигне до окончателно заключение относно това дали намесата е била „в нарушение на закона“. Разглеждането на този въпрос би изисквало тълкуване на подробните разпоредби на българското административно право в областта на незаконното строителство, включително правата на заинтересованите страни за участие и начина, по който те следва да бъдат уведомявани (вж. параграфи 137 и 148 - 152 по-горе). Това би изисквало също така по-подробно разследване на действията на съответните общински длъжностни лица, както и на мотивите и политиките, стоящи зад тези действия. Това са въпроси, които на първо място следва да бъдат решени от българските административни съдилища, които не са ги разглеждали в настоящия случай, тъй като не са се произнесли по съществото на жалбите на жалбоподателите (вж. параграфи 85 - 91 , 105 - 106 и 108 - 109 по-горе).
285. Вместо това Съдът ще разгледа факта, че жалбоподателите не са били включени в процеса на издаване на заповедите за премахване, когато преценява дали свързаната с тях намеса е била „необходима в едно демократично общество“.
286. Посочено е, че всички заповеди за премахване са били издавани в изпълнение на законовото изискване, според което не трябва да се издигат постройки без необходимите строителни книжа и разрешителни (вж. параграфи 121 – 122 по-горе). В настоящия контекст това може да се разглежда като попадащо в категорията „предотвратяване на безредици“ и като насърчаващо „икономическото благосъстояние на страната“ (вж. делата „Иванова и Черкезов“, § 51, и „Симонова“, § 47, и двете цитирани по-горе).
287. Въпреки това жалбоподателите твърдят, че в действителност – предвид факта, че парцелите не са били преустроени след премахването на домовете им – с разпорежданията не е била преследвана никаква легитимна цел. В изложението си на фактите пред Съда те се позоват и на писмото, в което районния кмет е заявил, че заповедите са били изпълнени поради жалби от частни лица и поради правонарушения, извършени от жители на селището (вж. параграф 47 по-горе). Това повдига сериозни въпроси относно легитимността на използването на правомощията, предоставени на общинските власти за борба с незаконното строителство, като инструмент за контрол на твърдяно антисоциално поведение (сравни, mutatis mutandis, делото „Конърс“, цитирано по-горе, параграф 89).
288. Този въпрос не е бил обсъден в рамките на националното съдебно производство, тъй като нито една от четирите жалби, подадени от жалбоподателите, в крайна сметка не е била разгледана. Въпреки че Съдът има сериозни резерви относно основната цел или целите, преследвани от заповедите за премахване, той не е длъжен да стига до окончателно заключение по този въпрос, тъй като намесата, която тези заповеди са представлявали, във всеки случай не е била „необходима в едно демократично общество“ (сравни, mutatis mutandis, Tsaava и други срещу Грузия [GC], №-ове 13186/20 и 4 други, §§ 388 и 432, 11 декември 2025 г.).
(iii) „Необходимо в едно демократично общество“
289. Общите принципи, отнасящи се до необходимостта от намеси от типа, разглеждан в настоящото дело – които засягат премахването на незаконно издигнати постройки, които са единственият „дом“ на някого – са изложени подробно в делото „Иванова и Черкезов“ (цитирано по-горе, §§ 53–55). Няма нужда да бъдат повтаряни в цялост тук, освен за да се подчертае, че те изискват лицата, които рискуват да загубят единствения си дом в резултат на премахването му, да могат да получат, на някакъв етап от производството, довело до това премахване, надлежно разглеждане на пропорционалността на премахването в светлината на техните индивидуални обстоятелства.
290. В настоящия случай следва също да се отбележи, че това е имплицитно заложено в практика на Съда по този въпрос (вж., по-специално, делото „Конърс“, цитирано по-горе, § 83; делото „Йорданова и други срещу България“, № 25446/06, § 118 (iii) и (iv), 24 април 2012 г.; „Winterstein и други срещу Франция‘, № 27013/07, § 76 (γ) и (δ), 17 октомври 2013 г.; „Бъкланд срещу Обединеното кралство“ , № 40060/08, §§ 64–65, 18 септември 2012 г.; и „J.L. срещу Обединеното кралство“ (решение), № 66387/10, § 47, 30 септември 2014 г.), че необходимата оценка на пропорционалността трябва да се извърши преди самото премахване и преди да настъпи последващата загуба на „дома“ на засегнатите лица. В подходящи случаи това може да налага наличието на обезпечителна мярка, способна да спре премахването до приключване на проверката на неговата пропорционалност.
291. Освен това, в случаи като настоящия — когато премахването засяга членове на социално уязвима група като ромите и извежда от жилищата им цяла общност, чието присъствие на мястото не е било оспорвано в продължение на дълъг период — индивидуалната ситуация на хората, чиито домове предстои да бъдат премахнати, трябва да бъде един от факторите при оценката на пропорционалността и трябва да има известно значение при обмислянето на подходите за справяне с тяхното незаконно заселване (вж. делото „Йорданова и други“, цитирано по-горе, §§ 121, 129 в края и 133). Всъщност, макар фактът на принадлежност към малцинство, чийто начин на живот се различава от този на мнозинството, да не предоставя имунитет срещу общите закони, предназначени да защитят благата на обществото като цяло, той може да окаже влияние върху начина, по който тези закони трябва да бъдат прилагани (вж. „Chapman срещу Обединеното кралство“ [GC], № 27238/95, § 96, ECHR 2001-I, и, по-скоро, „Faulkner и Mcdonagh срещу Ирландия“ (реш.), № 30391/18 и 30416/18, § 97, 8 март 2022 г.).
(β) Прилагане на тези принципи
292. В настоящия случай не е извършена оценка на пропорционалността на премахването.
293. Общинските власти не са се опитали да установят самоличността на хората, които са живели в постройките, които са възнамерявали да премахнат, нито да проучат индивидуалните им обстоятелства, преди да издадат и приложат заповедите за премахване (вж. параграфи 13 –22 по-горе). Всъщност тези власти изключват жалбоподателите – по всичко личи, че умишлено – от официалната процедура, в рамките на която са издадени и изпълнени заповедите за премахване, и изглежда са структурирали тази процедура по начин, целящ да премахне процесуалните гаранции, предвидени в българското административно право по отношение на тази материя. По-конкретно, нито една от заповедите за премахване, издадени от главния архитект на София, не е била адресирана към, нито дори е споменавала лицата, които са построили или са живели във въпросните къщи (вж. параграф 21 по-горе). Докато този формален процес е бил в напреднал етап, общинските власти освен това са укрили от жалбоподателите, както и от различни други органи (по-специално от омбудсмана), намерението си да пристъпят към премахването, като са давали уклончиви и подвеждащи отговори на многобройните запитвания, отправени към тях (вж. параграфи 23 – 32 по-горе).
294. Административните съдилища също не обсъждат въпроса за пропорционалността на премахването. Когато четирима от жалбоподателите оспорват някои от заповедите за премахване, тези съдилища настояват през цялото производство, че било задължение на жалбоподателите да идентифицират заповедите, отнасящи се конкретно до всяка от техните къщи, без да отчитат по никакъв начин трудностите, с които те са се сблъсквали в това отношение – които до голяма степен произтичат от начина, по който общинските власти са изготвили, връчили и впоследствие изпълнили заповедите (вж. параграфи 247 –251 по-горе, както и сравнително делото „Caldarar и други срещу Полша“, № 6142/16, §§ 152–153, 16 януари 2025 г.). Отделно от това съдилищата ясно посочват, че жалбоподателите биха могли да оспорят заповедите само ако докажат, че притежават вещни права върху въпросните къщи или че са ги построили, и че фактът, че къщите са били техните жилища, не е достатъчен, за да им предостави правото да предявят жалби; решенията по делото, в което е била идентифицирана съответната заповед, демонстрират това още по-ясно (вж. параграф 253 по-горе).
295. Нито общинските власти, нито съдилищата (при разглеждането на жалбите на жалбоподателите) са сметнали за относимо за разглежданите от тях въпроси, че жалбоподателите са членове на социално уязвима група и на общност с дълга история в селището. Всъщност изглежда, че за общинските власти фактът, че постройките са били обитавани, не е имал никакво значение за процеса на тяхното премахване. В същото време тези власти са били напълно наясно с последиците от предстоящото премахване върху жилищното положение на жалбоподателите, тъй като три дни след като са съставили констативните актове, на които се основават заповедите за премахване, те са се свързали с органите за социално подпомагане, а три дни по-късно общински служители са придружили социалните работници при посещението им в селището (вж. параграфи 11 , 16 и 35 по-горе). Може също така с увереност да се предположи, че тези органи са били наясно, че внезапното премахване на цялото селище ще наруши общностния живот на жалбоподателите и ще ги направи по-уязвими.
296. По-ранни дела срещу България сочат, че в зависимост от съдебната практика, на която се позовава съответният първоинстанционен административен съд, оценка на пропорционалността би могла да бъде получена в производство по обжалване на действията на органа по изпълнението по чл. 294 и сл. от Кодекса от 2006 г. (вж. параграфи 141 – 143 по-горе, заедно с цитираните дела). При обстоятелствата по настоящото дело обаче това не е ефективна алтернатива по две причини. На първо място, жалбоподателите биха срещнали същите затруднения при установяването на правото си да предявят жалба (вж. параграф 144 по-горе). На второ място, дори и да биха успели да постигнат разглеждане на жалбите си, е малко вероятно това да се случи преди извършването на премахването (сравни, mutatis mutandis, „Hirtu и други срещу Франция“, № 24720/13, §§ 74 в края и 88 в края, 14 май 2020 г.), докато жалбата по чл. 294 няма автоматичен суспензивен ефект (вж. параграф 142 по-горе).
297. Накратко, жалбоподателите не са разполагали с процедура, която да им позволи да получат, преди самото премахване на къщите, в които са живели, надлежен преглед на пропорционалността на мярката в светлината на техните индивидуални обстоятелства – и по-специално на факта, че те са членове на социално уязвима група и на общност с дълга история в селището.
298. Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.
