Номер на жалба: 60342/19

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (Чл. 14) Дискриминация, (Чл. 8) Положителни задължения, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот

По делото „Будинова и Исаев с/у България“,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ в състав:

          Йоаннис Ктистакис, председател,
          Петер Роосма,
          Летфиф Хусейнов,
          Дариан Павли,
          Диана Ковачева,
          Уна Ни Райфартай,
          Канолик Мингоранс Кайрат, съдии,
и Милан Блашко, секретар на секцията,   

Като взеха предвид:

жалбата (№ 60342/19) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, г-жа Кремена Гошова Будинова и г-н Огнян Исаев Исаев („жалбоподателите“), на 8 ноември 2019 г.;

решението (a) да се уведоми българското правителство („правителството“) за жалбите (i) съгласно членове 8 и 14 от Конвенцията, че съдилищата са отхвърлили иска на жалбоподателите съгласно антидискриминационното законодателство срещу политик във връзка с изявления, които той е направил за ромите в България, и  (ii) съгласно членове 6 и 14 от Конвенцията, че съдилищата са изтъкнали расистки мотиви за отхвърлянето на този иск; и (b) да обяви останалата част от жалбата за недопустима;

решението да се проведе производството по делото едновременно с това по делото Асен Асенов с/у България (№ 38741/19);

становищата на ответното правителство и отговорите на жалбоподателите;

становищата на Европейския център за правата на ромите, на който бе дадено разрешение да се включи в производството;

След закрито съвещание на 31 март 2026 г.,

постановява следното решение, което е прието на същата дата:

ВЪВЕДЕНИЕ

1.  Двамата жалбоподатели, активисти за правата на ромите, предявяват граждански иск съгласно антидискриминационното законодателство срещу политик във връзка с изявления за ромите, които той е направил в българския парламент. Първоинстанционният съд частично уважава иска, като констатира, че части от речите на политика са представлявали тормоз спрямо жалбоподателите, но това решение е отменено от апелативния съд, чието решение на свой ред е потвърдено от Върховния касационен съд. Основният въпрос, поставен пред Съда, е дали начинът, по който българските граждански съдилища са разгледали делото, е в съответствие с позитивните задължения на България по членове 8 и 14 от Конвенцията.

ФАКТИ

2.  Двамата жалбоподатели са родени съответно през 1970 и 1986 г. и живеят съответно в гр. София и в село Върбица, област Шумен. И двамата са представлявани от г-жа И. Савова, адвокат, практикуващ в гр. София.

3.  Правителството е представлявано от своя агент, г-жа Б. Симеонова от Министерството на правосъдието.

I.        ОБЩ КОНТЕКСТ

A.    Жалбоподателите

4.  Двамата жалбоподатели са от ромски произход; и двамата са журналисти на свободна практика и активисти за правата на ромите.

B.    Г-н Валери Симеонов

5.  По време на събитията г-н Валери Симеонов е лидер на политическата партия „Национален фронт за спасението на България“, основана през 2011 г., която жалбоподателите описват като ултранационалистическа; г-н Симеонов е един от главните основатели на тази партия. На парламентарните избори през м. октомври 2014 г. партията се явява като част от коалиция, наречена „Патриотичен фронт“. Деветнадесет от кандидатите на коалицията са избрани за депутати. Г-н Симеонов е сред тях и става председател на парламентарната група на коалицията.

6. По-късно, през 2016 г., „Национален фронт за спасението на България“ се обединява с две други партии – „Атака“[1] и ВМРО – Българско национално движение – и сформира коалиция, наречена „Обединени патриоти“. На парламентарните избори през м. март 2017 г. тази коалиция печели 27 места в парламента. Между м. май 2017 г. и м. ноември 2018 г. г-н Симеонов е заместник министър-председател.

7. Г-н Симеонов също е собственик на СКАТ, кабелен телевизионен канал, който жалбоподателите описават като консервативно-националистически.[2]

II.     ИЗЯВЛЕНИЯТА НА Г-Н СИМЕОНОВ, ПРЕДМЕТ НА СПОР ПО ДЕЛОТО

A.    Реч от 17 декември 2014 г.

8.  В началото на пленарното заседание на българския парламент на 17 декември 2014 г., преди да се пристъпи към разглеждане на дневния ред, г-н Симеонов, се изкава от трибуната, произнасяйки следната реч от името на своята парламентарна група (вж. края на параграф 5 по-горе):

„За по-малко от 20 дни българското общество стана свидетел на няколко брутални престъпни акта, извършени от лица от ромската етническа група представители на циганския етнос над малолетни, както и над медицински служители по време на изпълнение на техните служебни задължения. Случаите изумиха и стъписаха обществото със своята бруталност, наглост и чувство на безнаказаност.

На 5 декември в училището в село [Д.], област [Б.], бе изнасилен 12-годишен ученик с лека форма на умствена изостаналост, а насилникът бе циганин, повтарач осмокласник от същото училище. Детето-жертва беше прието в многопрофилната болница в [Б.] с многобройни разкъсвания и кръвоизливи.

Няколко дни по-късно озверяла тълпа от цигани от незаконното гето роведе неразрешен митинг в центъра на селото и поиска оставката на кмета на селото, [И.А.], колкото и странно да звучи това.

На 30 ноември в село [В.], област [Б.], д-р [И.М.] – служител на Спешна помощ, бе бита от цигани, докато изпълняваше служебните си задължения в опит за спасяване на човешки живот.  По този повод един достоен български министър, [П.М.], се изправи срещу малодушното примирение и гаврата с чeстта на професията. Естествено, беше заклеймен от наглите – спестявам – [Движение за права и свободи].[3] Благодаря.

Тези три случая от стотиците подобни в последните години са поредно позорно доказателство за разрушителните процеси в българското общество през последните 20-ина години. Безспорен е фактът, че голяма част от циганския етнос живее извън всякакви закони, правила и общочовешки норми на поведение. За тях законите не важат; данъците и таксите са неразбираеми понятия – сметките за електричество, вода, [и] социалното и здравно осигуряване са заменени от убеждението, че те имат само права, но никакви задължения и отговорности. За тях кражбата и грабежът са се превърнали в начин на препитание, нарушаването на закона – в норма на поведение; раждането на деца – доходоносен бизнес за сметка на държавата, грижата за поколението – във възпитаване на малолетните в просия, проституция, кражба и пласмент на наркотици.

Циганските барони налагат модел на съществуване, коренно противоположен на правилата в българското общество. България е изправена пред пропастта на етническа криза. Два противоположни и взаимно изключващи се свята са един срещу друг в нашата измъчена родина: плащащи своите сметки пенсионери, увисващи на самоделни примки по таваните от болести и безпаричие, и светът на озверелите крадци и насилници, безпаметно пияни след получаване на месечните детски и социални помощи.

Всичко казано дотук би послужило като добра хранителна среда за многобройните правозащитни организации от ромски, хелзинкски, соросоидни и неолиберални среди като основание за обвинение в расизъм, етническа дискриминация и всякакъв род престъпления, с които те биха обвинили мен и Патриотичния фронт. Това обаче би било неточно, невярно и прибързано. Защото истината е, че българското общество и държавата са изправени пред сериозен проблем, който трябва да бъде преодолян решително и с прилагане на цялата сила на закона. Законът, за който великият Левски[4] казваше, че трябва да бъде еднакъв за всички, независимо от етноса.

Въпросът остава: какви са причините част от циганския етнос да се превърне в разрушител на държавността и законите? Защо хората, които по времето на социализма преди 25 години работеха, даваха своя принос в създаването на обществени блага, сега са се превърнали в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати без да полагат труд, изискващи помощи по болест без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки? Кое създаде убеждението у нашите мургави сънародници, че всичко им е позволено, че всичко им е разрешено и че всички са им длъжни да ги хранят, обличат и лекуват безплатно? Отговорът на тези въпроси би обяснил първопричините и би ни посочил начина за решаването на този тежък проблем. И този отговор има своята политическа проекция или както биха се изразили „екзактно” представителите на [Движението за права и свободи], те имат своя политически вектор.

Вече второ десетилетие българското общество е подложено на зловещ политически експеримент, сравним само с този, приложен през 1917 г. в началото на болшевишкия метеж в Петербург. По същия модел, [Движението за права и свободи] узурпира правото да бъде единствен представител на циганския етнос, обещавайки му политическо представителство и малцинствени привилегии, без каквито и да било задължения. Изпълнявайки пъклената си цел за разделяне и противопоставяне на българското общество след успехите, постигнати сред малограмотното турско население, през 2005 г. обожественият лидер на протурската партия [Ахмед Доган] обеща на циганите в [С.], че няма да плащат ток, ако гласуват за [Движението за права и свободи]. През 2009 г., успоредно с обещанията за неплащане на ток и вода, пропагандистите на [Движението за права и свободи] приложиха и нов метод за печелене на цигански гласове – чрез директно купуване. Изборите за местна власт през 2011 г., парламентарните през 2013 и 2014 г., както и европейските избори през 2014 г. бяха тотално манипулирани и доведоха до катастрофални процеси на изкривяване на изборните резултати. Успоредно със създаването на окрадени от държавните и общински бюджети български левове [Движението за права и свободи] пропагандираше истерична омраза към българския етнос и насаждаше примитивна ксенофобия и самоизолация на турския и циганските етноси.

В същото време лидерите на престъпната политическо икономическа клика демонстрираха близостта си с диктаторския и антинароден режим на Реджеп Тайип Ердоган, сега президент, а доскоро министър-председател на Република Турция. Същият този, който потопи в кръв масовите протести против погазването на демокрацията и свободите на гражданите в Турция през 2013 г.; същият този, който прати танкове и авиация срещу борещите се за свободата си кюрди; същият този, който е изразител на неоосманските претенции на Турция към своите Балкански съседи, и същият този, който преди два дни заяви: „Европа да си гледа работата”. Тук е коренът на злото, тук се крие причината за насадената омраза, в зверските крясъци „Смърт на българите” и окървавените в следи на кръв ножове, железа и брадви. Тук се крие страхът, болката и сълзите на нашите родители и деца, униженията, мъката и чувството за безсилие на българските лекари, полицаи, социални работници и учители. Тук, коренът на злото е в българския парламент! Както и в подлото съглашателство на българските партии с престъпната мафиотска [Движението за права и свободи] в зависимост от моментното разпределение на силите. Затова България няма шанс, ако българските политици не се простят с политическото си късогледство и не прекъснат своите безпринципни договорки в името на властта с най-злокобното творение на така наречения „преход”[5] !

Няма шанс, никакъв шанс, ако не се заложи на патриотизма, обединението и яростта да оцелеем! Патриотичният фронт ще предприеме необходимите законодателни мерки за гарантиране на сигурността на държавните служители, както и да засили наказателната отговорност, включително лишаване от свобода на наглите закононарушители и на техните покровители. Да живее България!”

9.  В отговор на изявленията на двама депутати от Движението за права и свободи в реакция на речта му, г-н Симеонов заявява:

„В никакъв момент от моята декларация не съм говорил за целия етнос, а за част от етноса – този, който пристъпва законите, убива, изнасилва, краде. Съжалявам, ако господинът, който се изказа преди мен, се причислява към тази част от етноса. Съжалявам!!

Аз мисля, че той има основание да се чувства засегнат и да се причислява към тази част на етноса, която брутално нарушава законите, потъпква ... достойнството на всички свои съграждани и сънародници, защото ... видях го с очите си онзи ден, когато идваше на работа ... с две Волва и спря на забранената зона.“

B.    Реч от 11 март 2015 г.

10.  В началото на пленарното заседание на българския парламент на 11 март 2015 г., отново преди да може да се пристъпи към дневния ред, г-н Симеонов, говорейки от трибуната, прави още едно изказване от името на своята парламентарна група (вж. параграф 5 в края по-горе).

