Номер на жалба: 48149/09

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд

По делото Вълкова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет, в състав:

          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 4 декември 2018 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 48149/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-жа Райна Николаева Вълкова (”жалбоподателката”), на 28 юли 2009 г.

2.  Жалбоподателката се представлява от г-н Б. Михайлов, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа К. Радкова от Министерство на правосъдието.

3.  На 23 март 2017 г. председателят на отделението, на което е разпределено делото, решава съгласно правило 54 § 2 (b) от Правилника на Съда, че уведомление за жалбата трябва да бъде предоставено на българското правителство. Жалбата е изпратена на Правителството на 5 април 2017 г.

4.  На 23 февруари 2018 г. Правителството представя едностранна декларация, в която признава нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията в резултат на това, че жалбоподателката не е имала достъп до съд за разглеждане на нейния граждански иск. То също така предлага да плати еднократна сума, която покрива всякакви и всички вреди, претърпени от жалбоподателката, и кани Съда да заличи делото от списъка  с дела.

5.  На 7 май 2018 г. едностранната декларация на Правителството е разгледана от Съда, който решава да не я приеме. След това жалбоподателката е поканена да предяви претенция за справедливо обезщетение. На Правителството е дадена възможност да я коментира. На 17 август 2018 г. Правителството представя становище по делото, след като молбата му в този смисъл  е уважена от председателя на отделението. Жалбоподателката коментира това становище на 10 октомври 2018 г.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателката е родена през 1979 г. и живее в София.

7.  Дядото на жалбоподателката притежава част от недвижим имот. Той дарява своята част на братовчедите на жалбоподателката през 1997 г. Дядото на жалбоподателката умира на 16 януари 2003 г.

8.  На 13 февруари 2004 г. жалбоподателката предявява иск по чл. 30 от Закона за наследството от 1949 г. пред Софийски районен съд. Тя твърди, че дарявайки своята част от недвижимия имот през 1997 г., нейният дядо нарушава правото ѝ на „запазена част“ от неговото наследство, като се има предвид, че въпросният недвижим имот представлява цялото му имущество. С решение от 2 март 2005 г. съдът уважава иска, като намалява частта от имота, дарена на братовчедите на жалбоподателката, и възстановява „запазената част“ на жалбоподателката от наследството на дядо ѝ.

9.  След жалба на ответната страна, на 20 септември 2007 г. Софийски градски съд отменя решението на първоинстанционния съд и отхвърля иска на жалбоподателката за възстановяване на нейната „запазена част“ от имуществото на дядо ѝ. По-конкретно, като се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 4 февруари 2005 г. на Върховния касационен съд (ВКС), съдът констатира, че жалбоподателката не е спазила законовите изисквания за упражняване правото на запазената част. Съдът постановява, че тъй като нейните братовчеди, на които имотът е дарен, не могат да се считат за „наследници по закон“, жалбоподателката е трябвало да приеме наследството по опис, за да може да упражни правото си на запазена част.

10.  След подадена от жалбоподателката касационна жалба, на 24 март 2009 г. ВКС потвърждава изцяло заключенията на Софийски градски съд в окончателно решение.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

11.  Законовите условия за упражняване правото на „запазена част” от наследство и тяхното тълкуване от националните съдилища, включително Тълкувателно решение № 1, прието от ВКС на 4 февруари 2005 г., са изложени в делото Петко Петков срещу България (№ 2834/06, §§ 14-19, 19 февруари 2013 г.). По-конкретно, от приемането на това национално тълкувателно решение следва, че приемането на наследство по опис се смята за предпоставка за упражняване правото на запазена част срещу лица, които не са законни наследници. Това решение не предвижда никакви временни правила или преходен период за прилагането му към висящи производства.

12.  Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 7 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г. („ГПК”), гражданско производство може да бъде възобновено, когато с решение на Европейския съд по правата на човека се установи, че Конвенцията е нарушена, и когато е необходимо ново разглеждане на делото, за да се отстранят последиците от нарушението. Заинтересованата страна може да отправи молбата не по-късно от шест месеца от деня, в който решението на Европейския съд по правата на човека е станало окончателно (чл. 305, ал. 2 от ГПК). Молбата за отмяна се разглежда от ВКС (чл. 307 от ГПК). След окончателното решение на Съда по делото Петко Петков, цитирано по-горе, производството на национално ниво е възобновено.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

13.  Жалбоподателката се оплаква по чл. 6 § 1, че е лишена от достъп до съд в резултат на отказа на националните съдилища да разгледат нейния иск за наследство поради приемането на  тълкувателно решение, с което се въвежда ново процесуално изискване, което жалбоподателката не може да спази. Член 6 § 1 от Конвенцията гласи:

"Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо ... гледане ... от ... съд ..."