299. Оплакването на жалбоподателите по член 14 във връзка с член 8 от Конвенцията, се състои от два елемента: не отчитането на тяхната особена уязвимост като роми и твърдението, че мерките за премахване от въпросния вид са били насочени избирателно срещу жилища на роми. Първият елемент е взет предвид в анализа на Съда относно необходимостта от намеса в правата на жалбоподателите по член 8 (вж. параграфи 291 и 295 по-горе) и не е необходимо да се разглежда и по член 14 във връзка с член 8. Освен това Съдът констатира, че заповедите за премахване изглежда са били използвани като инструмент за контрол на твърдяно антисоциално поведение в рамките на една малцинствена общност, което повдига сериозни въпроси относно това дали може да се счита, че те са служили на легитимна цел (вж. параграфи 287 – 288 по-горе). Що се отнася до втория елемент, макар че статистическите данни и контекстуалната информация сочат непропорционално въздействие на мерки от вида, разглеждан в настоящото дело, върху жилищните условия на ромите, доказателствата, представени пред Съда, не съдържат достатъчна сравнима информация относно намиращи се в сходно положение неромски обитатели на незаконно построени постройки. При липса на вътрешни производства по Закона от 2003 г. на национално равнище също не са направени констатации по този въпрос. Следователно Съдът констатира, че не възниква отделен въпрос по член 14 (вж. „Connors“, § 97, и „Caldarar и други“, §§ 159–160, и двете цитирани по-горе).
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3, САМОСТОЯТЕЛНО И ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
300. Жалбоподателите твърдят, че внезапният и непрозрачен начин, по който общинските власти са провели процедурата, довела до премахването на домовете им, както и самото премахване, при което не им е било позволено да изнесат мебелите си и са били оставени без подходящо жилище, е представлявал нечовешко и унизително отношение, особено предвид факта, че в България само ромите са третирани по този начин. Те се позовават на член 3 от Конвенцията, самостоятелно и във връзка с член 14 от Конвенцията.
301. Член 3 от Конвенцията гласи:
„Никой не може да бъде подлаган на изтезания или на нечовешко или унизително отношение или наказание.“
302. Текстът на член 14 от Конвенцията е изложен в параграф 220 по-горе.
303. Становищата на правителството относно допустимостта на жалбата са обобщени в параграфи 221 – 222 и 262 по-горе.
304. По същество правителството приканва Съда да не разглежда жалбата отделно по член 3.
305. Жалбоподателите изтъкват, че ромската общност, към която принадлежат, е била установена на това място, със знанието на властите, от повече от 70 години. Те оспорват оценката на общинските служители, според която всички от постройките са били издигнати между 2001 и 2023 г. Те отбелязват още, че през 2023 г., в рамките на около един месец, властите са организирали премахването на къщите в тайна процедура, за която никой от жалбоподателите не е бил надлежно уведомен, за да участва. Къщите им, заедно с вещите им – които не им е било позволено да изнесат – а в някои случаи дори и домашните им любимци, са били унищожени пред очите им в рамките на два дни. Някои от жалбоподателите, които са били болни, възрастни и непълнолетни, са били принудени да спят на открито, сред развалините; други са намерили подслон в негодни за обитаване постройки, като стари вагони с пропускащи покриви и без изолация. На някои от тях е било предложено, а други са били настанени във временни, неотговарящи на стандартите жилища за бездомни, но само за три месеца, с възможност за еднократно удължаване. В резултат на премахването те са загубили достъп до училища, здравни и транспортни услуги, както и до възможности за заетост. Според жалбоподателите в България само ромите са третирани по този начин, в климат на явен антициганизъм.
1. Начинът, по който е било извършено премахването
306. Доколкото жалбоподателите са повдигали оплаквания относно практическите аспекти на действията по премахване (които не са засегнали пряко г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова, чиято къща не е била премахната – вж. параграфи 46 и 278 по-горе), те не са изчерпали вътрешноправните средства за защита.
307. Фактите, на които се основава настоящото оплакване по член 3 – начинът, по който е било извършено премахването – са различни от тези, на които се основава оплакването по членове 8 и 14 от Конвенцията. Оттук следва, че заключението на Съда, че жалбоподателите са изчерпали вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването си по членове 8 и 14 (вж. параграфи 226 – 261 по-горе), не решава въпроса по отношение на разглежданото оплакване. Съгласно практика на Съда, въпросът дали дадено средство за защита е ефективно и трябва да бъде използвано, трябва да бъде разрешен с оглед на конкретното оплакване (вж. „Tsaava и др.“, цитирано по-горе, § 261), докато фактическите твърдения, на които се основава оплакването, са един от неговите съществени елементи (вж. „Radomilja и др. срещу Хърватия“ [GC], №-ове 37685/10 и 22768/12, § 110, 20 март 2018 г.).
308. В България съществува специфична правна защита за вреди, причинени от изпълнението на административни актове, дори когато самите тези актове се считат за законни и не са били отменени – искове за обезщетение съгласно чл. 299, ал. 1 или 2 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграфи 154 , 157 и 159 по-горе). Исковете по първата алинея се основават на предварително съдебно решение по чл. 294 и сл. от същия кодекс, с което актовете или действията по изпълнението се обявяват за незаконосъобразни (вж. параграф 155 по-горе), но исковете по втората алинея могат да бъдат предявени дори при липса на такова предварително съдебно решение и се основават просто на доказателство, че на лице, което не е било страна в изпълнителното производство, е нанесен вреда в резултат на него (вж. параграф 158 по-горе).
309. Нищо не сочи, че в рамките на такива производства българските съдилища биха били неспособни или нежелаещи да разглеждат надлежно твърденията, на които жалбоподателите основават оплакването си. Двете средства по чл. 299, ал. 1 и 2 от Кодекса от 2006 г. са насочени към осигуряване на правна защита при всякакви нередности в процеса на административното принудително изпълнение. Следователно те изглежда са били налично средство за защита срещу оплакванията на жалбоподателите по членове 3 и 14 относно начина, по който е било извършено премахването. При разглеждането на такива искове българските съдилища би трябвало да преценят дали принудителните действия, предприети от общинските власти, са били законни. Напоследък тези съдилища все по-широко разглеждат аргументи, основани на Конвенцията, включително в производства за обезщетение срещу държавата, поради нейната пряка приложимост в българското право. Следователно няма основание автоматично да се предполага, че в такива производства те биха счели аргументите, основани на членове 3 и 14, за нерелевантни (вж., mutatis mutandis, „Стефанов срещу България“ (реш.), № 51127/18, § 80, 8 септември 2020 г., и „Златанов срещу България“ (реш.), № 53050/21, § 227, 30 януари 2024 г.).
310. Дори ако жалбоподателите не сполучат да обжалват успешно действията на органа по изпълнението по чл. 294 и сл. от Кодекса от 2006 г. поради проблеми с правото на жалба (вж. параграфи 144 и 294 по-горе) и по този начин да придобият право да предявят искове за обезщетение по чл. 299, § 1, те биха могли да предявят искове по чл. 299, § 2. Такива искове са специално предвидени за трети лица в изпълнителни производства, които са претърпели вреди в резултат на тях.
311. Такива искове за обезщетение биха представлявали достатъчно средство по отношение на настоящото оплакване. Характерът на твърдяното нарушение на членове 3 и 14 не е такъв, че да прави едно обезщетително средство недостатъчно. В делото „Winterstein и др.“ (цитирано по-горе, § 181) подобна оплакване е отхвърлено поради неизчерпване на вътрешните средства за защита (вж. също, за илюстрация, делото „Bekir и др. срещу Северна Македония“ (реш.) [Комитет], № 46889/16, §§ 34–35, 24 юни 2021 г.).
312. Самото наличие на съмнения относно перспективите за успех на едно средство, което изглежда предлага разумна възможност за поправяне на вредата, не е достатъчно основание то да не бъде използвано (вж., наред с много други примери, делото „Златанов“, цитирано по-горе, § 192).
313. От това следва, че настоящото оплакване трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35, §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешните средства за правна защита.
2. Процедурата, издаването и последиците от заповедите за премахване
314. Доколкото жалбоподателите са изразили недоволство от начина, по който общинските власти са провели процедурата по издаване на заповедите за премахване, както и от последиците на тези заповеди и тяхното изпълнение върху жилищното им положение, Съдът счита, че тези въпроси, които са разгледани подробно по член 8 от Конвенцията, не повдигат отделни въпроси по член 3, нито самостоятелно, нито във връзка с член 14 (вж. Cazacliu и др., §§ 104–105, и „Caldarar и други“, § 97, и двете цитирани по-горе, както и, mutatis mutandis, „Costache срещу Румъния“ (решение), № 25615/12, § 19, 27 март 2012 г.).
IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
315. Жалбоподателите твърдят, че властите са унищожили къщите им и движимото имущество в тях по време на премахването им, като по този начин са ги лишили от „притежанията“ им, в нарушение на член 1 от Протокол № 1.
316. Член 1 от Протокол № 1 гласи:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“
317. Според правителството жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита. Подробното му становище по този въпрос е обобщено в параграфи 221 –222 по-горе. Правителството оспорва също така статута на жертви на г-н Стоян Младенов, г-жа Звезда Младенова и г-н Серафим Кочев (вж. параграф 262 по-горе).
318. В своето становище по претенциите на жалбоподателите за имуществени вреди (вж. параграф 357 по-долу) правителството посочва, по-конкретно, че жалбоподателите не са имали право на собственост върху въпросните имоти; че къщите им са били построени съзнателно без разрешение и в нарушение на националните строителни норми; че, както е доказано от експертното заключение и снимките, предоставени от жалбоподателите, къщите са били много прости и по всяка вероятност нестабилни, нехигиенични и опасни; и че премахването им следователно е било оправдано с оглед защитата на обществената безопасност и здраве, както и като превантивна мярка срещу широко разпространеното незаконно строителство в България.