11.  Г-н Симеонов започва, като припомня на парламента терористичен атентат, извършен през март 1985 г., когато активисти от протурско сепаратистко движение взривяват устройство във влак, като убиват седем души и раняват девет. След това той изброява други атентати и опити за саботаж, извършени от същото движение между 1983 и 1985 г., като подчертава, че целите са били обикновени цивилни граждани, и заявява, че атаките са имали за цел да подклаждат страха и етническата вражда в България. След това той разказва как с частни дарения той и телевизионната му компания (вж. параграф7 по-горе) са помогнали за издигането на паметник на жертвите на атентата и отбелязва, че на поредната годишнина през март 2015 г. почти всички политически партии, с изключение на „Движението за права и свободи“, са отдали почит на жертвите. За разлика от тях, тази партия някога е отбелязвала незаконния паметник, прославящ осъдените атентатори, като по този начин – както го формулира г-н Симеонов – продължава истинската мисия на терористите да сеят страх, омраза и етническа конфронтация, както и да разделят българското общество в услуга на чужда държава. Речта на г-н Симеонов продължава със следното:

„Днес голяма част от българските мюсюлмани вече виждат истинското лице на [Движението за права и свободи]; зпитват на собствен гръб беззаконието, феодализма и мафиотските зависимости. По тази причина емисарите на  [Движението за права и свободи] се насочиха към обработване и капсулиране на друго малцинство – циганското, с цел настройването му срещу държавата, срещу законите, срещу обществото и останалите български граждани..

Вие си спомняте каква бурна реакция предизвика декларацията, която изчетох тук на 17 декември 2014 г. от името на Патриотичния фронт. В нея заявих, че  [Движението за права и свободи] е узурпирало правото на единствен представител на ромската етническа група, обещавайки им само привилегии, без никакви задължения. узурпира правото на единствен представител на циганския етнос, обещавайки му само привилегии, без каквито и да било задължения. Част, повтарям, част от хората от този етнос – част, които преди 25 години работеха, пращаха децата си на училище, даваха своя принос за създаването на обществени блага, сега се е превърнала в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, готови на убийство, за да ограбят няколко [български] лева.

Бяхме обвинени в ксенофобия, расизъм и всякакви други дивотии, защото казахме истината и защитихме един достоен български министър. Силните обединени сили на соросоидите, хелзинкски мафиоти, треторазрядни депесарски [Движението за права и свободи] доносници на Държавна сигурност дадоха вой до небесата, но въпреки това пак бих повторил, че България е изправена пред пропастта на етническа криза – два противоположни взаимоизключващи се свята са един срещу друг в нашата измъчена родина..

Сега, два месеца по-късно, нападенията над медицински екипи в ромските квартали не са спрели, грабежите и побоите над самотни пенсионери са нещо обичайно, но българското общество, макар и полуприспаното от псалми за толерантност, изригна срещу извършените в последните дни зверски убийства на 64-годишния [С.И.] от [П.] и 23-годишната [В.З.], жестоко убита във [В.Т.], за да ѝ бъдат откраднати 25 [български] лева.

В същото време защитниците на европейските ценности оврякаха всички медии, че е бил запален джип на [Движение за права и свободи], а депутати от тази неконституционна партия в [Б.] се опитаха да представят сбиване между ученици в училище като дискриминация и расизъм.

Защо, скъпи гаранти на етническия мир, не отидете във [В.Т.] и [П.], за да изнесете по една лекция срещу ксенофобията и расизма срещу българите?

На есен пак ли ще обяснявате на полуграмотните избиратели, че имат права и само права в българската държава, и че всички са длъжни да им плащат тока, водата, данъците, социалните помощи, детските надбавки и да издържат децата, които са родили и безотговорно изоставили?!

Пак ли ще подклаждате пожара на етническото разделение и противопоставяне и ще се наслаждавате на сблъсъците на протестиращите с полицията, както стана в случая с [К.]?

Не разбирате ли, че политическият саботаж, който извършвате, е породил масовото народно недоволство и доведе до пълната Ви политическа изолация? Спрете заиграването с етническата карта! Етносите в българската държава нямат нужда от посредници. Българското общество притежава достатъчно зрелост, за да решава проблемите си и без Вашата коварна намеса.

Знам, че първата глупотевина, която [Движението за права и свободи] ще тиражира, е, че Патриотичният фронт се опитва да яхне събитията, но за разлика от вашите депутати, подклаждащи омраза от обикновен ученически сблъсък в [Б.], ние не отидохме в [П.] или [В.Т.]. Тук сме, и не се правим, че не виждаме тежките проблеми на българското общество. Напротив – затова сме народни представители, за да защитаваме хората и да намираме решения на проблемите.

В тази връзка Патриотичният фронт ще настоява за публичен регистър на тези 700, или не знам колко още, осъдени лица, но на свобода, които се шляят из България.

Ще настояваме за затягане на мерките за предварително задържане в Наказателнопроцесуалния кодекс в духа на предложените от главния прокурор.

Ще настояваме за предварително организиране на дискусията за доживотен затвор без право на замяна и, не на последно място, в отговор на исканията на хората – ще поискаме широка обществена дискусия за смъртното наказание.

Благодаря ви за вниманието. Да живее България!

III.   ПРОИЗВОДСТВА ПО ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ ОТ 2003 Г.

A.    Пред Районния съд в Бургас

1.     Ход на производството

12.  През април 2016 г. жалбоподателите подават иск срещу г-н Симеонов на основание член 71, параграф 1 от Закона за защита от дискриминация от 2003 г. (вж. параграф 71 по-долу). Те твърдят, че части от двете му речи (вж. параграфи 8 -11 по-горе) са представлявали расистки изказ и са имали за цел да създадат негативни стереотипи за ромската общност и да подклаждат страх и омраза към нея. По този начин речите представляват както тормоз, така и подбуждане към дискриминация – съгласно определенията съответно в параграф 1, т. 1 и параграф 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на Закона (вж. параграфи 56 -57 по-долу) – спрямо тях като членове на тази общност. Те призовават съда да задължи г-н Симеонов да се въздържа от подобни изявления в бъдеще. В подкрепа на своя иск жалбоподателите се позовават, наред с другото, на членове 8 и 14 от Конвенцията.

13. В отговор г-н Симеонов отбелязва, че никога не е имал личен контакт с жалбоподателите. Той изтъква, по-специално, че както може да се види от внимателнен прочит на речите му като цяло (а не на изолирани пасажи от тях), той не е искал да твърди, че ромите са престъпници, нито да приписва определени характеристики на всички роми, а само на конкретни групи хора, които са се занимавали с престъпна дейност. Той също така не е призовавал към дискриминация срещу ромите. Той просто е изразил своите възгледи по въпроси от обществен интерес в качеството си на член на парламента и не е насочвал изказванията си към никого конкретно. Жалбоподателите са интерпретирали погрешно изявленията му въз основа на собствените си пристрастни и субективни възприятия за тях. Няма твърдения или доказателства, че изявленията му са ги засегнали по осезаем начин.

14. Районният съд в Бургас провежда заседания по делото през м. април, м. май и м. юли 2017 г.

2.     Решение на Районния съд в Бургас

15.  През м. юли 2017 г. Районният съд в Бургас частично отхвърля и частично уважава иска на жалбоподателите. Той приема, че само части от изказванията на г-н Симеонов са представлявали тормоз и следователно дискриминация, и му налага забрана да се въздържа от подобно поведение в бъдеще (вж. реш. № 1151 от 31.07.2017 г. по гр. д. № 7094/2016 г., БРС).

16.  Според съда частите от речите, които са представлявали тормоз по смисъла на параграф 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация от 2003 г. (вж. параграф 56 по-долу), са:

(a)  в първата реч (вж. параграф 8 по-горе), (i) пасажът, започващ с израза „Безспорен е фактът, че голяма част от циганския етнос...“ и завършващ с израза „... безпаметно пияни след получаване на месечните детски и социални помощи.“, както и (ii) пасажът, започващ с израза „Защо хората, които по времето на социализма ...“ и завършващ с израза „... всички са им длъжни да ги хранят, обличат и лекуват безплатно“; и

(b)  във втората реч (вж. параграф 11 по-горе), пасажът, започващ с израза „В нея заявих, че  [Движението за права и свободи] е узурпирало правото на единствен представител...“ и завършващ с израза „... готови на убийство, за да ограбят няколко [български] лева“.

17.  Според съда тези пасажи са нарушили човешкото достойнство и са създали враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Въпреки че те не са засягали цялата ромска общност, всяко лице от ромски етнически произход е могло да се почувства засегнато от тях. Преамбюлът към българската Конституция (вж. параграф 45 по-долу) и много международни инструменти издигат човешкото достойнство до ранг на „върховен принцип“, а забраната на дискриминацията е едно от средствата за осигуряване на защитата на това достойнство.

18.  За сметка на това частите от речите, в които г-н Симеонов се е позовал на конкретни престъпления, не са представлявали тормоз или подбуждане към дискриминация. В тях той просто е цитирал факти, вече отразявани в медиите, и е изразил мнението си по тях. Разгледани като цяло, тези пасажи са имали за цел единствено да изведат на преден план сериозен социален проблем и да изразят позицията на г-н Симеонов по него.

3.     Допълнително решение на Районния съд в Бургас

19.  През м. ноември 2017 г. жалбоподателите уведомяват Районния съд в Бургас, че той не се е произнесъл по твърдението им, че изявленията на г-н Симеонов са представлявали подбуждане към дискриминация по смисъла на параграф 1, точка 5 от допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация от 2003 г. (вж. параграф 12 по-горе и параграф 57 по-долу), и искат от съда да допълни решението си.

20.  През м. декември 2017 г. Районният съд в Бургас признава, че не е се е произнесъл по този иск, и допълва решението си. В допълнителното си решение съдът разглежда отново пасажите, които е счел за тормоз (вж. точка 16 по-горе), и констатира, че те не могат да бъдат разглеждани и като подбуждане към дискриминация, тъй като не са представлявали пряко и умишлено насърчаване, указания или натиск за дискриминационни действия. Фактът, че те са били изречени от депутат от трибуната на парламента и са били широко отразявани от медиите, не може да промени това заключение. Въз основа на това съдът отхвърли този иск (вж. реш. № 2021 от 11.12.2017 г. по гр. д. № 7094/2016 г., БРС).

B.    Пред Окръжния съд в Бургас

1.     Ход на производството

21.  Както жалбоподателите, така и г-н Симеонов обжалват решението на Районния съд в Бургас от м. юли 2017 г. (вж. параграфи 15 -18 по-горе).

22.  Жалбоподателите твърдят, че частите от речите, отнасящи се до конкретни престъпления, не могат да се разглеждат като неутрален анализ. Напротив, те съдържали много крайни квалификации и имали за цел да манипулират обществеността и да настроят българите и ромите едни срещу други. Районният съд в Бургас изкуствено е изолирал тези пасажи от останалата част от речите. Той също така не е разгледал аргументите на жалбоподателите, основани на Конвенцията, и е допуснал грешка, като не е установил, че изявленията са представлявали и подбуждане към дискриминация.

23.  Г-н Симеонов повтаря аргументите, които е изложил пред Районния съд в Бургас (вж. параграф 13 по-горе). Той също така твърди, че съдът не е обяснил надлежно основанията за заключенията си относно пасажите, които е счел за тормоз, и за това, че ги е анализирал по различен начин от останалата част от речите му, които съдът е счел за необидни. Според г-н Симеонов речите му като цяло представляват правомерно упражняване на правото му на свобода на изразяване съгласно член 10 от Конвенцията. Съдът не се е произнесъл категорично относно това как те са били субективно възприети от жалбоподателите.