A.  Допустимост

14.  Съдът отбелязва, че жалбоподателката е имала законово право съгласно националното законодателство (съгласно Закона за наследството от 1949 г.), което възниква към момента на смъртта на дядо ѝ, да претендира за намаляване на направените приживе от него разпореждания, ако те нарушат правото ѝ на „запазена част“. Следователно искът, предявен от жалбоподателката, попада в приложното поле на чл. 6 от Конвенцията в неговия граждански аспект. Освен това Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. То не е недопустимо на други основания. Следователно то е допустимо.

Б. По същество

1.  Тези на страните

15.  Правителството подчертава, че тъй като настоящото дело засяга само липсата на достъп до съд, Съдът трябва да ограничи разглеждането му до този въпрос и да не се занимава с въпроса за иска за наследство, тъй като компетентни да се произнесат по гражданския иск на жалбоподателката са само националните юрисдикции. Във връзка с това то се позовава на положението на жалбоподателя по делото Петко Петков, цитирано по-горе, като посочва, че той е имал възможност искът му за наследство да бъде разгледан от националните юрисдикции, след като решението на Съда по неговата жалба става окончателно. Правителството също така посочва, че отмяната на влязло в сила национално решение и възобновяване на националното производство не е възможно, ако делото е решено чрез приятелско споразумение между страните или чрез едностранна декларация на Правителството (вж. параграф 12 по-горе).

16.  По-нататък Правителството заявява, че поддържа едностранната си декларация дори на този етап от процедурата. В това отношение то посочва, че решение на Съда, констатиращо нарушение на правото на жалбоподателката на достъп до съд, създава риск от нарушаване на принципа на правната сигурност. Причината е, че събитията в основата на настоящата жалба са от преди много години и окончателното национално съдебно решение е това на ВКС от 24 март 2009 г. След това добросъвестни трети лица биха могли да придобият права на собственост върху въпросното имущество и отмяната на националното съдебно решение в резултат на решението на Съда би представлявало заплаха за техните законно придобити права. Също така, като се има предвид изминалото време, е много вероятно преписката по това дело да е или архивирана, или дори унищожена. Правителството подчертава, че възобновяването на националното производство, приключило с влязло в сила решение, трябва да бъде разграничено в зависимост от вида на производството: в този смисъл, в контекста на наказателното или административното право една от страните винаги е държавата или административен орган и следователно рискът от намеса в правата на добросъвестни трети лица е минимален.

17.  Жалбоподателката се съгласява с Правителството, че вероятността за успех за нея, ако производството бъде възобновено на национално равнище, е минимална, по-конкретно защото, дори и ако имуществото не е било прехвърлено на трети лица, съгласно националното законодателство тези, които са го владели добросъвестно в продължение на определен брой години, придобиват правото на собственост.

2.  Преценката на Съда

18.  Съдът отбелязва, че второинстанционният съд и ВКС при прилагането на ново тълкуване на процедурата по наследяване отхвърлят иска на жалбоподателката на основание, че тя  не е приела  наследството чрез изготвянето на „опис“ (вж. параграфи 9 и 10 по-горе).

19.  Следователно Съдът трябва да установи дали процесуалното ограничение, въведено от съда с влязлото в сила национално решение, е ясно, достъпно и предвидимо по смисъла на практиката на Съда, дали преследва легитимна цел и дали е пропорционално на тази цел (вж., mutatis mutandis, Lupaş and Others v. Romania, № 1434/02, 35370/02 и 1385/03, § 67, ЕСПЧ 2006-XV (откъси)).

20.  Съдът вече е имал възможност да разгледа този въпрос в делото Петко Петков, цитирано по-горе в параграф 11. Съдът констатира в това дело, че когато жалбоподателят предявява иска си на национално равнище, той е могъл разумно да очаква, че неговият чичо ще бъде разглеждан от съдилищата като „наследник по закон“ и че изискването да се изброи в „опис“ имуществото, от което се състои наследството, няма да се прилага за неговия случай. Новото тълкувателно решение, прието от ВКС, междувременно променя обхвата на понятието „наследник по закон“, изключвайки чичото на жалбоподателя от тази категория. Това ново тълкуване не само възпрепятства искът на жалбоподателя да бъде решен от съд, но също така става непреодолимо препятствие за бъдещи опити от негова страна да си възстанови запазената част, като се има предвид, че срокът за изготвяне на „опис“ отдавна е изтекъл (вж. Петко Петков, цитирано по-горе, §§ 7 и 14).