319. Жалбоподателите изтъкват, че член 1 от Протокол № 1 не изисква собствеността да бъде официално регистрирана съгласно националното законодателство; той се отнася до „притежания“, термин, който Съдът тълкува широко, така че да включва определени имуществени интереси дори в случаи на юридически несъответствия, по-специално когато властите дълго време не са съумели да приведат в изпълнение съответното законодателство, създавайки по този начин законни очаквания за стабилност. Въпреки че къщите са били построени незаконно, те следва да се третират като „притежания“, тъй като (a) жалбоподателите са живели в тях в продължение на много години, създавайки дълбоки лични и икономически връзки с тях, и (б) тази ситуация е била толерирана от властите в продължение на дълъг период от време, като по този начин е било създадено де факто признаване на интереса на жалбоподателите към къщите и разумно очакване, че те могат да продължат да живеят в тях.
320. Според жалбоподателите премахването на къщите им следователно е представлявало лишаване от техните притежания. Това лишаване е било незаконосъобразно, тъй като властите са изключили жалбоподателите от процеса на издаване и изпълнение на заповедите за премахване. То не е преследвало легитимна цел и е било несъразмерно, тъй като властите са премахнали къщите, без да осигурят на жалбоподателите адекватно алтернативно жилище и без да вземат предвид социалната уязвимост на ромската общност.
321. Жалбоподателите също така твърдят, че по време на премахването са загубили голяма част от движимото си имущество (мебели, дрехи, бижута, велосипеди, медицински уреди, декорации, домашни любимци и т.н.). Тайната и бързината, с които е било проведено премахването, не са им позволили да съберат и съхранят по подходящ начин тези вещи.
322. Оплакванията относно къщите и относно движимото имущество, което се е намирало в тях към момента на премахването им, повдигат различни въпроси и трябва да бъдат разгледани отделно.
323. Първият въпрос, който възниква по отношение на къщите, е дали те попадат под защитата на член 1 от Протокол № 1 и дали оплакването, свързано с тях, е съвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията (в сила, Протокол № 1) по смисъла на член 35, § 3, буква а). Съдът трябва да разгледа този въпрос по собствена инициатива – дори при липса на (навременно) възражение по този въпрос от страна на някоя от страните – тъй като въпросът засяга неговата компетентност ratione materiae (вж., наред с други примери, „Tănase срещу Молдова „[GC], № 7/08, § 131, ECHR 2010; „Grosam срещу Чешката република“ [GC], № 19750/13, § 107, 1 юни 2023 г.; и „Fabbri и други срещу Сан Марино“ [GC], № 6319/21 и още 2 дела, § 54, 24 септември 2024 г.).
324. Пред Съда не е изтъкнат аргумент, че жалбоподателите са били собственици на къщите съгласно българското право (вж. „Chiragov и др. срещу Армения“ [GC], № 13216/05, §§ 122 и 146–147, ECHR 2015; „Tumeliai срещу Литва“, № 25545/14, § 65, 9 януари 2018 г.; и „Zela срещу Албания“, № 33164/11, § 55, 11 юни 2024 г.). Този въпрос не се отнася до незаконния статут на къщите съгласно строителните норми; изглежда, че съгласно българското право незаконно построените постройки могат да бъдат обект на правото на собственост (вж. „Иванова и Черкезов“, цитирано по-горе, §§ 9 в края и 68). Съгласно българското право обаче собственикът на парцел – в настоящия случай общината – е и собственик на всички постройки, намиращи се върху него, освен в случаите, когато правото да се построи постройка върху този парцел (вид ограничено право на собственост, което не трябва да се бърка с разрешение за строеж) е било законно придобито от друго лице (вж. параграф 174 по-горе). Не се твърди, че жалбоподателите са придобили такова право, нито защото общината им го е предоставила, нито защото са го придобили чрез придобиване по давност.
325. Съгласно българското законодателство до ноември 1999 г. общинска собственост може да бъде придобита чрез придобивна давност. Общият десетгодишен срок за придобиване на право на собственост по давност по-късно е спрян по отношение на общинските имоти в периода от 1 юни 2006 г. до края на 2017 г., а след това — в периода от 19 януари 2018 г. до 8 март 2022 г. (вж. параграфи 175 – 177 по-горе, както и сравнението в делото „Bölükbaş и други срещу Турция“ , № 29799/02, § 26, 9 февруари 2010 г.). Към момента на премахването на къщите през август 2023 г. следователно давностният срок в полза на жалбоподателите не е можело да надхвърля осем години и един месец. Няма и никакви доказателства, въз основа на които Съдът да може да определи дали владението на имота от страна на жалбоподателите би отговаряло на изискванията по смисъла на чл. 79 от Закона от 1951 г. (вж. параграф 176 по-горе).
326. Във всеки случай, всякакви аргументи по тези въпроси следва да бъдат разглеждани в рамките на вътрешното съдебно производство, а не в производството пред Съда (сравни „Kaynar и други срещу Турция“, № 21104/06 и още 2 дела, §§ 34–36, 7 май 2019 г.). Съдът не е национален граждански съд и обикновено не е негова задача да решава, въз основа на нормите на вътрешното право, дали съществува право на собственост (вж., по принцип, „Matos e Silva, Lda. и др. срещу Португалия“, 16 септември 1996 г., § 75, Доклади 1996‑IV, и „Iatridis“, цитирано по-горе, § 54, както и, конкретно по въпроса дали собствеността е придобита чрез придобивна давност, „Bagdonavicius и други“, цитирано по-горе, § 114).
327. Вярно е, че по няколко дела, свързани с владението на земя, която не принадлежи на жалбоподателите, Съдът е постановил, че жалбоподателите са имали вещни права върху построените върху тази земя жилища, които са били достатъчно признати на национално равнище, за да съставляват „притежание“ (вж. „Öneryıldız срещу Турция“ [GC], № 48939/99, §§ 127–129, ECHR 2004-XII, „Hamer срещу Белгия“, № 21861/03, § 76, ECHR 2007-V (извлечения); и “Депале срещу Франция” [GC], № 34044/02, §§ 65–68, ЕСПЧ 2010).
328. Настоящият случай обаче се различава от тях в няколко аспекта (сравни „Bagdonavicius и други“, цитирано по-горе, § 117; „Barahona Guachamin и други срещу Италия“ (решение), № 33295/15 и още 8 дела, § 67, 4 декември 2018 г.; „Ахмадова срещу Азербайджан“ , № 9437/12, §§ 32–33, 18 ноември 2021 г.; „ “ и „Алиф Ахмадов и други срещу Азербайджан“ , № 22619/14, §§ 43–44, 4 май 2023 г.):
(a) Жалбоподателите не са притежавали право на собственост върху въпросните къщи, които са се намирали върху земя, собственост на общината (което съгласно българското право обикновено би ги превърнало в собственост на общината – вж. параграф 174 по-горе). Това отличава настоящия случай от делото „Иванова и Черкезов“ (цитирано по-горе, § 68), в което националните съдилища са установили, че съответният жалбоподател е бил съсобственик както на парцела, върху който се е намирала къщата, така и на самата къща. Няма също така никакви индикации, че жалбоподателите са сключили правни споразумения, които биха могли да им предоставят право на собственост (сравни „Ceni срещу Италия“, № 25376/06, §§ 42–43, 4 февруари 2014 г.). Следователно те не са могли да бъдат разумно сигурни, че притежават тези къщи като икономически активи (сравни, mutatis mutandis, делото „ Valle Pierimpiè Società Agricola S.P.A. срещу Италия”, № 46154/11, § 48, 23 септември 2014 г.). Неофициалното презаселване на техните семейства в този район от местните власти през 50-те години на миналия век не променя това, особено като се има предвид, че през 90-те години на миналия век България претърпява дълбоки промени в икономическата и правната си система, когато преминава от изцяло държавнопритежавана и централнопланирана икономика към частна собственост и пазарна икономика (вж. „Credit Bank и други срещу България“ (реш.), № 40064/98, 30 април 2002 г.).
(б) Не се твърди или доказва, че жалбоподателите са плащали редовно данъци върху недвижимите имоти за къщите или че държавата е третирала къщите като активи за данъчни цели (сравни „Hamer“, § 76, и „Valle Pierimpiè Società Agricola S.P.A.“, § 49 в края, и двете цитирани по-горе).
(в) Не е съществувала несигурност относно прилагането на чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона от 2001 г. (според който постройка или част от постройка, построена без разрешение за строеж, е незаконна и подлежи на премахване – вж. параграф 122 по-горе), която би могла да дава на жалбоподателите надежда, че къщите ще попаднат извън обхвата на този член. Бездействието на властите в продължение на определен период не е могло да създаде у жалбоподателите законно очакване, че къщите, в които са живели, няма да бъдат обект на процедура по премахване, като тази, започната през 2023 г.
(г) Съгласно член 8, параграф 1 от Конвенцията, определянето на даден имот като „дом“ не зависи от законността на обитаването му съгласно националното право, а се определя от това дали обитателят има достатъчни и трайни връзки с него (вж., като скорошен авторитетен пример, „Ghailan и други срещу Испания“, № 36366/14, § 55, 23 март 2021 г., с допълнителни препратки). Позицията по член 1 от Протокол № 1 обаче е различна. Фактът, че дадено лице (в настоящия случай — жалбоподателите, а в някои случаи очевидно и техните родители или баби и дядовци) може да е живяло в дадено жилище за продължителен период, не поражда признат вещноправен интерес, освен когато такъв интерес е придобит съгласно националното право за придобиване по давност. Да се приемаме обратното би заличило фундаменталното разграничение между фактическия контрол върху имущество и наличието на финансов интерес към това имущество, който подлежи на защита съгласно закона. Съдът последователно е приемал, макар и в друг контекст, че правото да се живее в конкретен имот, който не е собственост на жалбоподателя, само по себе си не представлява „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 (вж. „J.L.S. срещу Испания“ (реш.), № 41917/98, ECHR 1999-V; „Коваленок срещу Латвия“ (реш.), № 54264/00, 15 февруари 2001 г.; „H.F. срещу Словакия“ (решение), № 54797/00, 9 декември 2003 г.; „Иван Панченко срещу Украйна“, № 10911/05, § 50, 10 декември 2009 г.; и „Ceni“, цитирано по-горе, § 41). Тази разпоредба не може да се тълкува в смисъл, че изисква от договарящите държави да третират като „притежания“ ситуации, които представляват продължаващо нарушение на тяхното вещно право, или да налагат на тези държави нещо, което на практика би се равнявало на паралелно вещно право – като третират като „притежания“ ситуации, които вътрешната правна система изобщо отказва да признае. Съществува съществена разлика между това едно лице да обитава даден имот и това в продължение на дълъг период от време държавните органи да го насърчават да вярва, че има право да остане в него безсрочно и да действа с убеждението, че притежава вещноправен интерес в този имот (за пример на такива действия вж. например „Saghinadze и други срещу Грузия“, № 18768/05, § 107, 27 май 2010 г.).