24.  Когато Районният съд в Бургас постановява допълнителното си решение (вж. параграф 20 по-горе), жалбоподателите обжалват и него, позовавайки се на аргументите от първоначалната си жалба (вж. параграф 22 по-горе).

25.  В отговора си на жалбата на жалбоподателите г-н Симеонов изтъква, че по-специално практиката на Съда по член 10 от Конвенцията ясно показва, че искът на жалбоподателите следва да бъде отхвърлен.

26. През м. март 2018 г. Окръжният съд в Бургас обединява жалбите срещу първоначалното и допълнителното съдебно решение. Той провежда съдебно заседание през м. април 2018 г.

2.     Решение на Окръжния съд в Бургас

27.  През м. май 2018 г. Окръжният съд в Бургас отменя решението на предходната инстанция да уважи част от иска на жалбоподателите и потвърждава решението ѝ да отхвърли другата част (вж. реш. № 390 от 18.05.2018 г. по в. гр. д. № 280/2018 г., БОС).

28.  Съдът постановява, че изказванията на г-н Симеонов, разгледани в тяхната цялост и в съответния контекст, не са представлявали подбуждане към дискриминация. Той не се е ангажирал с подобно подстрекателство под никаква форма и подчертава, че изказванията му са засягали само част от ромската общност – тази, която страда от сериозни социални проблеми. Вярно е, че той е прибегнал до прекалено изразителен стил, за да опише тези проблеми. Въпреки това той не ги е приписвал на някаква вродена престъпна склонност на ромската общност или на част от нея, а на правителствените политики. Той е сравнил настоящата социална ситуация на тази част от ромската общност с нейното положение в миналото, което е оценил положително. Той е анализирал определени събития и факти, но няма доказателства, че е направил това с цел подбуждане към дискриминация срещу ромите.

29. Съдът също така анализира подробно параграф 1(1) от допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация от 2003 г. (вж. параграф 56 по-долу). Той отбеляза, че тормозът по смисъла на тази разпоредба може да приеме две форми: (a) поведение, извършено с пряката цел и специалното намерение да се наруши достойнството на някого и да се създаде враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда (форма, която съдът определя като „формален тормоз“), и (b) поведение, което всъщност е довело както до такова нарушаване на достойнството, така и до създаването на такава среда (форма, която съдът определи като „резултатна“). Съдът подчертава, че и двата елемента – нарушаване на достойнството и създаване на негативна среда – трябва да са налице.

30.  Въз основа на това съдът се съгласява с първата инстанция, че частите от речите, в които г-н Симеонов се е позовал на конкретни престъпления, не представляват тормоз (вж. параграф 18 по-горе). Що се отнася до „формалния тормоз“, няма доказателства, че той е имал намерение да тормози ромите или да създаде негативна среда за тях. Съдържанието на тези пасажи само по себе си не предполага такова намерение. Той не е свързвал всички роми с престъпленията, които е описал, нито е изразил мнение, че всички роми имат престъпни наклонности. Напротив, той е подчертал техните социални проблеми и отговорността на последните правителства и определени политически партии за тях. Що се отнася до „резултатната“ форма на тормоз, може да се приеме, че достойнството на жалбоподателите е било нкърнено от изразите „озверяла тълпа цигани“ и „част от етноса – този, който пристъпва законите, убива, изнасилва, краде“, които те, по собствените им твърдения, са възприели като унизителни за всички роми и за тях лично. Въпреки това жалбоподателите не са представили доказателства, дори и неокончателни, че тези изрази са създали враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда за ромите и за тях в частност. Медийните публикации, на които се позовават, не описват негативни обществени нагласи, породени от речите.

31.  Същото обаче важи и за частите от речите, които първата инстанция е счела за тормоз (вж. параграфи 16 -17 по-горе), под формата на „резултатен“ тормоз. Вярно е, че сравненията и етикетите, използвани от г-н Симеонов, може да се разглеждат като обидни и следователно като нарушаващи достойнството на жалбоподателите. Но жалбоподателите не са представили доказателства, че тези изявления са довели до това средата, в която живеят, общуват, работят или почиват, да стане негативна за ромите или за тях в частност. Медийните публикации, на които се позовават, не описват негативни обществени нагласи, породени от изявленията. Самото съдържание на изявленията не може да доведе до презумпция, че тази среда се е влошила, както погрешно е прието от първата инстанция.

32.  Тези части от речите също не представлят „формален“ тормоз. Въпреки стила на изразяване на г-н Симеонов, не може да се приеме, че той е имал намерение да тормози ромите или да създаде негативна среда за всички тях или за жалбоподателите в частност. Целта на речите му е била друга: да очертае дълбоките социални и ежедневни проблеми на част от ромската общност и да посочи причините за тази ситуация. Съдържанието на речите не позволява да се направи изводът, че г-н Симеонов е искал да убеди слушателите си, че всички роми са такива, каквито са описани, поради етническия си произход, или че е искал да ги обиди или унижи, или да провокира негативна обществена реакция срещу тях. Напротив, той е приписал настоящото положение на част от ромската общност единствено на начина, по който страната е била управлявана през последните две десетилетия и половина, както и на погрешното влияние и практиките на определени политически партии.

C.    Пред Върховния касационен съд

1.     Ход на производството

33.  Жалбоподателите подават касационни жалби.

34.  Жалбоподателите изтъкват, че жалбата им следва да бъде приета за разглеждане, тъй като начинът, по който Окръжният съд в Бургас е разгледал делото, е повдигнал два правни въпроса, които Върховният касационен съд не е имал възможност да разгледа: (a) дали, ако съдът е установил, че нежелано поведение, основано на защитена характеристика, е нарушило достойнството на дадено лице, това лице трябва също така да докаже, че поведението е създало принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда за него, и (b) ако се изискват такива допълнителни доказателства, от какво трябва да се състоят те. Жалбоподателите продължват, като заявяват, че жалбата следва да бъде допусната за разглеждане, тъй като решението на Окръжния съд в Бургас е очевидно неправилно.

35.  По същество жалбоподателите твърдят, че като е очаквал от тях да представят допълнителни доказателства за конкретната среда, в която се намират, във връзка с твърденията им за тормоз, Окръжният съд в Бургас не е отчел начина, по който всъщност действат враждебните изказвания, и е направил правната защита срещу тях неефективна. Но дори и позицията на този съд да бъде приета за правилна, жалбоподателите са представили такива доказателства под формата на антиромски коментари в интернет, предизвикани от изявленията на г-н Симеонов, които са приложили към исковата си молба. Тези коментари ясно показват, че изявленията му са създали принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда за всички роми и за тях в частност. Окръжният съд в Бургас е пренебрегнал тези коментари.

36. Окръжният съд в Бургас е допуснал грешка и като е отказал да приеме, че коментарите на г-н Симеонов са представлявали подбуждане към дискриминация. Решението му е в противоречие с това на Върховния административен съд по подобно дело, свързано с хомофобски изявления. Без значение е, че г-н Симеонов е посочил причините за трудното социално положение на ромите и е говорил положително за тяхното поведение в миналото. Изключителният му избор на думи ги е очернил, изобразявайки ги като отвратителни и опасни и пряко е насърчил съществуващите негативни нагласи към тях. Това е очевидно от самите термини в изявленията му.

37.  В отговора си на жалбата на жалбоподателите г-н Симеонов по същество повтори аргументите, които е изтъкнал по-рано в производството (вж. параграфи 13 ,23 и 25 по-горе).

38.  През м. януари 2019 г. Върховният касационен съд допуска жалбата на жалбоподателите за разглеждане само доколкото тя се отнася до понятието „тормоз“ по смисъла на параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация от 2003 г. (вж. параграф 56 по-долу). Той отбеляза, че жалбоподателите не са формулирали никакви въпроси във връзка с понятието „подбуждане към дискриминация“ (вж. параграф 57 по-долу), което означава, че този аспект на жалбата им не може да бъде допуснат за разглеждане (вж. опр. № 21 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 3203/2018 г., ВКС, III г. о.).

39.  Върховният касационен съд провежда заседание през м. март 2019 г. По време на заседанието жалбоподателите искат от съда да отнесе въпроса за преюдициално заключение към Съда на Европейския съюз (СЕС) и да потърси тълкуване на някои аспекти на термина „тормоз“ в член 2, параграф 3 от Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29 юни 2000 г. за прилагане на принципа на равното третиране на лицата без оглед на расов или етнически произход (вж. параграфи 74-75 по-долу). Двата въпроса към СЕС, предложени от жалбоподателите, са почти идентични с тези, които според тях обосновават допускането на касационната им жалбата за разглеждане (вж. параграф 34 (a) и (b) по-горе). Според тях тези въпроси са от значение за разрешаването на делото им и до този момент не са изяснени от СЕС.

2.     Решение на Върховния касационен съд

40.  В окончателно решение от 19 юни 2019 г. (реш. № 2 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 3203/2018 г., ВКС, III г. о.) Върховният касационен съд отхвърля искането на жалбоподателите за отнасяне на преюдициално запитване към СЕС и потвърждава решението на Окръжния съд в Бургас.

41.  Съдът започва с констатацията, че въпросите към СЕС, предложени от жалбоподателите, не се отнасят до твърдяно несъответствие между българското право и правото на ЕС или до валидността на правото на ЕС, а до тълкуване от страна на СЕС на правни въпроси, които Окръжният съд в Бургас, според жалбоподателите, е разрешил неправилно.

42.  По същество на оплакванията на жалбоподателите съдът първо постановява, че тормозът по смисъла на параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация от 2003 г. (вж. параграф 56 по-долу) изисква да има както нежелано поведение – например под формата на публично изявление – така и конкретни негативни последици от това поведение в личната сфера на лицата, за които се твърди, че са засегнати от него, като отказ да бъдат наети на работа, да им бъде отдадено жилище под наем, да им бъдат предоставени стоки или услуги, или отправяне на конкретни заплахи срещу тях. Тежестта на доказване е върху жалбоподателя. Тъй като тези последици може да варират, жалбоподателят би могъл да представи всякакви видове доказателства за това.

43.  Въз основа на това и като не намира доказателства, че изявленията на г-н Симеонов, които са засягали само част от ромската общност, са били насочени срещу жалбоподателите – и двамата журналисти с висше образование и дългогодишна кариера в медиите – или са ги засегнали конкретно, като са създали негативна среда за тях лично, съдът постановява, че изявленията не са представлявали тормоз срещу жалбоподателите.

44.  По искане на г-н Симеонов на 1 октомври 2019 г. Върховният касационен съд допълва решението си, като осъжда жалбоподателите да заплатят съдебните разноски, които г-н Симеонов е направил в производството пред него.

ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА

I.        БЪЛГАРСКО НАЦИОНАЛНО ПРАВО

A.    Конституционни разпоредби и съдебна практика по тези разпоредби

45.  Третата клауза от преамбюла на Конституцията от 1991 г. гласи:

„ като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност;...“

46.  Член 4, алинея 2 от Конституцията гласи, наред с другото, че България „гарантира живота, достойнството и правата на личността“.

47.  Член 6, ал. 2 от Конституцията гарантира равенство пред закона, както следва:

„ Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние..“

48.  Член 32, ал. 1 закрепва правото на защита на личния живот и достойнството на всеки човек, както следва:

„Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“

49.  Член 39, ал. 1 предвижда, че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово (писмено или устно), чрез звук, изображение или по друг начин. Съгласно член 39, ал. 2, това право не може да се използва „за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към … разпалване на вражда или към насилие над личността.“

50.  Член 57, ал. 2 съдържа обща ограничителна клауза, съгласно която:

„Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.“

51.  Съгласно член 69 народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения.

