ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО СЛАВКОВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 36250/12)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

17 октомври 2023 г.

Решението е окончателно, но може да бъде обект на редакционни промени.

По делото Славков и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ в комитет в състав:

          Йоаннис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), Председател,
          Йонко Грозев,,
          Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението;

Като взе предвид:

жалбата (№ 36250/12) срещу България, подадена в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 04 юни 2012 г. от трима жалбоподатели — две физически лица и едно дружество с ограничена отговорност, чиито данни са посочени в приложената таблица („жалбоподателите“) и които са представлявани от г-н М. Екимджиев и г-жа С. Стефанова, адвокати, практикуващи в Пловдив;

решението да се уведоми българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа Б. Симеонова от Министерството на правосъдието, за оплакването на първия жалбоподател по член 5 §§ 3 и 5 от Конвенцията, както и за оплакването относно продължителните обезпечителни мерки върху имуществото на тримата жалбоподатели, и да се обяви за недопустима останалата част от жалбата;

становищата на страните;

След закрито заседание, проведено на 26 септември 2023 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Настоящото дело се отнася до продължителността на предварителното задържане на първия жалбоподател, г-н И. Славков. То се отнася и до обезпечителните мерки,  наложени върху имуществото на тримата жалбоподатели с оглед на бъдещото му отнемане като постъпления от престъпна дейност.

2.  Г-н Славков е арестуван на 20 октомври 2008 г. по обвинение в участие в организирана престъпна група, създадена с цел пране на пари, сводничество, трафик на хора и наркотици. Той остава в ареста до 11 юли 2012 г., когато е освободен под гаранция; по това време наказателното производство срещу неговата група е висящо пред първоинстанционния Варненски окръжен съд. През периода на задържането си първият жалбоподател подава двадесет и две молби за освобождаване, които са отхвърлени от Варненския окръжен съд и Варненския апелативен съд. В много случаи националните съдилища се позовават на тежестта на обвиненията срещу жалбоподателя, на факта, че престъпната група е била добре структурирана и въоръжена и е функционирала известно време, преди да бъде разкрита, на водещата му позиция в нея и на това, че е имал „авторитет“ в престъпните среди; всички тези елементи се разглеждат като обосноваващи риска жалбоподателят да извърши престъпление, да се укрие или да упражни заплаха срещу свидетели. „Агресивността“ на първия жалбоподател в съдебната зала също се разглеждала като признак, че той може да извърши престъпление или да се опита да унищожи доказателства. Националните съдилища изтъкват, че наказателното производство е било сложно, че заседанията са се провеждали на редовни интервали и че значителни забавяния са причинени от защитата.

3.  С решение от 15 януари 2013 г. Варненският окръжен съд осъжда първия жалбоподател и неговите съучастници; заключението му е, че тяхната престъпна група е действала в периода 1996-2008 г. Жалбоподателят е осъден на десет години лишаване от свобода. Осъдителната присъда и наказанието обаче са отменени от Върховния касационен съд и производството е върнато за ново разглеждане от първа инстанция, където все още е висящо към момента на последната комуникация от страните през м. май 2023 г.

4.  Междувременно Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (наричана по-нататък „Комисията“), образува производство и през декември 2008 г. подава искане за налагане на обезпечителни мерки върху имуществото на тримата жалбоподатели – г-н Славков, съпругата му и контролирано от него дружество (вж. приложения списък), с оглед на бъдещото му отнемане като постъпления, придобити от престъпна дейност. Макар че Комисията може да подаде искова молба за отнемане на имуществото само след приключване на наказателното производство и ако първият жалбоподател бъде осъден, предварителната ѝ проверка вече показва, че през разглеждания период, между 1997 г. и 2008 г., г- н Славков и съпругата му са получавали законни доходи, равняващи се на около 1517 минимални месечни заплати (относно използването на такива еквиваленти от националните съдилища в подобна ситуация вж. Тодоров и други срещу България, № 50705/11 и 6 други, § 109, 13 юли 2021 г.), докато разходите на тримата жалбоподатели са се равнявали на 6892 минимални месечни заплати. Поради това Комисията е на мнение, че може да се предположи, че притежаваното от жалбоподателите по това време имущество, а именно два апартамента във Варна, няколко автомобила и дялове в няколко дружества, е придобито от престъпна дейност.