329. Фактът, че някои от жалбоподателите очевидно са ремонтирали къщите, не може да промени горното заключение (вж. „Ахмадова“, § 34, и „Алиф Ахмадов и други“, § 45, и двете цитирани по-горе).
330. В светлината на всички тези съображения интересите на жалбоподателите по отношение на къщите им не могат да се разглеждат като „притежания“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 (сравни „Багдонавичус и други“, § 118; „Барахона Гуачамин и други“, § 68; „Ахмадова“, § 33 в края; и „Алиф Ахмадов и други“, § 44 в края, всички цитирани по-горе).
331. От това следва, че настоящата жалба е несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35, § 3, буква а), и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35, § 4. Следователно няма нужда да се разглежда дали г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова, чиято къща не е била премахната (вж. параграфи 46 и 278 по-горе), могат да претендират, че са жертви на нарушение на член 1 от Протокол № 1 във връзка с това.
332. Жалбоподателите също така се оплакват, че тяхното движимо имущество е било повредено в хода на премахването. Те обаче отново не са изчерпали вътрешноправните средства за защита.
333. Анализът в този случай трябва – подобно на този във връзка с оплакването по член 3 от Конвенцията относно практическото изпълнение на премахването (вж. параграфи 306 - 313 по-горе) – да започне с констатацията, че фактите, залегнали в основата на това оплакване, се различават от тези, залегнали в основата на оплакванията по членове 8 и 14 от Конвенцията (сравни, mutatis mutandis, делото „Айдаров и други“, цитирана по-горе, § 90). Оттук следва, че и в този случай заключението на Съда, че жалбоподателите са изчерпали вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакванията си по членове 8 и 14 (вж. параграфи 226 – 261 по-горе), не решава въпроса по отношение на разглежданото оплакване.
334. Както е отбелязвано в параграф 308 по-горе, в България съществува специфично средство за защита срещу вреди, причинени от изпълнението на административни актове, дори когато самите тези актове се считат за законни и не са отменени – искове за обезщетение по чл. 299, ал. ал. 1 или 2 от Кодекса от 2006 г. (вж. параграфи 154 , 157 и 159 по-горе). Начинът, по който функционират тези искове за обезщетение, и възможността на жалбоподателите да ги предявят вече са анализирани в параграфи 308 - 310 по-горе. Тук следва да се добави, че поне в един документиран случай такъв иск е довел до присъждане на обезщетение за вреди, нанесени на движимо имущество, което се е намирало вътре в постройка, когато тя е била премахната (вж. параграф 156 по-горе).
335. Обезщетението би било адекватно и достатъчно средство за защита по отношение на настоящото оплакване (вж. „Bagdonavicius и други“, § 120, и „Barahona Guachamin и други“, § 66, и двете цитирани по-горе).
336. От това следва, че оплакването трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35, §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешните средства за защита.
V. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
337. Жалбоподателите твърдят, че непрозрачният начин, по който общинските власти са пристъпили към издаването на заповедите за премахване, съчетан с подхода на административните съдилища — които са изисквали от жалбоподателите да докажат, че има заповеди конкретно относно техните къщи — е осуетил опитите им да защитят правата си по членове 3 и 8 от Конвенцията. Те се позовават на член 13 от Конвенцията.
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
339. Правителството не представя становище във връзка с член 13. Подробните му аргументи по въпроса за изчерпването на вътрешните средства за защита са обобщени в параграфи 221 –222 по-горе.
340. Жалбоподателите изтъкват, че не са били включени в процеса, в рамките на който са били издавани заповедите за премахване, и че на два пъти са поискали обезпечение срещу общинските власти – първо, след като властите са ги уведомили, че премахването предстои, и след това, когато премахването вече е започнало. И в двата случая съдилищата са отказали да спрат изпълнението, като са възложили на жалбоподателите тежестта на доказване кои от заповедите за премахване се отнасят конкретно до техните къщи. За тях е било обективно невъзможно да направят това, тъй като тези заповеди са им били предоставени едва в последния момент, били са формулирани много общо и не са посочвали лицето (лицата), отговорно за незаконното строителство. Едно средство, свързано с предложеното премахване на жилище, трябва да има автоматичен суспензивен ефект, за да бъде ефективно по смисъла на член 13. Принуждаването на жалбоподателите да напуснат домовете си, преди да могат да се обърнат към съда за правна защита, представлява нарушение на това изискване.
341. В настоящия случай горепосоченото нарушение на член 8 произтича от липсата на подходяща процедура, чрез която жалбоподателите да оспорят премахването на домовете си (вж. параграфи 292 – 298 по-горе). Въз основа на това вече е установено, че не възникват отделни въпроси по член 3 във връзка с начина, по който общинските власти са провели процедурата, в рамките на която са били издадени заповедите за премахване (вж. параграф 314 по-горе). По същия начин няма необходимост да се разглежда оплакването по член 13, доколкото то се отнася до последиците от начина, по който общинските власти са провели тази процедура, върху възможностите на жалбоподателите да достъпят средство за защита (сравни „Йорданова и други“, § 152; „Иванова и Черкезов“, § 81; и „Калдарар и други“, § 163, всички цитирани по-горе).
342. Доколкото може да се приеме, че оплакването по член 13 се отнася до твърдяната липса на ефективно средство за защита във връзка с практическото изпълнение на премахването, вече е установено, че жалбоподателите са разполагали с такова средство (вж. параграфи 308 – 311 по-горе). Предвид тясната връзка между член 35, § 1 и член 13 от Конвенцията, това заключение е валидно и по отношение на настоящото оплакване (вж., като скорошен пример, делото „Нинова срещу България“ (реш.), № 10351/18, § 67, 5 март 2024 г.). От това следва, че оплакването е явно неоснователно и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35, параграфи 3, буква а) и 4 от Конвенцията.
VI. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6, § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
343. Жалбоподателите твърдят, че като са пристъпили непрозрачно към издаването на заповедите за премахване и като умишлено са ги изключили от процеса, в рамките на който са били издавани тези заповеди, общинските власти са им попречили да получат ефективен достъп до съд, за да защитят правата си на зачитане на домовете и притежанията си. Те се позоват на член 6, § 1 от Конвенцията.
344. Съответната част от член 6, § 1 гласи:
„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, …. има право на справедливо и публично разглеждане на неговото дело …“
345. Правителството не представя становище във връзка с член 6, § 1. Подробните му аргументи по въпроса за изчерпването на вътрешноправните средства за защита са обобщени в параграфи 221 – 222 по-горе.
346. Жалбоподателите твърдят, че властите умишлено са ги изключили от процеса, в рамките на който са били издадени и изпълнени заповедите за премахване. Поради това исканията им по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. не са могли да бъдат надлежно разгледани. Това е нарушило правото им на достъп до съд. Отказът на съдилищата да разгледат тези искания също така е лишил жалбоподателите от възможността да търсят обезщетение, което е било възможно едва след установяване, че действията на властите са били незаконосъобразни.
347. В настоящия случай нарушението на член 8 произтича от липсата на подходяща съдебна процедура, в рамките на която жалбоподателите да могат да оспорят премахването на домовете си (вж. параграфи 292 –298 по-горе). Поради това няма необходимост да се разглежда оплакването по член 6, § 1 (вж., mutatis mutandis, делото „Конърс“, цитирано по-горе, § 103).
VII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
348. Съгласно член 46, §§ 1 и 2 от Конвенцията, решение, в което Съдът констатира нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея, налага на държавата-ответник правно задължение да избере, под наблюдение от страна на Комитета на министрите, общите и/или, ако е уместно, индивидуалните мерки, които да бъдат приети в нейния вътрешен правен ред, за да се сложи край на това нарушение и да се отстранят, доколкото е възможно, последиците от него. От Конвенцията, и по-специално от нейния член 1, следва също, че с ратифицирането ѝ договарящите държави са поели задължението да гарантират, че вътрешното им законодателство ще бъде съвместимо с нея (вж., като скорошен пример, делото „Цаава и други“, цитирано по-горе, § 463).
349. Нарушението на член 8 от Конвенцията – което произтича от невъзможността на жалбоподателите да получат надлежен контрол върху пропорционалността на планираното премахване на къщите, в които са живели, с оглед на техните индивидуални обстоятелства – изглежда има системен характер и е от такова естество, че оказва силно въздействие по-специално върху ромските общности. То не е резултат единствено от конкретния начин, по който общинските власти в София са действали във връзка със премахването на тези къщи, но и от начина, по който административните съдилища са тълкували и прилагали, в съответствие с установената си съдебна практика по въпроса, правилата, уреждащи правото на обжалване на заповедите за премахване или тяхното изпълнение (вж. параграфи 86 ( б ), 88 в края, 89 , 100 , 102 , 106 , 109 , 140 и 144 , посочени по-горе).
350. В по-общ план това е четвъртото решение срещу България, което се отнася до невъзможността за жалбоподателите да получат надлежна оценка на пропорционалността на заповедите за премахване на домовете им или за извеждането им от домовете им, в нарушение на член 8 (предходните три са „Йорданова и други“, „Иванова и Черкезов“ и „Симонова“, всички цитирани по-горе). Както показва състоянието на изпълнението на тези по-ранни решения (вж. параграф 188 по-горе), а и самите факти по настоящото дело, проблемът все още не е напълно решен в България, въпреки че в делото „Йорданова и други“ (цитирано по-горе, §§ 162–166) Съдът вече е посочил общи мерки съгласно член 46 от Конвенцията.
351. Поради това е уместно Съдът да даде някои допълнителни указания съгласно член 46 относно това как подобни нарушения да бъдат избегнати в бъдеще.