52.  В дела за клевета срещу членове на българския парламент Апелативният съд в София и Окръжният съд в София изрично са постановили, че имунитетът, предоставен по член 69 от Конституцията, не се отнася за гражданската отговорност (вж. реш. № 189 от 04.02.2013 г. по в. гр. д. № 2576/2012 г., САС, касационна жалба, която не е допусната за разглеждане с опр. № 1124 от 09.10.2013 г. по гр. д. № 4805/2013 г., ВКС, IV г. о., и реш. № 8588 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 16536/2018 г., СГС, потвърдено в съответната му част с реш. № 10098 от 26.01.2021 г. по в. гр. д. № 584/2020 г., САС, касационна жалба, която не е допусната за разглеждане с опр. № 60529 от 22.06.2021 г. по гр. д. № 1424/2021 г., ВКС). По този начин българските съдилища са уважавали искове за обезщетение за вреди във връзка с изявления, направени от членове на българския парламент от трибуната (вж. реш. № 1614 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 12757/2009 г., СГС, потвърдено с реш. № 1843 от 22.11.2012 г. по в. гр. д. № 1710/2012 г., САС, касация по правни въпроси, която не е допусната за разглеждане с опр. № 1081 от 25.09.2013 г. по гр. д. № 2120/2013 г., ВКС, IV г. о.).

B.    Законът за защита от дискриминация от 2003 г.

53.  Законът за защита от дискриминация е приет през 2003 г. и влиза в сила на 1 януари 2004 г. Според мотивите към правителствения законопроект, довел до приемането му (№ 202-01-61), целта е била да се транспонира в българското законодателство, наред с другото, Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29 юни 2000 г. за прилагане на принципа на равното третиране на лицата, независимо от расовия или етническия им произход (вж. параграф 74 по-долу). В доклада на Комисията по европейска интеграция към Народното събрание относно законопроекта, представен на първо четене на 10 юли 2003 г., се отбелязва същото.

1.     Забрана на дискриминацията и тормоза

(a)    Законови разпоредби

54.  Член 4, ал. 1 от закона забранява всяка пряка или непряка дискриминация на основата на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или социално положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

55.  Съгласно член 5 тормозът, основан на някой от признаците, изброени в член 4, ал. 1, както и сексуалният тормоз или подбуждането към дискриминация, преследване и расова сегрегация – се счита за дискриминация.

56.  В параграф 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на закона „тормоз“ се определя като всяко нежелано поведение на основата на признаците по член 4, ал. 1 – изразено физически, словесно или по друг начин – което има за цел да накърни или води до накърняване на достойнството на засегнатите лица и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда.

57.  Параграф 1, т. 5 определя „подбуждане към дискриминация“ като пряко и умишлено насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване към извършване на дискриминация.

(b)    Съдебна практика по тези разпоредби

(i)     Относно връзката между понятията „пряка дискриминация“ и „тормоз“

58.  Върховният административен съд е постановил, че пряката дискриминация и тормозът са свързани, но въпреки това са различни понятия: когато става въпрос за тормоз, всяка разлика в третирането е без значение – по-скоро тормозът се характеризира със специалната си цел или резултат, както е посочено в параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на Закона (вж. реш. № 8105 от 08.06.2011 г. по адм. д. № 8708/2010 г., ВАС, VII о., потвърдено с реш. № 156 от 05.01.2012 г. по адм. д. № 13389/2011 г., ВАС, петчл. с-в).

(ii)    По отношение на публични изявления за ромите като група

(α)     Съдебна практика на Върховния административен съд

59.  В решение от м. март 2009 г., потвърдено при обжалване през м. декември 2009 г. (реш. № 3019 от 06.03.2009 г. по адм. д. № 9485/2008 г., ВАС, VII о., потвърдено с реш. № 14472 от 01.12.2009 г. по адм. д. № 11158/2009 г., ВАС, петчленна състав), Върховният административен съд констатира, че изявленията на кмет в радиоинтервю, че „дори кравите в [неговата община] биха създавали по-малко пречки от цигански квартал“ и че „такъв ромски квартал би бил 10 пъти по-опасен от сметище [разположено] в близост до жилищни квартали“, представляват тормоз по смисъла на Закона, тъй като са нарушили достойнството на голям брой хора и са създали обидна среда на етническа основа. Фактът, че кметът е изразил мнението си по въпрос от обществен интерес, не може да оправдае сравняването на етническа малцинствена група с „крави“ и „сметище“. Не е било оправдание и това, че кметът не е имал намерение да обиди засегнатите лица; достатъчно е било, че думите му, които са били широко разпространени в ромската общност, са довели до този резултат.

60.  В решение от м. юли 2009 г., потвърдено при обжалване през м. февруари 2010 г. (реш. № 9983 от 23.07.2009 г. по адм. д. № 2059/2009 г., ВАС, VII о., потвърдено с реш. № 1476 от 04.02.2010 г. по адм. д. № 14286/2009 г., ВАС, петчленна състав), Върховният административен съд постановява, че телевизионна програма, представяща ромите като склонни към антисоциално поведение, може да доведе до негативни стереотипи и следователно попада под забраната, предвидена в член 5 от закона (вж. параграф 55 по-горе), тъй като не може да бъде оправдана с аргумента за свободата на изразяване. Това важи особено поради специалните задължения и отговорности на журналистите и широко разпространените предразсъдъци спрямо ромите.

61. В окончателно решение от м. март 2016 г. (реш. № 2445 от 02.03.2016 г. по адм. д. № 1248/2015 г., ВАС, V о.) Върховният административен съд постановява, че като е използвал унизителен термин за ромите в името, което е дал на компютърен файл, ИТ експерт, нает от президентската администрация, е извършил тормоз по смисъла на параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на закона (вж. параграф 56 по-горе).

62. В окончателно решение от м. декември 2016 г. (реш. № 13542 от 12.12.2016 г. по адм. д. № 10756/2015 г., ВАС, V о.) Върховният административен съд постановява, че острите антиромски коментари на потребители, публикувани под статия за убийството на трима роми, публикувана на уебсайта на телевизионен канал, представляват такъв тормоз. Същото становище ВАС застъпва и в окончателно решение от м. май 2019 г., свързано с остри антиромски коментари на потребители, публикувани под статия на уебсайта на онлайн медия (реш. № 7269 от 15.05.2019 г. по адм. д. № 11803/2017 г., ВАС, V о.).

63.  За разлика от това, в окончателно решение от м. януари 2019 г. (реш. № 636 от 15.01.2019 г. по адм. д. № 7229/2018 г., ВАС, V о.), Върховният административен съд постановява, че изявлението на г-н Симеонов от 17 декември 2014 г. (вж. параграф 8 по-горе) представлява легитимно упражняване на правото му на свобода на изразяване и не представлява тормоз по смисъла на параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на Закона (вж. параграф 56 по-горе) по отношение на лицето, което е подало жалба за това, тъй като то не е било назовано и тъй като няма доказателства, че то действително е било засегнато от него. За подробности вж. Асен Асенов с/у България (№ 38741/19, §§ 30-34, 12 май 2026 г.).

64. В окончателно решение от м. октомври 2019 г. относно изявленията на кмет, отнасящи се до ромите (реш. № 14026 от 21.10.2019 г. по адм. д. № 12163/2018 г., ВАС, V о.), Върховният административен съд възприема подход, подобен на този, който е приложен в горепосоченото дело, свързано с първото изявление на г-н Симеонов (вж. параграф 63 по-горе).

65. Върховният административен съд постановява подобен извод в окончателно съдебно решение от м. октомври 2020 г., свързано с изявление на заместник министър-председател относно ромите (реш. № 13471 от 29.10.2020 г. по адм. д. № 8595/2020 г., ВАС, V о.).

66.  За разлика от това, в окончателно решение от м. юни 2021 г., свързано със същото изявление на заместник министър-председателя (реш. № 6976 от 09.06.2021 г. по адм. д. № 11591/2020 г., ВАС, V о.), постановено по друго дело, Върховният административен съд постановява, като се позова, наред с другото, на решението на Съда по делото „Будинова и Чапразов срещу България“ (№ 12567/13, 16 февруари 2021 г.), че критерият за преценка дали дадено публично изявление представлява тормоз по смисъла на параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на закона (вж. параграф 56 по-горе) е дали изявлението би могло да накара разумно и нормално чувствително лице, поставено в същите условия като жалбоподателя, да се почувства поставено във враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда, и че точното съдържание на изявлението и въпросът дали то е било излъчено от медията имат особено значение в това отношение. Съдът отбеляза също така връзката между определението за „тормоз“ в параграф 1, точка 1 и определението на същия термин в член 2, параграф 3 от Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29 юни 2000 г. за прилагане на принципа на равното третиране на лицата без оглед на расов или етнически произход (вж. параграфи 74 –75 по-долу). Въз основа на това и като констатира, че в изявлението си заместник министър-председателят недвусмислено е приписал престъпно поведение на всички роми в България и ги е стигматизирал, съдът е счел, че изявлението му представлява тормоз. Фактът, че то е било еднократно, не може да промени това. Няма значение и дали заместник министър-председателят е имал намерение да тормози конкретни лица от ромската общност. Накрая съдът е установил, че изявлението не представлява изказване, защитено от Конституцията.

67. В окончателно решение от м. юни 2024 г. (реш. № 8085 от 28.06.2024 г. по адм. д. № 2122/2024 г., ВАС, V о.), отново постановено по делото, споменато в предходния параграф – което стига отново до административните съдилища, тъй като Комисията за защита от дискриминация не се е съобразила с по-ранното решение на Върховния административен съд – същият съд се съгласява с предходната инстанция, че изявлението на заместник министър-председателя е могло да съставлява тормоз по смисъла на параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на Закона (вж. параграф 56 по-горе) по отношение на ромското лице, което е подало жалба за това.

(β)     Съдебна практика на Върховния касационен съд

68.  През м. август 2012 г. Върховният касационен съд отказва да разгледа дело, свързано с негативни публични изявления за ромите, което ищците са загубили пред предходните съдебни инстанции (вж. решение № 972 от 08.08.2012 г. по гражданско дело № 1672/2011 г., ВКС, IV г. о., цитирано в Будинова и Чапразов, цитирано по-горе, § 17). През м. ноември 2021 г. същият съд отказа да разгледа дело, свързано с негативни публични изявления за лица от еврейски етнически произход, което ищците също са загубили пред предходните съдебни инстанции (вж. реш. № 1215 от 15.11.2012 г. по гр. д. № 533/2012 г., ВКС, IV г. о., цитирано в Бехар и Гутман с/у България, № 29335/13, чл. 22, 16 февруари 2021 г.).

2.     Средства за правна защита при нарушения на Закона

(a)    Производство пред Комисията за защита от дискриминация и последващи искове за обезщетение

69.  Основният орган, отговорен за осигуряване на спазването на Закона, е Комисията за защита от дискриминация (член 40). Тя може да действа по своя инициатива или въз основа на жалби от засегнатите страни или на сигнали от заинтересовани лица или органи (член 50). Ако Комисията установи, че е налице нарушение на закона, тя може да разпореди това нарушение да бъде предотвратено или прекратено, или да бъде възстановено предишното състояние (член 47, ал. 2). Тя може също така да налага санкции (като глоби), да разпорежда принудителни мерки или да дава задължителни указания (член 47, ал. 3 и 4). Нейните решения подлежат на съдебен контрол (член 68, ал. 1 и член 84, ал. 2).

70. Лицата, които са получили благоприятно решение от Комисията и които желаят да получат обезщетение за вреди, претърпени в резултат на установеното от нея нарушение, могат да предявят иск срещу лицата или органите, причинили тези вреди, пред гражданските съдилища (член 74, ал. 1).