5.  С решение от 13 януари 2010 г. Варненският апелативен съд налага обезпечителни мерки върху това имущество, с изключение на един апартамент, който не е предмет на искането за обезпечаване. Наложени са и запори върху банковите сметки на жалбоподателите, в които според Правителството нямало никакви средства.

6.  Впоследствие жалбоподателите подават молба за отмяна на обезпечителните мерки върху имуществото им, но молбата им е отхвърлена с окончателно определение на Варненския апелативен съд от 1 ноември 2012 г. Националните съдилища приемат, че продължаващото наказателно производство срещу първия жалбоподател обосновава валидността на обжалваните мерки и че на този етап е невъзможно да се прецени основателността на бъдещата искова молба за отнемане.

7.  Имуществото на жалбоподателите, описано по-горе, остава с наложени обезпечителни мерки към момента на последната комуникация от страните през м. май 2023 г.

8.  Г-н Славков се оплаква по член 5 § 3 от Конвенцията от продължителността на задържането му под стража и по член 5 § 5 – от липсата на изпълнимо право на обезщетение в тази връзка. Тримата жалбоподатели се оплакват по член 1 от Протокол № 1 от обезпечителните мерки върху имуществото им; те считат тези мерки за необосновани и прекомерно продължителни.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I.         ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 §§ 3 и 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

9.  Правителството твърди, че г-н Славков е можел да претендира обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, който предвижда отговорност на властите за нарушения на член 5 от Конвенцията. Въпросното средство за правна защита обаче е въведено през м. декември 2012 г. (за повече подробности вж. Стефанов срещу България (реш.), № 51127/18, § 48, 8 септември 2020 г.), докато жалбоподателят е бил освободен на 11 юли 2012 г. (вж. параграф 2 по-горе), а Съдът вече е установил, че не е доказано, че чл. 2, ал. 1, т. 2 се прилага за факти, настъпили преди влизането му в сила (вж. например Кирил Андреев срещу България, № 79828/12, §§ 31-41, 28 януари 2016 г.). В настоящия случай Правителството е представило едно вътрешноправно решение, постановено през 2015 г., в което въпросната разпоредба е била приложена към факти, настъпили през 2010 г., но едно такова решение не е достатъчно, за да опровергае предишните констатации на Съда.

10.  В допълнение Правителството твърди, че дори и Законът за отговорността на държавата и общините за вреди да е бил неприложим, жалбоподателят е можел да търси обезщетение за вреди по общия ред на деликтното право. По същия начин той е можел да прибегне до средство за правна защита, целящо да осигури обезщетение за прекомерната продължителност на съдебното производство. Все пак Правителството не е представило никаква национална практика, която да показва, че тези средства за правна защита са могли да бъдат ефективни по отношение на разглежданите оплаквания.

11.  Накрая Правителството посочва, че г-н Славков не е обжалвал всички откази на Варненския окръжен съд да разпореди освобождаването му (вж. параграф 2по-горе). Той обаче е обжалвал по-голямата част от тези откази и във всеки един от случаите те са били потвърждавани от Варненския апелативен съд. Поради това Съдът не може да стигне до заключението, че жалбоподателят не се е възползвал адекватно от възможността, предвидена във вътрешното право, да поиска освобождаване (вж. за подобни съображения Bielski срещу Полша и Германия, № 18120/03, § 33, 3 май 2011 г.).

12.  С оглед на гореизложеното Съдът отхвърля възражението на Правителството за недопустимост, основано на неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Освен това той отбелязва, че разглежданите оплаквания не са явно необосновани по смисъла на член 35, параграф 3, буква а) от Конвенцията или недопустими на друго основание. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

13.  По основателността на оплакванията Правителството твърди, че продължителността на задържането на първия жалбоподател е била целесъобразна с оглед на тежкото престъпление, в което е бил обвинен, и „безспорната фактическа и правна сложност на делото“. Жалбоподателят отново изтъква оплакванията си.

14.  Общите принципи относно правото на „гледане на неговото дело в разумен срок“ или на освобождаване в очакване на съдебен процес, гарантирано от член 5 § 3 от Конвенцията, са обобщени в делото Buzadji срещу Република Молдова ([ГК], № 23755/07, §§ 87-91, 5 юли 2016 г.).