352. Нарушението на член 8 от Конвенцията е резултат, в зависимост от гледната точка, или от празнота в нормите, уреждащи правото на обжалване на заповеди за премахване или тяхното изпълнение, или от начина, по който административните съдилища тълкуват и прилагат съответните разпоредби (вж. параграфи189 –192 по-горе). Не е работа на Съда да посочва кое от двете трябва да се промени, за да се избегнат подобни нарушения в бъдеще. Съдът обаче би отбелязал, че в България реформите, привеждащи вътрешната практика по обезвреда в съответствие с изискванията на Конвенцията, обикновено са се осъществявали чрез нарочно законодателство (вж. „Нешков и други срещу България“ , № 36925/10 и 5 други, § 286, 27 януари 2015 г., с допълнителни препратки), и че начинът, по който се е развила досега вътрешната съдебна практика по този въпрос, сочи, че от гледна точка на ефективност и яснота би било за предпочитане да се пристъпи към специални законодателни изменения (вж., mutatis mutandis, „Харакчиев и Толумов срещу България“, № № 15018/11 и 61199/12, § 280, ECHR 2014 (извлечения), и „Симеонови срещу България“ [GC], № 21980/04, § 150, 12 май 2017 г.). При всички положения, България следва да предприемаме мерки, за да гарантира, че лицата, които, подобно на жалбоподателите, нямат формално право да обитават постройките, в които живеят, и в същото време рискуват да загубят единствения си дом поради предвиденото премахване на тези постройки, могат въпреки това да имат ефективен достъп до процедура, позволяваща им да получат надлежен преглед на пропорционалността на предвиденото премахване в светлината на техните индивидуални обстоятелства, независимо от факта, че те не са адресати на съответните заповеди за премахване.
VIII.ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 39 ОТ ПРАВИЛНИКА НА СЪДА
353. В съответствие с член 44, § 2 от Конвенцията, настоящото решение няма да придобие окончателен характер, докато:
(a) страните не декларират, че няма да искат делото да бъде отнесено към Голямата камара; или
(b) не изтекат три месеца от датата на решението, ако не е искано отнасяне на делото към Голямата камара; или
(c) съставът на Голямата камара не отхвърли искане за отнасяне на делото към нея съгласно член 43 от Конвенцията.
354. Предвид това указанието, отправено към правителството по член 39, § 1 от Правилника на Съда на 10 август 2023 г., частично потвърдено на 6 октомври 2023 г. (вж. параграфи 114 – 120 по-горе), остава в сила до влизането в сила на настоящото решение или до вземането на по-нататъшно решение от Съда по отношение на това указание.
IX. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
355. Член 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
1. Претенцията на жалбоподателите и коментарите на правителството по нея
356. Жалбоподателите претендират обезщетение за вредите, произтичащи от твърдяното нарушение на член 1 от Протокол № 1 и състоящи се в унищожаването на домовете им и на движимото имущество в тях. Те претендират по 30 000 евро (EUR) на домакинство (общо 22 домакинства, като някои от тях са едночленни). Те заявяват, че не могат да представят писмени доказателства за вредите и смятат, че исканите суми представляват минимума, който могат да претендират за изгубените си притежания.
357. Правителството оспорва претенциите в тяхната цялост. То посочва, че някои от къщите все още са запазени, и отбелязва, че жалбоподателите не са предоставили подробности, въз основа на които да бъдат изчислени загубите им, въпреки че къщите им са се различавали по размер, конструкция, материали и т.н. Правителството отбелязва също, че твърденията на жалбоподателите относно конкретните членове на домакинствата в претенциите им се различават от тези в становището им във връзка с искането за привременни мерки, което са подали през август 2023 г. (вж. параграф 114 по-горе).
358. Всички оплаквания на жалбоподателите по член 1 от Протокол № 1 са приети за недопустими на основание, че, съответно, къщите не могат да се считат за „притежания“ на жалбоподателите и че жалбоподателите не са искали обезщетение за вредите, нанесени на тяхното движимо имущество в хода на премахването (вж. параграфи 324 – 331 и 332 – 336 по-горе). Следователно претенциите, отправени във връзка с тези жалби, трябва да бъдат отхвърлени (вж. „Caldarar и др.“, цитирано по-горе, § 172 в края). Освен това, по-конкретно по отношение на движимото имущество, не са представени съответни подкрепящи документи (вж. „Hasanali Aliyev и др. срещу Азербайджан“, № 42858/11, § 56, 9 юни 2022 г.).
1. Претенцията на жалбоподателите и коментарите на правителството по нея
359. Жалбоподателите претендират по 20 000 евро всеки за психическите и физическите страдания, произтичащи от твърдените нарушения на членове 3, 8, 14, 13 и 6, § 1 от Конвенцията.
360. Правителството оспорва тези претенции. То повтаря, че жалбоподателите не са завели производства за обезщетение по Закона от 1988 г. То също така изтъква, че никой от жалбоподателите, с изключение на г-жа Тонка Димитрова, никога не е търсил решение, което да им позволи да прекратят незаконното си заемане на общинска земя.
361. Като алтернатива правителството моли Съда да присъди обезщетения в съответствие с неговата практика в тази област и по-специално да присъди обезщетения на домакинствата, а не на отделни лица. То се позова подробно на семейните обстоятелства на някои от жалбоподателите, като твърди, че някои от тях са твърдели, че живеят отделно, но всъщност са живели заедно в разширени домакинства.
362. В светлината на аргумента на правителството, изложен в параграф 360 по-горе, първото, което трябва да се отбележи, е, че съгласно установената практика на Съда изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не се прилага към искове за справедливо обезщетение по член 41 (бивш член 50) от Конвенцията (вж., наред с други примери, делото „Де Вилде, Оомс и Версип срещу Белгия“ (член 50), 10 март 1972 г., § 15, серия А № 14; „Jalloh срещу Германия“ [GC], № 54810/00, § 129, ECHR 2006-IX; и „Nagmetov срещу Русия“ [GC], № 35589/08, § 66, 30 март 2017 г.).
363. Съдът не може да спекулира дали премахването на постройките, в които са живели жалбоподателите, би могло да бъде избегнато, ако властите бяха извършили необходимото претегляне на интересите. Остава обаче фактът, че жалбоподателите са претърпели реална намеса в правото им на жилище, без да са имали възможност да се извърши такова претегляне на интересите. Поради това те са претърпели неимуществена вреда, която не може да бъде достатъчно компенсирана чрез констатацията за нарушение (вж. делото „Симонова“, цитирано по-горе, § 61, с допълнителни препратки).
364. Размерът на тази вреда не може да бъде изчислен с точност. Обикновено в подобни случаи Съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по домакинства, а не на отделни лица (вж. „Хирту и други“, § 97; „Пакетова и други“, § 176; и „Калдарар и други“, § 172, всички цитирани по-горе). В настоящия случай обаче това не изглежда възможно, предвид спора между страните относно точното очертаване на домакинствата, към които принадлежат 56-те жалбоподатели – много от които са роднини (вж. параграфи 357 и 361 в края по-горе). Разрешаването на този спор би изисквало подробно разследване на семейните и другите връзки между жалбоподателите, както и на условията им на живот към съответния момент, което не може да бъде извършено въз основа на наличните на Съда материали и би забавило значително окончателното решаване на делото, без това да допринесе съразмерно за интересите на правосъдието.
365. В тази връзка трябва да се отбележи, че присъжданите от Съда обезщетения за неимуществени вреди служат единствено за признаване на факта, че е настъпила морална вреда в резултат на нарушение на основно човешко право, и за отразяване в най-общи линии на тежестта на тази вреда (вж., наред с други примери, делото „Варнава и други срещу Турция“ [GC], № 16064/90 и 8 други, § 224 в края, ECHR 2009; „Al-Skeini и други срещу Обединеното кралство“ [GC], № 55721/07, § 182, ECHR 2011; и „Чирагов и други срещу Армения“ (справедливо обезщетение) [GC], № 13216/05, § 57 в края, 12 декември 2017 г.; вж. също параграф 10 от Практическото указание във връзка с претенциите за справедливо обезщетение). Тези суми имат за цел единствено да отразят много приблизително претърпените вреди от всеки отделен жалбоподател.
366. По-общо казано, присъждането на парични суми на жалбоподателите като справедливо обезщетение не е една от основните функции на Съда, а е свързано с неговата задача по член 19 от Конвенцията да гарантира спазването от страна на държавите-членки на техните задължения по Конвенцията (вж. „Nagmetov“, цитирано по-горе, § 64 в края; „Yüksel Yalçınkaya срещу Турция“ [GC], № 15669/20, § 422, 26 септември 2023 г.; и „Pindo Mulla срещу Испания“ [GC], № 15541/20, § 188, 17 септември 2024 г.). Ролята на Съда по член 41 също не е да функционира като национален механизъм за гражданска отговорност (вж. „Варнава и други“, § 224; „Ал-Скеини и други“, § 182; и „Чирагов и други“, § 57, всички цитирани по-горе).
367. В светлината на всичко това в настоящия случай е уместно да се присъди обезщетение за неимуществени вреди за всеки жалбоподател поотделно.
368. Що се отнася до точния размер на обезщетението, което трябва да бъде присъдено на всеки от 56-те жалбоподатели, Съдът отбелязва, че практическите последици от оспорваните мерки не са били еднакви за всички тях, по-специално защото някои от къщите са останали изцяло или частично запазени (вж. параграфи 46 и 48 по-горе), а също и защото жилищното положение на различните жалбоподатели след действията по премахване изглежда различно (вж. параграф 110 по-горе). Въпреки това, констатираното в настоящото дело нарушение на член 8 от Конвенцията се отнася до лишаването по общ за всички начин от процедура, която да дава възможност на жалбоподателите да получат надлежен преглед на пропорционалността на предвиденото премахване на къщите, в които са живели, с оглед на техните индивидуални обстоятелства. При липса на доказателствен материал, който да позволи на Съда надеждно да разграничи неимуществената вреда, претърпяна от всеки един от 56-те жалбоподатели по тази причина, той счита, че е уместно да се присъди еднаква сума.