(b)    Производство пред гражданските съдилища

71.  Лицата, които се оплакват от дискриминация, могат, като алтернатива, да предявят иск пред граждански съд, с който да поискат (a) съдебно установяване на нарушение на закона; (b) осъждане на страната, извършила такава дискриминация, да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението и да се въздържа от извършване на подобни нарушения в бъдеще; и (c) обезщетение за вреди (чл. 71, ал. 1, т. 1-3).

72.  Такъв иск може да бъде предявен от името на увреденото лице и от неправителствена организация (член 71, ал. 2). Ако твърдяната дискриминация е засегнала множество лица, неправителствената организация може дори да предяви иска от свое име, като в този случай пряко засегнатите лица могат да встъпят в процеса като подпомагаща страна (член 71, ал. 3).

(c)    Възможност за избор между производство пред Комисията и производство пред гражданските съдилища

73.  В тълкувателно постановление от януари 2019 г. (тълк. пост. № 1 от 16.01.2019 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ВКС, ОСГК и ВАС, ОСС на I и II к.), смесен състав на общото събрание на гражданската колегия на  Върховния касационен съд и на всички съдии от Върховния административен съд постановява, наред с другото, че двата възможни пътя за правна защита съгласно закона – предявяване на иск съгласно член 71, ал. 1 пред гражданските съдилища и подаване на жалба до Комисията – са алтернативи, между които заинтересованите лица имат право да избират свободно.

II.     ПРАВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

74.  Член 2 от Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29 юни 2000 г. за прилагане на принципа на равното третиране на лицата без оглед на расов или етнически произход (ОВ 2000 L 180, стр. 22) разглежда и дефинира понятието „дискриминация“.

75.  В третия параграф на член 2 „тормозът“ се дефинира по следния начин:

 „Тормозът се приема като форма на дискриминация … когато нежелано поведение, свързано с раса или етнически произход, се извършва с целта или последицата на уронване на достойнството на личността и създаването на сплашваща, враждебна, срамна, унизителна или обиждаща среда. В този контекст понятието за тормоз може да се определи в съответствие с националното законодателство и практика на държавите-членки.“

76.  Съгласно четвъртия параграф на член 2 „подтик за дискриминация срещу лица въз основа на расов признак или етнически произход се счита за дискриминация по смисъла на параграф 1...“.

ПРАВОТО

I.        ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 8 И 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

77.  Жалбоподателите се оплакват, че гражданските съдилища в България са отхвърлили иска им във връзка с двете речи, които са предмет на делото. Те се позовават на членове 8 и 14 от Конвенцията.

78.  Тези разпоредби гласят, доколкото са приложими, както следва:

Член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот)

„1.  Всеки има право на зачитане на личния си ... живот ...“

Член 14 (забрана на дискриминацията)

„ Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

A.    Допустимост

1.     Статут на жертва

(a)    Становищата на страните

79.  Правителството изтъква, че жалбоподателите не могат да твърдят, че са жертви на нарушение, тъй като не са доказали, че са били пряко или косвено засегнати от изявленията на г-н Симеонов. Те също така не са поискали обезщетение за вреди в рамките на националното производство срещу него.

80.  Жалбоподателите твърдят, че няма съмнение, че са били лично и пряко засегнати от съдебните решения, с които е бил отхвърлен искът им срещу г-н Симеонов.

(b)    Преценката на Съда

81.  Оплакването на жалбоподателите не се отнася до изявленията на г-н Симеонов като такива. Всъщност няма основание да се приеме, че те могат да бъдат приписани на българската държава, поради което всякакви оплаквания относно самите изявления биха били несъвместими ratione personae с разпоредбите на Конвенцията (вж. Будинова и Чапразов с/у България, № 12567/13, § 41, 16 февруари 2021 г., и Бехар и Гутман с/у България, № 29335/13, § 46, 16 февруари 2021 г., както и, mutatis mutandis, по отношение конкретно на действия на членове на парламента, Scientology Kirche Deutschland e.V. с/у Германия, № 34614/97, решение на Комисията от 7 април 1997 г., Решения и доклади 89-B, стр. 163, на стр. 171). Оплакването се отнася единствено до окончателния отказ на българските граждански съдилища да предоставят правна защита на жалбоподателите във връзка с тези изявления. Няма съмнение, че те са били лично и пряко засегнати от съдебните решения, с които е отхвърлен искът им във връзка с изявленията. Дали изявленията и реакцията на съдилищата към тях са засегнали правата им по членове 8 и 14 е въпрос, който засяга съвместимостта на жалбата им с разпоредбите на Конвенцията ratione materiae, а не статута им на предполагаеми жертви в това отношение (вж. Будинова и Чапразов, § 41, и Бехар и Гутман, § 46, и двете цитирани по-горе).

82. Поради това възражението на правителството трябва да бъде отхвърлено.

2.     Приложимост на членове 8 и 14 от Конвенцията

(a)    Изложенията на страните и на третата страна, встъпила в производството

83.  Правителството изтъква, че въпросните изявления са били изолирани случаи, предизвикани от действителни и широко разгласени престъпни деяния. Те са представлявали политическа реч, предназначена главно да се противопостави на политическите опоненти на г-н Симеонов, както е видно по-специално от факта, че са били направени в парламента. Те не са представлявали яростна антиромска кампания, а са имали за цел, както е видно от формулировките им, особено от тези на второто изявление, и от обясненията на г-н Симеонов в последвалото производство, да изложат социалните проблеми на част от ромската общност, а не да стигматизират всички роми. Вярно е, че г-н Симеонов е прибегнал до сравнения и етикети, които могат да се възприемат като обидни, но в политическия дискурс е допустим елемент на преувеличение. Освен това изявленията не са оказали значително въздействие върху социалната среда на жалбоподателите; жалбоподателите не са посочили никакви такива последици. Това се потвърждава и от факта, че те са завели иск срещу г-н Симеонов почти година и половина след първата му реч, без да посочат конкретни причини за това забавяне. Вместо това те са основали делото си на въздействието на изявленията върху общото обществено възприятие за ромската общност в България, но не са успели да докажат, че изявленията са могли да окажат достатъчно въздействие върху тази общност и върху собственото им чувство за значимост и самоувереност. Следователно не е бил достигнат необходимият праг на тежест и „личният живот“ на жалбоподателите не е бил засегнат. Съответно фактите по делото не попадат в обхвата на член 8 и следователно член 14 също не се прилага.

84.  Жалбоподателите твърдят, че макар делото да се отнася само до две речи, и двете са били широко разпространени от медиите и са се отнасяли до скорошни събития, които също са били широко отразявани от медиите. Въпреки че основната цел на речите е била да се противопостави на политическите опоненти, това не намалява ефекта им. Въпреки че г-н Симеонов е заявил накратко, че говори за част от ромската общност, общият тон на изказванията му е бил да изобрази всички роми като престъпници. Изявленията му едва ли могат да се разглеждат като нюансирани, особено предвид избора му на реторика и мястото, на което е говорил. Няма нужда да се доказва, че изявленията са имали действителни вредни последици за жалбоподателите, особено предвид ендемичния характер на антиромските стереотипи. Моментът, в който жалбоподателите са предявили иск срещу г-н Симеонов, сам по себе си не може да предполага, че те не са били истински засегнати от изявленията му.

85.  Третата страна, включила се в производството – Европейският център за правата на ромите – обръща внимание на широко разпространената дискриминация срещу ромите в Европа като цяло и в България в частност, на тяхното неравностойно социално положение, както и на широко разпространената расистка реторика срещу тях, по-специално от страна на политици, която той определи като „антиджипсизъм“. Той посочва редица примери за подобно поведение от страна на български политици и призовава Съда да започне да използва този термин в своята съдебна практика. След това третата страна се позова обширно на Плана за действие от Рабат от 2012 г. относно забраната на пропагандата на национална, расова или религиозна омраза, която представлява подбуждане към дискриминация, вражда или насилие (A/HRC/22/17/Add.4), както и на съдебната практика на Съда по такива въпроси. Според третата страна разпространението на антиджипсизмът в Европа означава, че Съдът трябва да приеме, че отделни роми трябва да могат да завеждат съдебни дела срещу речта на омраза, насочена срещу тяхната общност като цяло.

(b)    Преценката на Съда

(i)     Общи принципи

86.  За да се счита, че може да повлияе на чувството за идентичност на дадена етническа или социална група и на чувството за самооценка и самоувереност на нейните членове до степен, че да засегне „личния им живот“ и по този начин да предизвика прилагането на член 8 по отношение на тях, негативното стереотипизиране на групата трябва да достигне определено ниво. Дали това ниво е достигнато, може да се реши само въз основа на всички обстоятелства по делото (вж. Будинова и Чапразов, § 61, и Бехар и Гутман, § 65, и двете цитирани по-горе).

87.  Съответните фактори включват, но не се ограничават до:

(a)  характеристиките на групата (например нейният размер, степента на хомогенност, конкретната ѝ уязвимост или история на стигматизация, както и нейното положение спрямо обществото като цяло);

(b)  точното съдържание на негативните изявления относно групата (например степента, в която те биха могли да предадат негативен стереотип за групата като цяло, и конкретното съдържание на този стереотип); и

(c)  формата и контекста на изявленията, техният обхват (който може да зависи от това къде и как са били направени), позицията и статуса на техния автор, както и степента, в която може да се счита, че те са засегнали основен аспект от идентичността и достойнството на групата (вж. Будинова и Чапразов, § 63, и Бехар и Гутман, § 67, и двете цитирани по-горе).

88.  Не може да се каже, че някой от тези фактори неизменно има предимство; именно взаимодействието между всички тях води до окончателното заключение дали се прилага член 8. Общият контекст на всеки случай – по-специално социалният и политическият климат, преобладаващ по времето, когато са били направени изявленията – също може да бъде важен фактор (вж. Будинова и Чапразов, § 63, и Бехар и Гутман, § 67, и двете цитирани по-горе).

89.  Тези принципи бяха наскоро потвърдени в делата „Непомнящий и други с/у Русия“ (№ 39954/09 и 3465/17, § 58, 30 май 2023 г.) и „Йевстифейев и други с/у Русия“ (№ 226/18 и 2 други, § 52, 3 декември 2024 г.). Беше също така изяснено, че субективните възприятия на жалбоподателя относно горните съображения не са решаващи (вж. Евстифеев и други, цитирано по-горе, § 58).

(ii)    Прилагане на тези принципи

(α)     Характеристики на групата

90.  Както става ясно от съдържанието на речите на г-н Симеонов (вж. параграфи 8-11 по-горе), целевата група на тези изказвания са били членовете на ромската общност в България. Съдът отдавна признава неравностойното и уязвимо положение на ромите и необходимостта от тяхната специална защита, като изрично е подчертал необходимостта от борба срещу негативните стереотипи по техен адрес (вж. Будинова и Чапразов, цитирано по-горе, § 64, с допълнителни препратки, и, по-скоро, Пакетова и други с/у България , № 17808/19 и 36972/19, § 161, 4 октомври 2022 г.).