15.  Задържането под стража на жалбоподателя продължава от 20 октомври 2008 г. до 11 юли 2012 г., когато е освободен под гаранция (вж. параграф 2 по-горе). Така продължителността на задържането му под стража е три години, осем месеца и двадесет и един дни.

16.  Националните съдилища оправдават продължителното задържане на жалбоподателя с редица основания, както е разгледано в параграф 2 по-горе. Макар че тези основания безспорно са били „относими“ и Съдът не вижда причина да се съмнява, че наказателното дело срещу жалбоподателя е било сложно, той не е убеден, че посочените основания са били „достатъчни“, за да оправдаят толкова продължително задържане под стража при обстоятелства, които, макар и очевидно трудни, не са били изключителни.

17.  Като взема предвид съдебната си практика по този въпрос, Съдът стига до заключението, че продължителността на задържането под стража на първия жалбоподател е била прекомерна. Следователно е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.

18.  Що се отнася до оплакването на първия жалбоподател по член 5 § 5, Съдът се позовава на констатацията си, че той не е разполагал с ефективно средство за правна защита, за да търси обезщетение за нарушението на правата му по член 5 § 3 (вж. Станев срещу България [ГК], № 36760/06, § 184, ЕСПЧ 2012 г.; и параграфи 9-10 по-горе). Следователно е налице нарушение и на член 5 § 5 от Конвенцията;

II.      ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА член 1 от протокол № 1

19.  Тримата жалбоподатели се оплакват от налагането на обезпечителни мерки върху тяхното имущество по искане на Комисията (вж. параграф 8 по-горе).

20.  Тези мерки са наложени през 2010 г. (вж. параграф 5 по-горе), т.е. повече от шест месеца преди подаването на настоящата жалба на 4 юни 2012 г. Следователно всяко оплакване, свързано с първоначалното решение на Варненския апелативен съд, е извън срока съгласно член 35 § 1 от Конвенцията.

21.  Това, което Съдът е компетентен да разгледа, е продължителността на обжалваните мерки – поне до м. май 2023 г. –  както и отхвърлянето на искането на жалбоподателите през 2012 г. за отмяна на тези мерки (вж. параграфи 6-7 по-горе).

22.  В предишни дела пред Съда, в които продължителните привременни мерки са довели до нарушение на член 1 от Протокол № 1, констатацията за нарушение се е основавала на съвкупност от фактори. Макар че продължителността на периода, през който ограниченията са останали в сила, е била решаваща част от оценката на Съда (вж. например Uzan и други срещу Турция, № 19620/05 и 3 други, §§ 207 и 212, 5 март 2019 г.), обхватът и естеството на ограниченията и наличието или липсата на процесуални гаранции също са били от значение (вж. Shorazova срещу Малта, № 51853/19, § 113, 3 март 2022 г.).

23.  В конкретния случай върху имуществото на жалбоподателите са наложени обезпечителни мерки с оглед на бъдещото му отнемане като постъпления от престъпна дейност. Ограниченията са постановени след образуването на наказателно производство срещу първия жалбоподател (вж. параграф 4 по-горе). Той е обвинен в участие в организирана престъпна група, създадена с цел пране на пари, сводничество, трафик на хора и разпространение на наркотици (вж. параграф 2 по-горе), т.е. в престъпление, което очевидно има потенциал да донесе финансова изгода.

24.  В първоначалния си анализ Комисията установява, че разходите на г-н Славков и съпругата му през разглеждания период изглежда са надвишавали значително доходите им от законни източници и че това обосновава предварителното заключение, че имуществото им може да представлява постъпления от престъпна дейност (вж. параграф 4 по-горе). Именно това имущество е било предмет на обезпечителните мерки (вж. параграф 5 по-горе); следователно обхватът на въпросните мерки не е бил непропорционален по отношение на бъдещата финансова загуба за жалбоподателите в случай на успешен иск за отнемане (за сравнение вж. обстоятелствата по делото Karahasanoğlu срещу Турция, № № 21392/08 и 2 други, § 153, 16 март 2021 г.; за разлика от Džinić срещу Хърватия, № 38359/13, §§ 73-80, 17 май 2016 г.).