369. Вземайки решение по справедливост, както се изисква съгласно член 41, и като се имат предвид по-специално (a) тревогата и чувството на безсилие, причинени на жалбоподателите от начина, по който общинските власти са действали по делото, и от причините, поради които жалбоподателите са били лишени от необходимата преценка на пропорционалността, както и (б) последиците от действията по премахване върху живота им като общност, Съдът присъжда на всеки от 56-те жалбоподатели по 10 000 евро, плюс евентуално дължими данъци.
1. Претенцията на жалбоподателите и коментарите на правителството по нея
а) Претенцията на жалбоподателите
(a) 30 300 евро за 182 часа работа по различните вътрешни производства и 121 часа работа по производството пред Съда от (i) двама адвокати, работещи по програмата за правна защита на БХК, както и от (ii) директора на тази програма и трима други служители на БХК, като всички са таксували по часова ставка от 100 евро;
(б) 2 121 евро за административни разходи; и
(в) 33 евро за пощенски разходи.
371. БХК моли всяка присъдена сума по тази позиция да бъде преведена по собствената му банкова сметка.
372. В подкрепа на искането са представени следните документи:
(a) Таблица за отчитане на работното време, в която са отразени часовете, изразходени от адвокатите и служителите на БХК по различните вътрешни производства и това пред Съда;
(б) договори за правни услуги между всеки от жалбоподателите и БХК във връзка с производството пред Съда и „правни действия на национално равнище за изчерпване на вътрешноправните средства за защита“, съгласно клаузи 4 (1) и (3), за които жалбоподателите дължат на БХК (i) възнаграждение за работата на адвокатите и служителите на БХК (в съответствие с часови ставки, „определени съгласно обичайната практика на Съда към момента на приключване на делото“); (ii) административни разходи; и (iii) разходи за пощенски услуги и факс. Клауза 4 (1) също така уточнява, че жалбоподателите дължат на БХК тези суми само ако делото пред съда приключи в тяхна полза и само до размера, който съдът присъди по отношение на съдебните разноски и разходи; и
( в ) разписки за пощенски разходи.
б) Коментарите на правителството по отношение на претенцията
373. Правителството изтъква, че само едно от лицата, за които жалбоподателите твърдят, че са работили по делото – г-жа Д. Драгиева – е представлявала жалбоподателите и е подписвала писмени изявления от тяхно име както в националната юрисдикция, така и в производството пред Съда. Освен това един от служителите на БХК не е бил член на адвокатската колегия, а ролята ѝ в производството остава неясна. Не е ясно също така дали други двама членове на екипа на БХК, работещи по делото, които не са адвокати, отговарят на изискванията на правило 36, § 4, буква а) от Правилника на Съда.
374. Във всеки случай няма основание да се приемат еднакви часови ставки за всички членове на екипа на БХК. Поради това искането е прекомерно. То е прекомерно и с оглед на обема на работата, действително необходима по делото. Въпреки че по делото участват много жалбоподатели, по-голямата част от подаваните документи и изявления от тяхно име са повтарящи се.
375. Накрая, разходите за пощенски услуги са част от общата претенция за административни разходи, което означава, че претенцията за тези разходи е предявена два пъти под две отделни позиции. Правителството също така твърди, че общата претенция за административни разходи е прекомерно висок.
(i) Лице(а), от чието име е предявена претенцията
376. Съгласно установената практика на Съда представителите не могат да търсят справедливо обезщетение за себе си, тъй като не са „пострадала страна“ по смисъла на член 41 (бивш член 50) от Конвенцията (вж. „Luedicke, Belkacem и Koç срещу Германия“ (член 50), 10 март 1980 г., § 15, серия А № 36; „Airey срещу Ирландия“ (член 50), 6 февруари 1981 г., § 13, серия А № 41; „Campbell и Cosans срещу Обединеното кралство“ (член 50), 22 март 1983 г., § 14, буква а), серия А № 60; и „Simonova“, цитирано по-горе, § 68 в края). Същото важи и за организации като БХК, които подпомагат жалбоподателите да подадат жалбата си пред Съда.
377. Въпреки това, предвид фактите по настоящото дело, Съдът е склонен да приемаме, че претенцията е била изготвена по неподходящ начин и че разходите и разноските, претендирани от БХК, в действителност се търсят от името на жалбоподателите. Би било прекалено формалистично да се постъпи по друг начин.
378. Съгласно установената практика на Съда, жалбоподателите, чиито жалби са уважени, имат право на възстановяване на разходите и разноските си – включително тези, направени на национално равнище с цел предотвратяване или отстраняване на нарушението – но само доколкото тези разходи и разноски са били действително извършени, били са необходими и са разумни по размер (вж., по-специално по отношение на разходите на национално равнище, „König срещу Германия“ (член 50), 10 март 1980 г., § 23, серия А № 36; „Lingens срещу Австрия“, 8 юли 1986 г., § 52, серия А № 103; и „Kingsley срещу Обединеното кралство“ [GC], № 35605/97, § 49, ECHR 2002-IV).
(iii) Разлика между представителството на жалбоподател и правно съдействие, предоставено на този жалбоподател
379. Тъй като правителството изрично възразява по този въпрос (вж. параграф 373 по-горе), е необходимо да се подчертае, че представителството на жалбоподателите съгласно правило 36 от Правилника на Съда и правното съдействие, предоставено им във връзка с делото – макар че на практика те често съвпадат – не са едно и също нещо. Както става ясно от текста на правило 36, §§ 3 и 4, буква „в“), съществува разлика между адвокат, който оказва съдействие, и адвокат, който представлява жалбоподател. Формалното представителство се отнася до лицата, определени да действат от името на жалбоподателя във всички комуникации, писмени изявления и заседания пред Съда, докато правното съдействие може да обхваща всякаква правна дейност, необходима за подготовката на делото – включително проучвания, събиране на доказателства, консултации с жалбоподателя и изготвяне на писмени изявления – и може да бъде, а на практика често е, предоставяна от екип, а не само от официалния представител (вж. „Sargsyan срещу Азербайджан“ (справедливо обезщетение) [ГК], № 40167/06, § 62, 12 декември 2017 г., и „Tarman срещу Турция“, № 63903/10, § 32, 21 ноември 2017 г.).
(iv) Хонорари по договори за възнаграждение под условие
380. Съдебните разноски се считат за действително извършени, ако жалбоподателите са ги заплатили или са длъжни да ги заплатят съгласно законово или договорно задължение (вж. като скорошен пример – делото „Данилец срещу Румъния“ [GC], № 16915/21, § 211, , 15 декември 2025 г.). Ако тези хонорари са дължими съгласно споразумение за възнаграждение под условие, те се считат за действително извършени разходи, ако това споразумение е изпълняемо в националната юрисдикция (вж., наред с други примери, делото „Мерабишвили срещу Грузия“ [GC], № 72508/13, §§ 370–371, 28 ноември 2017 г. ).
381. Споразуменията за възнаграждение под условие са изпълняеми в България (вж. „Иванова и Черкезов“, цитирано по-горе, § 89, както и „Крачунова срещу България“, № 18269/18, § 211, 28 ноември 2023 г.), а договорите за правни услуги между жалбоподателите и БХК (вж. параграф 372 по-горе) изглежда са от такъв характер.
б) Разходи във вътрешното производство
382. Съгласно договорите си за правни услуги с БХК, жалбоподателите му дължат разходите за „правни действия [предприети] на национално равнище с цел изчерпване на вътрешните средства за правна защита“ (вж. параграф 372 ( б )( i ) по-горе). Различните производства по чл. 250, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. и производствата, в които четирима от жалбоподателите са търсили съдебен контрол по отношение на заповедите за премахване (вж. параграфи 36 - 45 и 49 - 109 по-горе), явно представляват такива „правни стъпки“.
383. За разлика от това, останалите производства, споменати в отчета за отработеното време, приложен към претенцията (вж. параграф 372 ( a ) по-горе) – жалбите до прокуратурата и последвалите производства за съдебен контрол по отношение на отказа за образуване на наказателно производство (вж. параграфи 111 - 113 по-горе), както и производствата, в които е бил търсен съдебен контрол по отношение на отписването на жалбоподателите от адресите им в селището – не представляват такива „правни действия“. Във всеки случай разходите, свързани с тези две групи производства, не представляват разходи, направени с цел търсене на правна защита срещу констатираните в настоящия случай нарушения (сравни, mutatis mutandis, „Николова срещу България“ [GC], № 31195/96, § 79, ECHR 1999-II; „E.M.K. срещу България“, № 43231/98, § 153, 18 януари 2005 г.; и „Кашавелов срещу България“, № 891/05, § 59, 20 януари 2011 г.).
384. В договорите между жалбоподателите и БХК се уточнява още, че възнаграждението се определя на базата на часова ставка, фиксирана „в съответствие с обичайната практика на Съда към момента на приключване на делото“. Часовата ставка, посочена от БХК (100 евро – вж. параграф 370 ( a ) по-горе), не противоречи на тези, приети като разумни от Съда в скорошни дела срещу България. Претендираното време (157 часа) също може да бъде прието като разумно.
385. Не се оспорва, че БХК е длъжен да заплати – и от своя страна има право да търси от жалбоподателите съгласно сключените с тях договори за правни услуги – почасовите хонорари, които вероятно дължи на двамата адвокати, работили по делото. Следователно може да се приемаме, че съответната сума действително е била изразходена от жалбоподателите. Същото важи и за почасовите хонорари, начислени от БХК за услугите на собствените ѝ служители.
386. Няма съмнение, че получената обща сума — 15 700 евро — е била неизбежно разходвана. Тя обаче не може да се счита за напълно разумна по отношение на размера си. По-конкретно, налага се известно намаление, за да се отчете значителното припокриване в изявленията, направени от името на различните жалбоподатели, които са водили вътрешни производства.
387. Като взема предвид всичко това и се произнася по справедливост, Съдът присъжда общо на всички жалбоподатели 10 000 евро по този пункт, към които се прибавят евентуалните данъци, които жалбоподатели биха могли да дължат.
388. Както е поискано (вж. параграф 371 по-горе), присъдената сума трябва да бъде преведена по банковата сметка на БХК.