(β)     Съдържание на изявленията

91.  Г-н Симеонов започва първата си реч със сензационни препратки към три неотдавнашни насилствени престъпления – изнасилването на дете с увреждане, нападение над лекар от спешната помощ и бунт на „цигани“ – които служат като емоционално въздействащ похват. Оттам той преминава към общовалидно твърдение, че „голяма част от циганския етнос“ редовно нарушава закона („живее извън всякакви закони, правила и общочовешки норми на поведение“; „за тях законите не важат, данъците и таксите са неразбираеми понятия“; и „за тях кражбата и грабежът са се превърнали в начин на препитание, а нарушаването на закона – в норма на поведение“; „разрушител на държавността и законите“). След това той вплита твърдения за систематично нарушаване от тяхна страна на социалния и правния ред, за социален паразитизъм и за малтретиране на деца („сметките за електричество, вода, [и] социалното и здравно осигуряване са заменени от убеждението, че те имат само права, но никакви задължения и отговорности“; „ раждането на деца – доходоносен бизнес за сметка на държавата, грижата за поколението – във възпитаване на малолетните в просия, проституция, кражба и пласмент на наркотици“; „изискващи право на заплати без да полагат труд, изискващи помощи по болест без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата “; „ Кое създаде убеждението у нашите мургави сънародници, … че всички са им длъжни да ги хранят, обличат и лекуват безплатно“), както и многопластово морално осъждане с дехуманизация, наричайки ромите „нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни “, а ромските жени – „жени с инстинктите на улични кучки“. Той преминава към дихотомията „ние срещу тях“, описвайки „плащащи своите сметки пенсионери“ като изправен пред изчезване в ръцете на „ озверелите крадци и насилници, безпаметно пияни след получаване на месечните детски и социални помощи.“, приписва предполагаемата ромска заплаха на политическа конспирация, служеща на нечестиви чуждестранни интереси, и изобразява ромите като пешки в проект, целящ дестабилизиране на България.

92.  Във втората си реч, която той изрично свърза с първата, г-н Симеонов изобразява ромите като инструмент, използван от враждебна и предполагаемо предателска политическа партия, повтаря дословно някои от дехуманизиращите термини, които вече беше използвал по отношение на тях („нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни “) и повтаря твърденията си за социален паразитизъм и малтретиране на деца от тяхна страна („всички са длъжни да им плащат тока, водата, данъците, социалните помощи, детските надбавки и да издържат децата, които са родили и безотговорно изоставили“).

93. Следователно няма голяма разлика между съдържанието на двете речи на г-н Симеонов и съдържанието на изявленията, които са предмет на делото „Будинова и Чапразов“ (цитирано по-горе, § 65). Той също така използва умишлено подстрекателски език, за да изобрази ромите в България като склонни към престъпност и разврат, а общата идея на посланието му е, че те са аморални социални паразити, които злоупотребяват с правата си, живеят за сметка на българското мнозинство и подлагат това мнозинство на систематично насилие и престъпления безпрепятствено. Няма съмнение, че това представлява крайно негативно стереотипизиране, целящо да очерни ромите в България и да разпали предразсъдъци и омраза към тях.

94.  Вярно е, че в първата си реч г-н Симеонов три пъти уточнява, че говори само за част от ромската общност; той прави същото, макар и малко по-категорично, във втората си реч (и също така направи твърдения в този смисъл в последвалото съдебно производство – вж. параграф 13 по-горе). Това обаче не променя горното заключение. През цялата си първа реч той плавно преминава от неясно определена подгрупа на тази общност („голяма част“) към крайни стереотипи и общи етикети и използва описания, които не допускат ясни изключения („нашите мургави сънародници“). Във втората си реч той продължава по същия начин. В тази връзка следва да се подчертае също, че изявленията на г-н Симеонов, които изтъкват нарушаването на закона в една конкретна общност – ромите в България – трябва да се разглеждат като цяло и в контекста, в който са направени. Предвид начина и обстоятелствата, при които са направени тези изявления, е малко вероятно широката общественост да се е спряла, за да ги разграничи и да ги подложи на задълбочен текстови анализ, а по-скоро може да се очаква, че е била впечатлена от общия им тон и враждебното впечатление, което са създали.

(γ)      Форма, контекст и обхват на изявленията, както и позиция и статут на техния автор

95.  Предвид мястото, от което г-н Симеонов е изказал речта си и в двата случая – трибуната на българския парламент – може да се приеме, че изявленията му са достигнали до широка аудитория и са имали голяма публичност. Освен това и двете му речи са били произнесени от името на цялата му парламентарна група, което е засилило тяхното значение. Дори да се приеме, че изказванията му не са били част от устойчива антиромска кампания (сравни Будинова и Чапразов, цитирано по-горе, § 65), това не намалява непременно тяхното въздействие (сравни, mutatis mutandis, Непомнящий и други, цитирано по-горе, §§ 60-62).

96.  Когато е произнесъл двете речи, г-н Симеонов е добре позната фигура в българското общество и председател на тогава набираща сила политическа партия, който не след дълго става заместник министър-председател (вж. параграфи 5 -7 по-горе и сравни Будинова и Чапразов, § 67, и, mutatis mutandis, Непомнящий и други, § 61, и двете цитирани по-горе). Степента на представителност на националните фигури – за разлика от местните политици или частни лица – неизбежно придава по-голяма тежест и авторитет на думите им. Благодарение на положението си в обществото такива политици имат по-голяма вероятност да повлияят на избирателите или дори да ги подтикнат, пряко или косвено, да заемат позиции и да се ангажират с поведение, което може да се окаже незаконно (вж. Санчес с/у Франция [ГК], № 45581/15, §§187 и 201, 15 май 2023 г., и Жаблянпв с/у България, № 36658/18, § 125 in fine, 27 юни 2023 г.). Всъщност жалбоподателите са предявили иск срещу г-н Симеонов, когато политическата му кариера е била във възход (вж. параграф 12 по-горе) и изказванията му са придобивали все по-голяма известност.

(δ)      Заключение

97.  Предвид взаимодействието на горепосочените фактори, които в този случай сочат в една и съща посока и се подсилват взаимно, може да се приеме, че оспорените изявления са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на ромите в България и върху чувството им за самооценка и самоувереност, за да достигнат нивото, необходимо за засягане на „личния живот“ на жалбоподателите (сравни Будинова и Чапразов, цитирано по-горе, § 68). Следователно член 8 от Конвенцията е приложим.

98.  Тъй като фактите по настоящото дело попадат в обхвата на член 8, член 14 също е приложим (вж. Будинова и Чапразов, § 69, и Бехар и Гутман, § 74, и двете цитирани по-горе).

99.  От това следва, че жалбата е съвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията.

3.     Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

(a)    Становищата на страните и на третата встъпила страна

(i)     Правителството

100.  Правителството изтъква, че жалбоподателите не са изчерпили вътрешноправните средства за защита. Възражението му се състои от две линии на аргументация.

(a)  То изтъква, на първо място, че предвид естеството на иска на жалбоподателите срещу г-н Симеонов – по-специално, че жалбоподателите не са твърдели, че са претърпели действителни негативни последици в резултат на неговите изявления – те трябвало да подадат жалба срещу него пред Комисията за защита от дискриминация, вместо да предявят граждански иск съгласно член 71, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация от 2003 г. (вж. параграф 71 по-горе). Предвид по-ранните решения на Комисията по подобни случаи, такава жалба би имала по-големи шансове за успех.

( b )  На второ място правителството изтъква, че при обжалването по касационен ред жалбоподателите не са формулирали въпроси, свързани с твърденията им за подбуждане към дискриминация, което е довело Върховния касационен съд да приеме жалбата им за разглеждане само частично (вж. параграфи 33 -34 и38 по-горе).

(ii)    Жалбоподателите

101.  По отношение на първата част от възражението жалбоподателите твърдят, че жалбата до Комисията за защита от дискриминация съгласно член 50 от Закона за защита от дискриминация от 2003 г. и граждански иск съгласно член 71, ал. 1 от същия закон (вж. параграфи 69 и 71 по-горе) са равностойни средства за правна защита, преследващи една и съща цел. Недопустимо е тези средства за правна защита да предлагат различни шансове за успех.

102. По отношение на втората част от възражението жалбоподателите твърдят, че техният избор да не формулират въпроси във връзка с по-ранните си твърдения за подбуждане към дискриминация в касационната си жалба е бил без значение, тъй като фактите по делото им най-подходящо се обхващат от разпоредбите на закона, касаещи забраната за тормоз.

(b)    Преценка на Съда

(i)     Първа част от възражението на правителството

103.  Установено е, че (a), когато са налице различни вътрешни средства за защита, от жалбоподателите, които са използвали едно очевидно ефективно и достатъчно средство, не може да се изисква да са опитали и други, които не са имали по-голяма вероятност за успех, и че (b), когато е било използвано едно средство за защита, не се изисква използването на друго, което има по същество същата цел (вж., наред с други източници, Будинова и Чапразов, § 72, и Бехар и Гутман, § 77, и двете цитирани по-горе). От друга страна, жалбоподателите, които са разполагали с правно средство, което е било явно по-подходящо за тяхната ситуация, са били длъжни да го опитат вместо другото (вж. Златанов с/у България (реш.), № 53050/21, § 174, 30 януари 2024 г., с допълнителни препратки). Това обаче важи само ако сравнителната ефективност на двете средства за защита е била очевидна (вж., наред с други източници, Будайева и други с/у Русия, № 15339/02 и 4 други, § 110, ECHR 2008 (извлечения); Балаж с/у Унгария, № 15529/12, § 30, 20 октомври 2015 г.; и M. Йозел и други с/у Турция , № 14350/05 и 2 други, § 162, 17 ноември 2015 г.).

104.  Както вече бе отбелязано в делата Будинова и Чапразов (цитирано по-горе, § 73) и Бехар и Гутман (цитирано по-горе, § 78), двете средства за правна защита, предвидени в Закона за защита от дискриминация от 2003 г. по отношение на дискриминация и тормоз, за които се твърди, че са извършени от частни лица – производство пред специална комисия (което е възможно да бъде последвано от съдебно обжалване пред административните съдилища по отношение на решението на комисията, както и производство за обезщетение за вреди пред гражданските съдилища) и производство, заведено директно пред гражданските съдилища — са алтернативи, между които засегнатите лица могат свободно да избират (както е потвърдено от компетентния съдебен орган по такива въпроси в България — вж. § 73 по-горе).

105.  Предвид съответните правомощия на тази специална комисия и на гражданските съдилища в такива производства (вж. §§ 69 и71 по-горе), едва ли може да се твърди, че подаването на жалба пред Комисията за защита от дискриминация би представило някакви ясни предимства по отношение на наличните възможности за правна защита.

106.  Не може да се твърди, при положението на нещата към момента, когато жалбоподателите са предявили иск срещу г-н Симеонов през м. март 2016 г. (вж. параграф 12 по-горе), че е било ясно, че алтернативната правна защита – производство пред специалната комисия – би предложила по-големи шансове за успех. Вярно е, че по това време съдебната практика на Върховния административен съд по подобни дела е била относително благоприятна за ромите, които се оплакват от изявления от вида, който е предмет на настоящото дело (вж. параграфи 59 -62 по-горе); това със сигурност би увеличило шансовете за успех на такава жалба пред Комисията. Въпреки това към този момент Върховният касационен съд все още не е разгледал подобен случай – първият, който разглежда, е този на жалбоподателите (вж. параграф 68 по-горе, както и Будинова и Чапразов, § 30, и Бехар и Гутман, § 35, и двете цитирани по-горе). Поради това не е било очевидно, че за разлика от жалбата пред специалната комисия, граждански иск е малко вероятно да бъде успешен. Оттук следва, че жалбоподателите не могат да бъдат критикувани за това, че са избрали първата процедура, а не втората (сравни, mutatis mutandis, Козаджиоглу с/у Турция [ГК], № 2334/03, членове 41-43, 19 февруари 2009 г.).

107.  Следователно първата част от възражението трябва да бъде отхвърлена.