21.  В настоящия случай, подобно на ситуацията в Петко Петков, жалбоподателката предявява пред съда иска за определяне на нейната „запазена част“ около година преди приемането на новото тълкувателно решение на ВКС. Следователно е било невъзможно тя да се съобрази с това новоприето процесуално изискване, тъй като приложимото право дава на жалбоподателите само три (най-много шест) месеца, за да прибегнат до „опис“, считано от момента на научаването за смъртта на роднина, чиито наследници са те. Дядото на жалбоподателката е починал повече от две години преди приемането на въпросното тълкувателно решение. Съответно съдът намира, че прилагането на новото процесуално изискване към делото на жалбоподателката я възпрепятства да получи произнасяне от съд по предявен от нея иск в това производство или в което и да било бъдещо производство, като се има предвид, че срокът за спазване на новото изискване е изтекъл отдавна. Подобна ситуация противоречи на правото на ефективен достъп до съд по чл. 6 (вж. по подобен начин Петко Петков, цитирано по-горе, § 34).

22.  Гореизложените съображения са достатъчни, за да дадат възможност на Съда да заключи, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

24.  Жалбоподателката претендира 47 325 евро  имуществени вреди, представляващи текущата пазарна стойност на „запазената част“ от наследството на нейния дядо. При условия на евентуалност, тя моли да ѝ бъде присъдено обезщетение за невъзможността да ползва мирно своята „запазена част“ от наследството, което тя изчислява на 300 евро на месец, считано от датата на предявяването на нейния иск пред националните съдилища, а именно 13 април 2004 г. Накрая, жалбоподателката заявява, че дори Съдът да констатира нарушение на Конвенцията, тя няма да може да си възстанови имуществото или да предяви иск на национално ниво. Причината за това е, че другите наследници притежават цялото недвижимо имущество добросъвестно в продължение на много години и по този начин придобиват право на собственост върху него по силата на придобивна давност.

25.  Освен това жалбоподателката претендира 20 000 евро неимуществени вреди за тревогата и страданието, които претърпява в резултат на това, че е лишена от своята част от наследството.

26.  Правителството оспорва тези претенции. То посочва, че сумата по отношение на имуществени вреди е необоснована и не съответства на тази, която обикновено се присъжда съгласно практиката на Съда по отношение на нарушения на правото на достъп до съд. Освен това Правителството подчертава, че присъждане по чл. 41 е дължимо само ако въпросът не може да бъде решен на национално равнище. То обяснява, че това не е така в ситуацията на жалбоподателката, тъй като ако Съдът констатира нарушение на чл. 6 § 1, жалбоподателката има право съгласно националното законодателство да поиска  отмяна на националното съдебно решение и възобновяване на производството, след което националните съдилища ще вземат решение по нейния иск. Що се отнася до претенцията на жалбоподателката по отношение на неимуществени вреди, Правителството смята, че тя е преувеличена и необоснована.

27.  Съдът отбелязва, че в настоящия случай присъждане на справедливо обезщетение може да се основава само на факта, че жалбоподателката не се е ползвала от гаранциите на чл. 6 § 1 от Конвенцията, тъй като това е разгледаният от него въпрос. Съдът не установява причинно-следствена връзка между констатираното нарушение и претенцията на жалбоподателката по отношение на имуществени вреди. Във връзка с това Съдът не може да разсъждава какъв би бил резултатът от производството, ако нейният иск е разгледан на национално ниво в съответствие с чл. 6 § 1 от Конвенцията. Следователно той отхвърля претенцията за обезщетение за имуществени вреди.

28.  Въпреки гореизложеното Съдът счита, че жалбоподателката несъмнено е претърпяла неимуществени вреди, за които констатирането на нарушение не е достатъчно обезщетение. Произнасяйки се по справедливост в съответствие с чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда на жалбоподателката 6000 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

29.  Жалбоподателката също така претендира 5235,33 евро за разходите и разноските, направени пред националните съдилища в производството за възстановяването на нейната „запазена част” от наследството.

30.  Правителството твърди, че исканата сума за разходи и разноски е преувеличена и напълно необоснована, тъй като не е представен документ във връзка с нея.

31.  Съдът отново подчертава, че по отношение на разходите и разноските, направени в националното производство, той ще удовлетворява такива претенции само дотолкова, доколкото те се отнасят до установените от него нарушения (вж. Avdić and Others v. Bosnia and Herzegovina, № 28357/11, 31549/11 и  39295/11, § 51, 19 ноември 2013 г.; Дуралийски срещу България, № 45519/06, § 45, 4 март 2014 г.; и Пенчеви срещу България, № 77818/12, § 88, 10 февруари 2015 г.). Няма доказателства, че жалбоподателката е направила каквито и да е разходи и разноски пред националните органи при търсенето на обезщетение във връзка с нарушението на Конвенцията, констатирано в настоящото дело. Съответно Съдът отхвърля тази претенция.

32.  Освен това Съдът отбелязва, че не е предявена претенция по отношение на разходите и разноските, направени в производството пред него, и следователно не присъжда никаква сума в това отношение.

В. Лихва за забава

33.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца 6 000 евро (шест хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 януари 2019 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Милан Бласко                                                               Габриеле Куцко-Щадлмайер
заместник-секретар                                                                    председател

Дата на постановяване: 10.1.2019 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-188992