в) Разноски в производството пред Съда
389. Не се оспорва, че БХК е длъжен да заплати на адвоката, който е работил по производството пред Съда — и от своя страна има право да търси от жалбоподателите съгласно договора си за правни услуги с тях — пълния размер на адвокатските хонорари, претендирани по тази позиция. Следователно може да се приемаме, че тази сума действително е била изразходвана от жалбоподателите. Същото важи и за почасовите хонорари, начислени от БХК за услугите на собствените ѝ служители.
390. Не може обаче да се приемаме, че цялата тази сума (12 100 евро) е била необходима – по-специално поради факта, че някои от оплакванията на жалбоподателите са обявени за недопустими (вж. параграфи 313, 331 и 336 по-горе, както и сравни, например, делото „Glass срещу Обединеното кралство“, № 61827/00, § 91, ECHR 2004-II). Нито пък претенцията като цяло може да бъде приета за обоснована по отношение на размера. Въпреки че фактите по делото са сложни, повдигатите въпроси са нови само в ограничена степен.
391. Като взема предвид всичко това и се произнася по справедливостт, Съдът присъжда 8 000 евро общо на всички жалбоподатели по този пункт, плюс евентуалните данъци, с които могат да бъдат обложени.
392. Както е поискано (вж. параграф 371 по-горе), присъдената сума също трябва да бъде преведена по банковата сметка на БХК.
г) Административни разходи и пощенски такси
393. Претенцията относно административните разходи (вж. параграф 370 ( б ) по-горе) трябва да бъде отхвърлена. По принцип такива разходи подлежат на възстановяване съгласно член 41 (вж., наред с други примери, делото „The Sunday Times“ срещу Обединеното кралство (№ 1) (член 50), 6 ноември 1980 г., § 40, серия А № 38; „Dudgeon срещу Обединеното кралство“ (член 50), 24 февруари 1983 г., § 25, серия А № 59; и „Özgür Gündem срещу Турция“, № 23144/93, §§ 85–87, ECHR 2000-III). Освен това, съгласно условията на договорите им за правни услуги с БХК, жалбоподателите са длъжни да покрият административните разходи, направени от БХК във връзка с делото (вж. параграф 372 ( б )( ii ) по-горе). Не са представени обаче документи в подкрепа на претенцията за тези разходи.
394. За сметка на това пощенските разписки, приложени към претенцията (вж. параграф 372 ( в ) по-горе), удостоверяват разходите, направени от БХК за пощенски услуги: 64,60 BGN (равностойни на 33,03 EUR). Съгласно условията на договорите им за правни услуги с БХК, жалбоподателите са длъжни да покрият тези пощенски разходи (вж. параграф 372 ( б )( iii ) по-горе). Следователно претенцията в това отношение трябва да бъде уважена, а на жалбоподателите трябва да бъдат присъдени 33 евро (пълната сума, претендирана от тяхно име по този пункт – вж. параграф 370 ( в ) по-горе), плюс всеки данък, с който може да бъде обложена тази сума.
395. Както е поискано (вж. параграф 371 по-горе), присъдената сума трябва да бъде преведена и по банковата сметка на БХК.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ, ЕДИНОДУШНО,
1. Присъединява към разглеждането по същество възражението на правителството, че г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова не могат да претендират, че са жертви на нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан самостоятелно и във връзка с член 14 от Конвенцията;
2. Обявява
(a) за допустимо оплакването по член 8 от Конвенцията, самостоятелно и във връзка с член 14;
(b) за недопустими (i) оплакването по член 3, самостоятелно и във връзка с член 14 от Конвенцията, отнасящо се до практическото изпълнение на премахването; (ii) оплакванията по член 1 от Протокол № 1; и (iii) оплакването по член 13 от Конвенцията, доколкото то се отнася до твърдяната липса на ефективно средство за правна защита във връзка с практическото изпълнение на премахването;
3. Намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията, и отхвърля възражението на правителството, че г-н Стоян Младенов и г-жа Звезда Младенова не могат да се считат за жертви на нарушение;
4. Намира, че не възниква отделен въпрос по член 14 от Конвенцията, доколкото той е повдигат във връзка с член 8 от Конвенцията;
5. Намира, че не възниква отделен въпрос по член 3 от Конвенцията, нито самостоятелно, нито във връзка с член 14, във връзка с начина, по който общинските власти са провели процедурата по издаване на заповедите за премахване, както и относно последиците от тези заповеди и тяхното изпълнение върху жилищното положение на жалбоподателите;
6. Намира, че няма необходимост да се разглежда оплакването по член 13 от Конвенцията, доколкото то се отнася до твърдяната липса на ефективно средство за правна защита по отношение на начина, по който общинските власти са провели процедурата, в рамките на която са били издадени заповедите за премахване;
7. Счита, че няма необходимост да се разглежда жалбата по член 6, § 1 от Конвенцията;
8. Решава да продължи да посочва на правителството съгласно член 39, § 1 от Правилника на Съда, че в интерес на правилното провеждане на производството е желателно (а) да не се пристъпва към премахване на онези къщи на жалбоподателите, които все още не са премахнати, и (б) да се осигури подходящо жилище на г-жа Сребра Стоянова, г-жа Димка Георгиева и нейните три деца (г-н Сашо Траянов, г-жа Траянка Траянова и г-жа Павлина Георгиева), както и на г-н Румен Кочев и сина му (г-н Серафим Кочев), до влизането в сила на настоящото решение или до вземането на по-нататъшно решение;
9. Постановява
(a) че държавата-ответник трябва да изплати на жалбоподателите, в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, § 2 от Конвенцията, следните суми:
(i) на всеки един от 56-те жалбоподатели поотделно – 10 000 евро (десет хиляди евро), плюс евентуални дължими данъци, за неимуществени вреди;
(ii) общо на всички жалбоподатели – 18 033 евро (осемнадесет хиляди и тридесет и три евро), плюс евентуално дължимите данъци, във връзка с разноските и разходите, които да бъдат преведени по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;
(b) че от изтичането на горепосочените три месеца до окончателното плащане се дължи проста лихва върху горепосочените суми по лихвен процент, равен на пределния лихвен процент на Европейската централна банка през периода на просрочването, увеличен с три процентни пункта;
10. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и съобщено писмено на 25 август 2026 г. съгласно член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Милан Блашко Йоанис Ктистакис
Секретар Председател
Таблица 1 : Списък на жалбоподателите (подредени по фамилии):
|
№ |
Име |
Година на раждане |
Националност |
|
1. |
г-жа Ани Миланова АЛЕКСИЕВА |
1957 |
българска |
|
2. |
г-н Сашо Методиев АСЕНОВ |
1971 |
българска |
|
3. |
г-жа Коца Траянова АСЕНОВА |
2004 |
българска |
|
4. |
г-жа Тонка Филипова ДИМИТРОВА |
1964 |
българска |
|
5. |
г-жа Джина Методиева ДРАНДОВА |
1963 |
българска |
|
6. |
г-н Заре Стоянов ДРАНДОВ |
1960 |
българска |
|
7. |
г-н Аврам Трайков ФИЛИПОВ |
1999 |
българска |
|
8. |
г-н Красимир Трайков ФИЛИПОВ |
1990 |
българска |
|
9. |
г-н Исус Траянов ГЕОРГИЕВ |
2002 |
българска |
|
10. |
г-н Младен Искров ГЕОРГИЕВ |
2010 |
българска |
|
11. |
г-н Сашко Спасов ГЕОРГИЕВ |
1998 |
българска |
|
12. |
г-н Спас Траянов ГЕОРГИЕВ |
1998 |
българска |
|
13. |
г-н Цецо Искров ГЕОРГИЕВ |
2011 |
българска |
|
14. |
г-н Васил Спасов ГЕОРГИЕВ |
2005 |
българска |
|
15. |
г-жа Димка Траянова ГЕОРГИЕВА |
1990 |
българска |
|
16. |
г-жа Искра Райнова ГЕОРГИЕВА |
1995 |
българска |
|
17. |
г-жа Павлина Илиева ГЕОРГИЕВА |
2021 |
българска |
|
18. |
г-н Николай Бистров КИРОВ |
2009 |
българска |
|
19. |
г-жа Бистра Йорданова КИРОВА |
1980 |
българска |
|
20. |
г-жа Петя Бистрова Кирова |
2006 |
българска |
|
21. |
г-н Румен Руменов КОЧЕВ |
1994 |
българска |
|
22. |
г-н Серафим Руменов КОЧЕВ |
2018 |
българска |
|
23. |
г-н Данаил Мухамед МАЛАК |
2019 |
българска |
|
24. |
г-н Светослав Мухамед МАЛАК |
2022 |
българска |
|
25. |
г-н Христо Филипов МЛАДЕНОВ |
1969 |
българска |
|
26. |
г-н Красимир Филипов МЛАДЕНОВ |
1975 |
българска |
|
27. |
г-н Стефан Филипов МЛАДЕНОВ |
1969 |
българска |
|
28. |
г-н Стоян Филипов МЛАДЕНОВ |
1959 |
българска |
|
29. |
г-жа Фиданка Анькова МЛАДЕНОВА |
1987 |
българска |
|
30. |
г-жа Таня Методиева МЛАДЕНОВА |
1958 |
българска |
|
31. |
г-жа Тонка Стоянова МЛАДЕНОВА |
1981 |
българска |
|
32. |
г-жа Звезда Горчева МЛАДЕНОВА |
1958 |
българска |
|
33. |
г-жа Йорданка Величкова НАЙДЕНОВА |
1976 |
българска |
|
34. |
г-н Александър Себров РАЙНОВ |
2013 |
българска |
|
35. |
г-н Дамян Себров РАЙНОВ |
2012 |
българска |
|
36. |
г-н Исус Дамянов РАЙНОВ |