(ii)    Втора част от възражението на правителството

108.  Подобни съображения важат и за втората част на възражението. Точно както са имали право да изберат едно възможно средство за защита пред друго, жалбоподателите са имали право да изберат една възможна линия на аргументация пред друга в последната си жалба в това производство (сравни, mutatis mutandis, O’Keeffe с/у Ирландия [ГК], № 35810/09, § 111, ECHR 2014 (извадки)), при условие, разбира се, че някоя от тези аргументации би позволила на националните съдилища да разгледат, поне по същество, твърдяното нарушение на Конвенцията (вж. Азинас с/у Кипър [ГК], № 56679/00, § 38, ECHR 2004-III).

109.  Двете линии на аргументация, които жалбоподателите развиват рамките на вътрешното производство, се отнасят до квалифицирането на оспорените изявления – като тормоз по смисъла на параграф 1, точка 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация от 2003 г. или като подбуждане към дискриминация по смисъла на параграф 1, точка 5 от същите допълнителни разпоредби (вж. параграфи 56-57 по-горе). Приемането на някоя от тези класификации от съдилищата би могло да ги накара да уважат искането на жалбоподателите и по този начин да гарантират спазването на правата им по членове 8 и 14 от Конвенцията, които са предмет на делото, чрез средствата, с които разполагат съгласно българското право.

110.  Решението на жалбоподателите да се съсредоточат върху въпроса за тормоза в производството пред Върховния касационен съд (вж. параграфи 34 -36 по-горе) не е било случайно. В първоначалния си иск срещу г-н Симеонов те твърдят, че изявленията му са представлявали както тормоз, така и подбуждане към дискриминация (вж. параграф 12 по-горе). Начинът, по който Окръжният съд в Бургас е анализирал оплакването при обжалване, е показал, че той е счел първото от тези твърдения за по-правдоподобно и изискващо по-подробен анализ (вж. параграфи 28-32 по-горе). Следователно на жалбоподателите не може да се възрази, че впоследствие също са се съсредоточили върху този въпрос в жалбата си срещу решението на съда.

111. Следователно и втората част на възражението трябва да бъде отхвърлена.

4.     Заключение относно допустимостта на жалбата

112.  Вече беше установено, че жалбоподателите имат статут на жертви, че жалбата им е съвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията и че са изчерпали вътрешноправните средства за защита. Не може да се каже, че жалбата е явно необоснована или недопустима по каквито и да било други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

B.    По същество

1.     Становищата на страните и на третата встъпила страна

113.  Според жалбоподателите от яростните антиромски стереотипи в двете изявления лесно може да се направи извод за омраза или нетърпимост. Съдилищата не са успели да извършат подходящ баланс на правата, защитени по членове 8 и 10. Освен това те не са успели да се задълбочат по подходящ начин в аспектите на делото, свързани с Конвенцията. Вместо това те са омаловажавали и рационализирали езика, използван от г-н Симеонов, представяли изявленията му като обикновена дискусия по въпроси от обществен интерес и пренебрегвали дискриминационния характер на изявленията и използването в тях на обичайни антиромски образи. Съдилищата също така са се фокусирали върху това дали жалбоподателите са доказали, че е имало действителни негативни последици за тях лично. По този начин те са направили необичайно трудно получаването на защита от подобен вид изявления.

114.  Правителството посочва, че интеграцията на ромите е била сериозен проблем в България и постоянен предмет на дебати през последните десетилетия. През това време тази общност се е изолирала, което е довело до създаването на гета в някои градове и села, превърнали се в райони, белязани от бедност, безработица, престъпност и ниско ниво на обществени услуги и хигиена. Ромите също са изпитвали трудности при интегрирането си в социалния и икономическия живот. Концентрацията на лица от криминалните среди в тези райони е довела до изолирани инциденти, които от своя страна са предизвикали обществено недоволство и са довели до етнически напрежения. Изявленията на г-н Симеонов трябва да се разглеждат на този фон и като част от обществения дебат по тези въпроси.

115.  Правителството изтъква също, че делото засяга две конкуриращи се права по Конвенцията – правото на свобода на изразяване съгласно член 10 и правото на зачитане на личния живот съгласно член 8 – и следователно налага преценка на баланса между тях. В тази връзка то посочи, че българските съдилища са установили, че изявленията не са представлявали тормоз или подбуждане към дискриминация и че те не са засягали всички роми, а само част от тази общност. Изявленията не могат да се разглеждат и като реч на омраза. Вярно е, че те съдържат сравнения и етикети, които могат да се възприемат като обидни, но трябва да се признае, че те са включвали елемент на преувеличение, тъй като г-н Симеонов е искал да привлече вниманието. Въпреки че речите му са били изразени с твърди думи, изявленията му са били израз на политическо послание. Той е говорил в качеството си на политик по въпроси от обществен интерес, а изказванията в парламента се ползват с висока степен на защита. Изявленията му не са били направени на фона на напрегната политическа или социална обстановка, която да оправдае намеса в правата му по член 10; нито са могли да доведат до вредни последици. Българските съдилища правилно са констатирали, че те не са имали за цел да изразят отрицателни възгледи за всички роми, а да критикуват властите и една политическа партия за проблеми в една част от ромската общност, с която жалбоподателите не могат да бъдат свързвани. Следователно не е налице нарушение на позитивните задължения на България по членове 8 и 14 по отношение на жалбоподателите.

116.  Третата страна, която е встъпила в производството – Европейският център за правата на ромите – изтъква, че при разглеждане на подобни дела националните власти имат задължение съгласно членове 8 и 14 да идентифицират и назоват стереотипите, характерни за антиджипсизма, и да защитят ромите от публични личности, разпространяващи такива стереотипи, чрез наказателни мерки или граждански и административни санкции, според случая.

2.     Преценка на Съда

(a)    Общи принципи

117.  Съответните принципи бяха изложени, с позоваване на многобройна по-ранна съдебна практика, в делата „Будинова и Чапразов“ (цитирано по-горе, §§ 87–91) и „Бехар и Гутман“ (цитирано по-горе, §§ 98–102).

(b)    Прилагане на тези принципи

118.  В настоящия случай Окръжният съд в Бургас и Върховният касационен съд отказват да приемат, че изявленията на г-н Симеонов са засегнали жалбоподателите, като констатират, че само действителни и видими последици от изявленията върху тяхното непосредствено правно положение биха могли да докажат такова въздействие (вж. §§ 30-32 и 42-43 по-горе, и сравнете, mutatis mutandis, Минасян и други с/у Армения , № 59180/15, § 70, 7 януари 2025 г.). Поради това те не са отчели необходимостта да се гарантира „зачитане“ на „личния живот“ на жалбоподателите съгласно член 8 от Конвенцията и вследствие на това дори не са стигнали до етапа на извършване на баланс на двете конкуриращи се права по Конвенцията, предмет на разглеждане в случая: тези на жалбоподателите съгласно член 8 и това на г-н Симеонов съгласно член 10 (сравни Nepomnyashchiy и други, цитирано по-горе, § 84).

119.  Следователно в този конкретен случай производството по Закона за защита от дискриминация от 2003 г. не е осигурило спазването на позитивното задължение на България съгласно член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията да даде възможност на жалбоподателите да получат обезщетение във връзка с изявленията на г-н Симеонов. Не е било посочено, че друг правен път, наличен в България, би позволил такова спазване.

120.  Следователно е налице нарушение на член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията.

II.      ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 6 И 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

121.  Жалбоподателите изтъкват, че съдилищата са се позовали на расистки мотиви при отхвърлянето на иска им срещу г-н Симеонов. Те се позовават на членове 6 и 14 от Конвенцията.

122.  Съответната част от член 6 гласи, както следва:

„1. При решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... всеки има право на справедливо ... гледане на неговото дело ... от ... безпристрастен съд ...“

123.  Текстът на член 14 е изложен в параграф 78 по-горе.

124.  Страните не бяха поканени да представят становища във връзка с тази жалба и не го направиха.

125.  Според Съда мотивите, на които се основава констатацията за нарушение на член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията, правят разглеждането на допустимостта и основателността на това оплакване излишно (вж. Будинова и Чапразов, цитирано по-горе, § 98).

III.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

126.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.    Имуществени вреди

1.     Искът на жалбоподателите и коментарът на правителството по него

127.  Жалбоподателите искат, в рамките на разходите и разноските, възстановяване на сумата от 322,11 евро (630 лева), изплатена на г-н Симеонов във връзка с неговите разноски по вътрешното производство. В подкрепа на това искане те представят банково платежен нареждане от Българския Хелзинкски Комитет („Комитета“) в полза на
г-н Симеонов във връзка с разходите, които той е направил в производството пред Върховния касационен съд.

128.  Правителството посочва, че разходите на г-н Симеонов са били платени не от жалбоподателите, а от Комитета.

2.     Преценката на Съда

129.  Съдът не е обвързан с избора на жалбоподателя, когато трябва да реши по коя точка да бъде разгледана дадена претенция или част от нея (вж. Зустович с/у Хърватия , № 27903/15, § 127, 22 април 2021 г.). Иск във връзка с разноските на противната страна, на които е осъден жалбоподателят на национално равнище, обикновено се разглежда в рамките на имуществените вреди (вж. Зиембински с/у Полша (№ 2) , № 1799/07, § 54, 5 юли 2016 г.; Зибертович с/у Полша , № 59138/10, § 53, 17 януари 2017 г.; и, конкретно в случай по член 8 от Конвенцията, Левит с/у Австрия, № 4782/18, § 92, 10 октомври 2019 г.). Необходимо е да се направи ясно разграничение между вредите, причинени от нарушение на Конвенцията, и разходите, направени от жалбоподателя за предотвратяване на това нарушение или за получаване на обезщетение за него (вж. Ноймейстер с/у Австрия (член 50), 7 май 1974 г., § 43, серия А № 17; The Sunday Times с/у Обединеното кралство (№ 1) (член 50), 6 ноември 1980 г., § 16, серия А № 38; и Ле Компте, Ван Льовен и Де Мейере с/у Белгия (член 50), 18 октомври 1982 г., § 14, серия А № 54). Въпреки че са били предизвикани от иска, предявен от жалбоподателите, разходите, направени от г-н Симеонов, не са разходи, направени от жалбоподателите, а разпореждането срещу тях да заплатят тези разходи (вж. параграф 44 по-горе) е пряк резултат от решението на Върховния касационен съд, за което е установено, че е довело до нарушение на член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията (вж. параграфи 40-43 и 118 по-горе).

130.  Въпреки това, в ситуации като разглежданата, жалбоподателите по принцип имат право да получат възстановяване съгласно член 41 на всички суми, които са платили за разноски на противната страна на национално равнище, тъй като тези разноски са пряко следствие от нарушението, констатирано от Съда (сравни, mutatis mutandis, Лингенс с/у Австрия, 8 юли 1986 г., § 50, Серия А № 103; Вестник Тромсьо и Стенсаас с/у Норвегия [ГК], № 21980/93, §§ 75 и 77, ECHR 1999-III; и Axel Springer AG с/у Германия [ГК], № 39954/08, §§ 113 и 115, 7 февруари 2012 г.). В настоящия случай обаче разходите на г-н Симеонов са поети от Комитета, а не от жалбоподателите, въпреки че именно жалбоподателите са били длъжни да ги заплатят (вж. Параграфи 44 и127 по-горе). Няма доказателства, че жалбоподателите са правно задължени да възстановят тази сума на Комитета (сравни, mutatis mutandis, Йозтюрк с/у Германия (член 50), 23 октомври 1984 г., § 8, серия А № 85; Методиев и други с/у България, № 58088/08, § 59, 15 юни 2017 г., и Г.С. с/у България, № 36538/17, § 110, 4 април 2019 г.). Поради това не може да бъде постановено обезщетение по този въпрос.