25.  Както е посочено от Правителството и не се оспорва от жалбоподателите, първият и вторият жалбоподател са могли свободно да използват и да реализират печалба от апартамента и автомобила си, които са предмет на обезпечителни мерки. Съответно, обезпечителни мерки, от които се оплакват, не поставят под заплаха условията на живот на тези двама жалбоподатели (за разлика от Uzan и други, цитирано по-горе, § 212). Не се твърди също така, че запора върху автомобилите на третия жалбоподател е засегнало по някакъв съществен начин неговата стопанска дейност (за разлика от JGK Statyba Ltd и Guselnikovas срещу Литва, №. 3330/12, § 143, 5 ноември 2013 г.), или че запора върху дяловете на жалбоподателите в други дружества е засегнало упражняването на техните членски права или функционирането на дружествата.

26.  Що се отнася до отказа през 2012 г. да бъдат отменени оспорваните ограничения (вж. параграф 6 по-горе), след като тези мерки вече са били наложени през 2010 г. – решение, което, както е отбелязано, Съдът няма да преразглежда – Съдът не намира подхода на националните съдилища, а именно нежеланието им да проверят основателността на бъдещото искане на Комисията за отнемане на имущество, за неадекватен или необоснован. Това, което е било от значение по това време, е, че висящото наказателно производство срещу първия жалбоподател е продължавало да обосновава мерките. След 2012 г. жалбоподателите не са поискали мерките да бъдат отменени или променени, въпреки че през тези години вътрешната практика по отношение на отнемането на постъпления от престъпна дейност е претърпяла важни промени (вж. Тодоров и други, цитирано по-горе, §§ 104‑107).

27.  Следователно, предвид горните съображения Съдът не може да стигне до заключение, че продължителните обезпечителни мерки върху активите на жалбоподателите е нарушило изискванията на член 1 от Протокол № 1.

28.  Следва също така да се отбележи, че ако ограниченията, от които се оплакват жалбоподателите, в крайна сметка се окажат необосновани, а именно ако производството срещу първия жалбоподател не доведе до осъдителна присъда или евентуалният иск за отнемане в крайна сметка бъде отхвърлен, жалбоподателите по принцип ще имат право да търсят обезщетение на национално ниво (вж. Недялков и други срещу България (реш.), № 663/11, §§ 91-100, 10 септември 2013 г.).

29.  Следователно разглежданото оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35 §§ 3, буква а) и 4 от Конвенцията.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Съдът установи нарушения на правата на първия жалбоподател по член 5 § 3 и член 5 § 5 от Конвенцията. Поради това той ще разгледа само исковете, свързани с тези нарушения.

31.  Първият жалбоподател претендира 448 900 евро за неимуществени вреди. Правителството оспорва претенцията. Съдът, отсъждайки по справедливост, присъжда на ищеца 2 300 евро за неимуществени вреди, плюс всички данъци, които могат да му бъдат начислени.

32.  Що се отнася до разходите и разноските, тримата жалбоподатели претендират за 5 089 евро за процесуалното си представителство пред Съда и за пощенски разходи и писмени преводи. Те представят договори и фактури. Като има предвид естеството на делото, документите, с които разполага, и факта, че е отхвърлил част от жалбата като недопустима, Съдът счита за разумно да присъди на първия жалбоподател 2 000 евро, покриващи разходите по всички позиции. Към тях се включва и всеки данък, който може да бъде начислен на първия жалбоподател.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.      Обявява оплакванията на първия жалбоподател, г-н И. Славков, по член 5 §§ 3 и 5 от Конвенцията за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.      Отсъжда, че е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията;

3.      Отсъжда, че е налице нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията;

4.      Отсъжда,

а)      държавата ответник да заплати на г-н И. Славков в рамките на три месеца следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на изплащането им:

(i) 2300 EUR (две хиляди и триста евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, за неимуществени вреди;

(ii) 2 000 EUR (две хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя, за разходи и разноски;

б)      че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.      Отхвърля останалата част от исканията за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 17 октомври 2023 г., в съответствие с Правило 77, алинеи 2 и 3 от Правилника на Съда.

          Олга Чернишова                             Ioannis Ktistakis (Йоаннис Ктистакис)
       Заместник-секретар                                                Председател