2003 |
българска |
|
37. |
г-н Коста Себров РАЙНОВ |
2016 |
българска |
|
38. |
г-жа Себра Дамянова РАЙНОВА[2] |
1994 |
българска |
|
39. |
г-н Георги Райнов СТОЯНОВ |
1953 |
българска |
|
40. |
г-н Стоян Тонков СТОЯНОВ |
2000 |
българска |
|
41. |
г-жа Памела Филипова СТОЯНОВА |
2006 |
българска |
|
42. |
г-жа Сребра Трендафилова СТОЯНОВА |
1955 |
българска |
|
43. |
г-жа Траянка Генова СТОЯНОВА |
1983 |
българска |
|
44. |
г-н Сашо Димков ТРАЯНОВ |
2012 |
българска |
|
45. |
г-жа Траянка Димкова ТРАЯНОВА |
2015 |
българска |
|
46. |
г-н Гошо Ценов ВАСИЛЕВ |
1991 |
българска |
|
47. |
г-н Георги Йорданов ВЕЛИЧКОВ |
2002 |
българска |
|
48. |
г-н Иван Райнов ВЕЛИЧКОВ |
2005 |
българска |
|
49. |
г-н Серафим Георгиев ВЕЛИЧКОВ |
1968 |
българска |
|
50. |
г-жа Гена Стоянова ВЕЛИЧКОВА |
1949 |
българска |
|
51. |
г-жа Милка Йорданова ВЕЛИЧКОВА |
2003 |
българска |
|
52. |
г-жа Петкана Йорданова ВЕЛИЧКОВА |
1998 |
българска |
|
53. |
г-жа Райна Георгиева ВЕЛИЧКОВА |
1977 |
българска |
|
54. |
г-жа Траянка Георгиева ВЕЛИЧКОВА |
1974 |
българска |
|
55. |
г-н Трайан Виолетов ВЕЛИНОВ |
2003 |
българска |
|
56. |
г-жа Божурка Анова ЯНКОВА |
1968 |
българска |
Таблица 2 : Актове на българските съдилища във връзка с първата серия искания за защита срещу неоснователни действия, подадени от някои жалбоподатели
|
Жалбоподател |
Акт на АССГ |
Акт на ВАС |
|
Г-жа Ани Миланова АЛЕКСИЕВА |
Опр. № 5721 от 04.07.2023 г. по адм. дело № 6085/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Божурка Анова ЯНКОВА |
Разп. № 5632 от 30.06.2023 г. по адм. д. № 6104/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Димка Траянова ГЕОРГИЕВА |
Опр. № 5724 от 04.07.2023 г. по адм. д. № 6132/2023 г., АССГ |
– |
|
Г-жа Джина Методиева ДРАНДОВА |
Разп. № 5545 от 28.06.2023 г. по адм. д. № 6088/2023 г., АССГ |
Опр. № 7656 от 11.07.2023 г. по адм. д. № 6651/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Искра Райнова ГЕОРГИЕВА |
Разп. № 5574 от 29.06.2023 г. по адм. д. № 6131/2023 г., АССГ |
– |
|
Г-жа Райна Георгиева ВЕЛИЧКОВА |
Разп. № 5688 от 03.07.2023 г. по адм. д. № 6175/2023 г., АССГ |
– |
|
г-н Румен Руменов |
Разп. № 5691 от 03.07.2023 г. по адм. д. № 6172/2023 г., - АССГ |
– |
|
г-жа Себра Дамянова РАЙНОВА |
Разп. № 5548 от 28.06.2023 г. по адм. д. № 6044/2023 г., АССГ |
Опр. № 7829 от 13.07.2023 г. по адм. д. № 6751/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Сребра Трендафилова СТОЯНОВА |
Разп. № 5174 от 04.07.2023 г. по адм. д. № 6089/2023 г., АССГ |
– |
|
г-н Стоян Филипов МЛАДЕНОВ |
Разп. № 5577 от 29.06.2023 г. по адм. д. № 6045/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Таня Методиева МЛАДЕНОВА |
Разп. № 6672 от 03.08.2023 г. по адм. д. № 6171/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Тонка Филипова ДИМИТРОВА |
Разп. № 5519 от 27.06.2023 г. по адм. д. № 5939/2023 г., АССГ |
Опр. № 7745 от 12.07.2023 г. по адм. д. № 6717/2023 г., ВАС, II о. |
|
Г-жа Траянка Георгиева ВЕЛИЧКОВА |
Разп. № 5855 от 07.07.2023 г. по адм. д. № 6130/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Йорданка Величкова НАЙДЕНОВА |
Разп. № 5633 от 30.06.2023 г. по адм. д. № 6086/2023 г., АССГ |
– |
Таблица 3 : Актове на българските съдилища във връзка с втората серия от искания за защита срещу неоснователни действия, подадени от някои жалбоподатели
|
Жалбоподател |
Акт на АССГ |
Акт на ВАС |
|
г-жа Тонка Филипова ДИМИТРОВА и г-н Стефан Филипов МЛАДЕНОВ |
Разп. № 6772 от 08.08.2023 г. по адм. д. № 7584/2023 г., АССГ |
Опр. № 10189 от 25.10.2023 г. по адм. д. № 9424/2023 г., ВАС, II о. |
Таблица 4 : Актове на българските съдилища във връзка с третата серия от искания за защита срещу неоснователни действия, подадени от някои жалбоподатели
|
Жалбоподател |
Акт на АССГ |
Акт на ВАС |
|
г-жа Ани Миланова АЛЕКСИЕВА |
Опр. № 6871 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7623/2023 г., АССГ |
Опр. № 8525 от 07.09.2023 г. по адм. д. № 8043/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Божурка Анова ЯНКОВА |
Опр. № 6893 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7625/2023 г., АССГ |
Опр. № 8527 от 07.09.2023 г. по адм. д. № 8046/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Димка Траянова ГЕОРГИЕВА |
Опр. № 6902 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7624/2023 г., АССГ |
Опр. № 8534 от 08.09.2023 г. по адм. д. № 8120/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Джина Методиева ДРАНДОВА |
Опр. № 6897 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7633/2023 г., АССГ |
Опр. № 8540 от 08.09.2023 г. по адм. д. № 8123/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Искра Райнова ГЕОРГИЕВА |
Опр. № 6877 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7622/2023 г., АССГ |
Опр. № 8528 от 07.09.2023 г. по адм. д. № 8047/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Райна Георгиева ВЕЛИЧКОВА |
Опр. № 6875 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7621/2023 г., АССГ |
Опр. № 8526 от 07.09.2023 г. по адм. д. № 8045/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-н Румен Руменов КОЧЕВ |
Опр. № 6898 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7620/2023 г., АССГ |
Опр. № 8537 от 08.09.2023 г. по адм. д. № 8125/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Себра Дамянова РАЙНОВА |
Опр. № 6900 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7636/2023 г., АССГ |
Опр. № 8536 от 08.09.2023 г. по адм. д. № 8121/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Сребра Трендафилова СТОЯНОВА |
Опр. № 6896 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7627/2023 г., АССГ |
Опр. № 8538 от 08.09.2023 г. по адм. д. № 8124/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-н Стоян Филипов МЛАДЕНОВ |
Разп. № 6831 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7635/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Таня Методиева МЛАДЕНОВА |
Опр. № 6870 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7628/2023 г., АССГ |
Опр.№ 8539 от 08.09.2023 г. по адм. д. № 8044/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Траянка Георгиева ВЕЛИЧКОВА |
Опр. № 6899 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7626/2023 г., АССГ |
Опр. № 8535 от 08.09.2023 г. по адм. д. № 8122/2023 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Йорданка Величкова НАЙДЕНОВА |
Опр. № 6891 от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7638/2023 г., АССГ |
Опр. № 8522 от 07.09.2023 г. по адм. д. № 8042/2023 г., ВАС, II о. |
Таблица 5 : Актове на българските съдилища във връзка с молбите за спиране на изпълнението, подадени от трима жалбоподатели
|
Жалбоподател |
Акт на АССГ |
Акт на ВАС |
|
г-жа Божурка Анова ЯНКОВА |
Опр. № 6972 от 15.08.2023 г. по адм. дело № 7780/2023 г., АССГ |
– |
|
г-н Стоян Филипов МЛАДЕНОВ |
Опр. № 6864 от 10.08.2023 г. по адм. д. № 7664/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Йорданка Величкова НАЙДЕНОВА |
Опр. от 11.08.2023 г. по адм. д. № 7663/2023 г., АССГ |
– |
Таблица 6 : Актове на българските съдилища във връзка с жалбите срещу заповедите за премахване, предявени от четирима жалбоподатели
|
Жалбоподател |
Акт на АССГ |
Акт на ВАС |
|
г-жа Тонка Филипова ДИМИТРОВА |
Опр. № 9431 от 01.11.2023 г. по адм. д. № 8165/2023 г., АССГ |
Опр. № 3452 от 20.03.2024 г. по адм. д. № 2200/2024 г., ВАС, II о. |
|
г-н Стоян Филипов МЛАДЕНОВ |
Опр. № 3780 от 10.04.2024 г. по адм. д. № 7664/2023 г., АССГ |
Опр. № 6828 от 04.06.2024 г. по адм. д. № 4999/2024 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Йорданка Величкова НАЙДЕНОВА |
Опр. № 7801 от 15.09.2023 г. по адм. д. № 7663/2023 г., АССГ |
– |
|
г-жа Божурка Анова ЯНКОВА |
Реш. № 11118 от 08.07.2024 г. по адм. д. № 7780/2023 г., АССГ |
Реш. № 2778 от 18.03.2025 г. по адм. д. № 8164/2024 г., ВАС, II о. |
|
г-жа Божурка Анова ЯНКОВА[3] |
Опр. № 12610 от 10.04.2025 г. по адм. д. № 8164/2025 г., АССГ |
Опр. № 5225 от 20.05.2025 г. по адм. д. № 4851/2025 г., ВАС, II о. |
[1] Понятията „постоянен адрес“ и „настоящ адрес“ съгласно българското законодателство са разяснени в параграф150 по-долу.
[2] Според извлечение от регистъра на населението, представено от правителството в хода на производството по привременни мерки съгласно правило 39 от Правилника на Съда по настоящото дело, на 10 август 2023 г. г-жа Райнова се е омъжила за своя партньор и е приела неговата фамилия, като е станала г-жа Василева.
[3] Това са производствата, последвали решението на ВАС за връщане на делото на АССГ, цитирано в края на предишния ред от таблицата.
Дата на постановяване: 25.8.2026 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-251808