131.  Самият Комитет не е в състояние да предяви иск във връзка с тази сума, въпреки че е осигурил правна защита на жалбоподателите на национално равнище. Съгласно установената съдебна практика на Съда представителите не могат да търсят справедливо обезщетение за собствена сметка, тъй като не са „потърпевши“ по смисъла на член 41 (вж., като скорошни прецеденти, делото Симонова с/у България, № 30782/16, § 68 in fine, 11 април 2023 г., и Нина Димитрова с/у България, № 40669/16, § 197, 16 април 2024 г.).

B.    Неимуществени вреди

132.  Жалбоподателите претендират също по 2 500 евро (EUR) всеки за неимуществени вреди, които твърдят, че са претърпели в резултат на нарушението на членове 8 и 14 от Конвенцията.

133.  Правителството е на мнение, че констатацията за нарушение на член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията, представлява достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателите. В тази връзка то посочва, че жалбоподателите не са търсили обезщетение на национално равнище, нито са уточнили характера на вредите, които твърдят, че са претърпели.

134.  Съдът счита, че констатацията за нарушение на член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията представлява достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателите поради факта, че гражданските съдилища в България са им отказали правна защита по отношение на изявленията на г-н Симеонов (вж. Будинова и Чапразов, § 103, и Бехар и Гутман, § 114, и двете цитирани по-горе).

C.    Разходи и разноски

1.     Исковете на жалбоподателите

135.  Жалбоподателите искат възстановяване на:

(a)  общо 4 900 евро, изразходвани за хонорари за 24 часа работа на адвоката им по националното производство срещу г-н Симеонов и за 25 часа работа на същия адвокат по производството пред Съда, и в двата случая по 100 евро на час; и

(b)  685,49 евро (еквивалент на 1 340,70 български лева (BGN)), направени за съдебни такси и разноски по вътрешното производство: (i) 56,60 евро (110,70 BGN) за пощенски разходи; плюс (ii) 306,78 евро (600 BGN) за адвокатски хонорари.

136.  Жалбоподателите искат всяка присъдена сума по този пункт да бъде изплатена на Комитета.

137.  В подкрепа на тези искания жалбоподателите представят:

(a)  два договора за правни услуги – сключени между всеки от жалбоподателите и Комитета – във връзка с производството пред Съда и „правни действия на национално равнище за изчерпване на вътрешноправните средства за защита“, съгласно клауза 4, параграф 1 и (3), по които ищците дължат на Комитета (i) възнаграждение за работата на „неговите“ адвокати и сътрудници по делото (в съответствие с часови ставки, „определени в съответствие с обичайната практика на Съда към момента на приключване на делото“); (ii) административни разходи; (iii) разходи за поща и факс; и (iv) пътни разходи и дневни. В член 4, параграф 1 се уточнява също, че жалбподателите дължат на Комитета тези суми само ако делото пред Съда приключи в тяхна полза и само до размера, който Съдът присъди по отношение на съдебните разноски и разходи;

(b)  осем пощенски разписки (пет за кореспонденция, изпратена от Комитета до националните съдилища, и три за кореспонденция, изпратена до Съда);

(c)  таблица за отчитане на времето, отразяваща работата на адвоката на жалбоподателите по вътрешните производства и по тези пред Съда; и

(d)  два договора за правна помощ между Комитета и адвоката, съответно във връзка с производството пред Окръжния съд в Бургас и това пред Върховния касационен съд, както и две свързани с тях разпореждания за плащане на обща стойност 600 лева .

2.     Коментари на правителството по отношение на исковете

138.  Правителството твърди, че жалбоподателите искат двойно възстановяване на адвокатските хонорари, свързани с националното производство. В тази връзка то посочва, че Комитетът не може да претендира за справедливо обезщетение; само жалбоподателите могат да го направят. Няма обаче доказателства, че жалбоподателите са платили каквито и да било адвокатски хонорари, и е под въпрос дали са длъжни да го направят съгласно условията на договорите си с Комитета. Алтернативно, хонорарите, претендирани от жалбоподателите, са прекомерни. Накрая, една от пощенските разписки за кореспонденция до Съда е с дата, предшестваща подаването на настоящата жалба с около една година, и следователно явно не е свързана с нея.

3.     Преценка на Съда

(a)    Общи съображения

139.  Прието е, че съдебни разноски и разходи могат да бъдат присъдени съгласно член 41, ако се установи, че те са действително и неизбежно направени и са разумни по размер. Хонорарите на адвокатите и свързаните с тях разходи са действително направени, ако жалбоподателите са ги платили или са длъжни да ги платят; ако те са дължими съгласно споразумение за условно възнаграждение, те са действително направени, ако това споразумение е изпълнимо в съответната юрисдикция (вж., наред с други авторитетни източници, Мерабишвили с/у Грузия [ГК], № 72508/13, §§ 370-71, 28 ноември 2017 г. ).

140.  Договорите за хонорар при успех са изпълними в България (вж. делото Иванова и Черкезов с/у България, № 46577/15, § 89, 21 април 2016 г. , както и делото Крачунова с/у България, № 18269/18, § 211, 28 ноември 2023 г.), а обективното тълкуване на условията на договорите за правни услуги между жалбоподателите и Комитета (вж. параграф 137 (a) по-горе) позволява да се направи изводът, че те са от такъв характер. Следователно няма основание за съмнение, че жалбоподателите действително са понесли разходите и разноските, дължими по тези договори.

(b)    Вътрешни разходи и разноски

141.  Съгласно договорите им с Комитета, жалбоподателите дължат на него възнаграждение за работата на „неговите“ адвокати по „съдебни действия на национално равнище за изчерпване на вътрешноправните средства за защита“ (вж. параграф 137 по-горе). Националните производства срещу г-н Симеонов ясно представляват такива „съдебни действия“.

142.  В тези договори се уточнява още, че това възнаграждение се определя въз основа на часови ставки, фиксирани „в съответствие с обичайната практика на Съда към момента на приключване на делото“ (вж. параграф 137 (a)(i) по-горе). Часовата ставка, посочена от Комитета, 100 евро (вж. параграф 135 (a) по-горе), не е несъвместима с тези, приети като разумни от Съда в подобни дела срещу България (вж. Будинова и Чапразов, §§104 и 108, и Бехар и Гутман, §§ 115 и 120, и двете цитирани по-горе). Времето, прекарано от наетия от Комитета адвокат в работа по националното производство – 24 часа (вж. параграф137 (c) по-горе) – също изглежда разумно, особено като се има предвид, че това производство се е развивало пред три последователни инстанции. Представените от Комитета документи показват, че досега той е платил сумата, равняваща се на 306,78 евро (600 лв.) за услугите на този адвокат (вж. параграфи 135 (b)(ii) и 137 (d) по-горе), но не е оспорено, че Комитетът е длъжен да заплати – и от своя страна има право да търси от жалбоподателите съгласно договорите си за правни услуги с тях – пълния размер на адвокатските хонорари, претендирани по тази позиция (2 400 евро). Следователно може да се приеме, че тази сума е била действително изразходвана от жалбоподателите. Няма съмнение и че тя е била неизбежно изразходвана. Следователно тя следва да бъде присъдена на жалбоподателите, заедно с всички данъци, които могат да им бъдат наложени.

143.  Трябва да се приеме, че пощенските разходи, свързани с националното производство (вж. параграф 135 (b)(i) по-горе) – които възлизат на обща сума от 14,57 евро съгласно петте съответни пощенски разписки, представени от жалбоподателите (вж. параграф 137 (b) по-горе) – са действително направени от жалбоподателите. Съгласно договорите им за правни услуги с Комитета, те са длъжни да възстановят пощенските разходи, които той е платил във връзка с делото (вж. параграф 137 (a)(iii) по-горе). Следователно тези пощенски разходи трябва да бъдат присъдени в пълен размер, отново плюс всеки данък, който може да бъде начислен на жалбоподателите.

144.  От друга страна, няма основание да се присъди на жалбоподателите за втори път (както те поискаха – вж. параграф 135 (b)(ii) по-горе) сумата от 306,78 евро, която самият Комитет вече е изплатил на адвоката, нает да ги представлява в националното производство (вж. параграф 137 (d) по-горе). Тази сума не е била, като такава, направена от жалбоподателите.

145.  По искане на жалбоподателите (вж. параграф 136 по-горе) двете присъдени им суми, които възлизат на общо 2 414,57 евро, плюс евентуалните данъци, които могат да им бъдат начислени, трябва да бъдат преведени по банковата сметка на Комитета.

(c)    Разноски и разходи по производството пред Съда

146.  Не се оспорва, че Комитетът е длъжен да заплати на адвоката, представлявал жалбоподателите пред Съда — и от своя страна има право да поиска от жалбоподателите съгласно сключените с тях договори за правни услуги — пълния размер на адвокатските хонорари, претендирани по тази позиция (2 500 евро). Следователно може да се приеме, че тази сума е действително направена от жалбоподателите. Няма съмнение и че тя е била неизбежно направена. От друга страна, не може да се приеме, че тя е разумна по отношение на размера, като се има предвид, че делото пред Съда е свързано с прилагането на вече установени принципи на съдебната практика. Следователно на жалбоподателите се присъждат 1 800 евро по тази позиция, плюс всички данъци, които могат да им бъдат начислени.

147. По отношение на пощенските разходи, свързани с производството пред Съда (вж. параграф 135 (b)(i) по-горе), проверка на трите съответни пощенски разписки, представени от жалбоподателите в подкрепа на това искане (вж. параграф 137 (b) по-горе), показва, че, както отбелязва правителството, само две от тях се отнасят до пратки, свързани с настоящото дело. Тези две разписки удостоверяват обща сума от 24,70 евро, изразходвана от Комитета за пощенски разходи. Трябва да се приеме, че тази сума действително е била направена от жалбоподателите: съгласно договорите им с Комитета, те са длъжни да възстановят пощенските разходи, които той е платил във връзка с делото (вж. параграф 137 (a)(iii) по-горе). Следователно тези пощенски разходи трябва да бъдат присъдени в пълен размер, отново заедно с всеки данък, който може да бъде начислен на жалбоподателите.

148.  В съответствие с искането на жалбоподателите (вж. paragraф 136 по-горе), двете присъдени им суми, които възлизат на общо 1 824,70 евро, заедно с евентуалните дължими от тях данъци, трябва да бъдат преведени по банковата сметка на Комитета.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ, ЕДИНОДУШНО,

1.      Oбявява оплакването по членове 8 и 14 от Конвенцията за допустимо;

2.      Постановява, че е налице нарушение на член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията;

3.      Постановява, че няма необходимост да се разглеждат допустимостта и основателността на оплакването по членове 6 и 14 от Конвенцията;

4.      Постановява, че констатацията за нарушение на член 8 във връзка с член 14 от Конвенцията представлява достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателите;

5.      Постановява

(a)  че държавата-ответник трябва да изплати на жалбоподателите, в срок от три месеца от датата, на която настоящото решение стане окончателно в съответствие с член 44, параграф 2 от Конвенцията, 4 239,27 евро (четири хиляди двеста тридесет и девет евро и двадесет и седем цента), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателите, във връзка с разходите и разноските, които трябва да бъдат преведени по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;

(b)  че от изтичането на горепосочените три месеца до уреждането на сумата се начислява проста лихва върху горепосочената сума по лихвен процент, равен на лихвения процент по пределното кредитиране на Европейската централна банка през периода на просрочването, увеличен с три процентни пункта;

6.      Отхвърля останалата част от исканията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 12 май 2026 г. съгласно член 77, параграфи 2 и 3 от Правилника за съдебния процес.

           Милан Блашко                                              Йоаннис Ктистакис
                Секретар                                                         Председател

Дата на постановяване: 12.5.2026 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-250022