Дело "ДУРАЛИЙСКИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

Номер на жалба: 45519/06 г.

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6-1) Състезателен процес, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО "ДУРАЛИЙСКИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

(Жалба № 45519/06 г.)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

4 март 2014 г.

Това решение ще стане окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, но може да претърпи редакционни промени.

По делото на Дуралийски срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като камара в състав:

Инета Цимеле (Ineta Ziemele), Председател,

Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

Георге Николау (George Nicolaou),

Леди Бианку (Ledi Bianku),

Здравка Калайджиева,

Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),

Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,

и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 11 февруари 2014 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

Делото е образувано по жалба (№ 45519/06 г.) срещу Република България, подадена на 6 октомври 2006 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от двама български граждани – г-н Атанас Ненов Дуралийски и г-н Николай Ненов Дуралийски (“жалбоподателите”).
Жалбоподателите са представлявани от г-н Н. К. Китанов – адвокат, практикуващ в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.
Жалбоподателите твърдят по-специално, че те не са имали справедлив процес в гражданското производство, в което са претендирали плащане по застрахователна полица след смъртта на баща им.
На 1 декември 2010 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството.

ФАКТИТЕ

ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5.Жалбоподателите, които са братя, са родени съответно през 1973 и 1983 г. и живеят в град Пловдив.
Фактите по делото, така както са представените от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
През септември 2003 г. бащата на жалбоподателите ги прави бенефициенти по застрахователните му полици „Живот” и „Злополука”. Общата сума, дължима в случай на смърт в резултат от злополука съгласно застрахователната полица „Злополука” е 10 000 лева (BGN) или 5 000 лева по отношение на всеки брат. Бащата на жалбоподателите е починал на 29 юни 2004 г. в резултат от алергична реакция след ужилване от оса.
През септември 2004 г. жалбоподателите са уведомени от застрахователната компания, че „ужилването от оса” не е риск, покрит от застрахователната полица „Злополука”; съответно компанията отказва да изплати застрахователната претенция.
През 2005 г. жалбоподателите, представлявани от адвокат, предявяват иск по Търговския закон за изплащане на обезщетение по застрахователната полица „Злополука”. По време на съдебното заседание от 12 април 2005 г. жалбоподателите информират съда, че след смъртта на баща им те са предали на застрахователната компания по нейно искане оригиналните документи на застрахователната полица. Въпреки че жалбоподателите са се опитали да възстановят тези документи от компанията, последната им е върнала само „допълнителните условия”. По време на същото съдебно заседание по искане на жалбоподателите съдът разпорежда на застрахователната компания да представи пълното досие по застрахователната полица, позовавайки се на чл. 152 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., който е в сила към момента. Компанията представя досието в съдебното заседание от 10 май 2005 г. и съдът го приема като доказателство по делото.
С решение от 26 юли 2005 г. Софийски районен съд уважава иска на жалбоподателите. Съдът отбелязва, че доколкото алергични реакции не са включени в документа към застрахователната полица „Злополука”, подписана на 15 септември 2003 г., жалбоподателите имат право да се ползват от обезщетението, дължимо в случай на смърт на баща им в резултат от злополука.
Застрахователното дружество обжалва решението. В жалбата си то признава, наред с другото, че наличието на валиден договор не се оспорва. Въпреки това то твърди, че алергичната реакция не попада в обхвата на категорията „злополука”, както е определена в застрахователната полица.
На 16 май 2006 г. Софийски градски съд уважава жалбата и отхвърля иска на жалбоподателите с окончателно решение. Съдът посочва, че копие на застрахователната полица не е представено от страните. Той заявява още, че при липсата на копие от полицата не е в състояние правилно да установи обстоятелствата по делото. Накрая той постановява, че макар фактът на сключването на полицата да не е предмет на спор между страните, той сам по себе си не доказва нейното съществуване.
II.ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
Доказателства в гражданското производство
Съгласно чл. 98, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. („ГПК от 1952 г.”) в редакцията му, която е в сила в процесния период, заедно с исковата молба, подадена пред съда, ищецът трябва да приложи писмените доказателства, на които се основава иска му.
Съгласно чл. 111 от ГПК от 1952 г. съдът се произнася с определение по допустимостта на доказателствата и начина на събиране на доказателства. Срокът за представяне на доказателства започва да тече от деня на съдебното заседание [по време на което е определен срокът] и се прилага също и по отношение на отсъстваща страна.
Чл. 127, ал. 1 от ГПК от 1952 г. предвижда, че всяка страна носи тежестта на установяване на фактите, на които основава своите искания или възражения.
Чл. 152 от ГПК от 1952 г. гласи, че всяка от страните може да поиска от другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора.
Касационни жалби
17.Съгласно чл. 218, б. „а” от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. в редакцията му, която е в сила в процесния период, искове за парични вземания по граждански дела с цена на иска до 5 000 лева не подлежат на касационно обжалване.
Възобновяване на производства след решение на Европейския съд по правата на човека
Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 7 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. („ГПК”), в сила от 1 март 2008 г., гражданско производство може да бъде възобновено, когато Европейският съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. Заинтересованата страна може да подаде молба не по-късно от шест месеца от деня, в който решението е станало окончателно (чл. 305, ал. 2 от ГПК). Молбата се разглежда от Върховния касационен съд (чл. 307 от ГПК).

ПРАВОТО

I.ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
Жалбоподателите се оплакват, че те не са имали справедлив процес. Те твърдят по-специално, че:

(i) не са могли да представят становище по въпроса дали застрахователната полица е представена в съда, тъй като този довод е посочен едва в окончателното решение на съда; и

(ii) съдът не е бил безпристрастен и не е мотивирал заключението си в окончателното си решение от 16 май 2006 г.

Жалбоподателите се позовават на чл. 6 и чл. 13 от Конвенцията. Съдът е на мнение, че тези оплаквания следва да бъдат разгледани по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, който, доколкото е приложим, гласи следното:

„1. Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения …, има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … съд …”

A.Твърдяна липса на състезателно производство
Допустимост
Правителството твърди, че не може да бъде изключено, че ако жалбоподателите бяха подали касационна жалба, тя би била разгледана. Следователно според правителството жалбата е недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Жалбоподателите твърдят, че евентуална касационната жалба би била обречена да бъде обявена за недопустима. Причините за това са, че законът, от една страна, ограничава касационните жалби до искове с цена над 5 000 лева и, от друга – в решението на Софийски градски съд от 16 май 2006 г. се посочва, че то е окончателно.
Съдът отбелязва формулировката на приложимата към момента правна норма, която гласи, наред с други неща, че касационни жалби относно искове с цена на иска до 5 000 лева са недопустими. Нещо повече, в решението на Софийския градски съд от 16 май 2006 г. се посочва, че то е окончателно.
Съдът подчертава в тази връзка, че когато правителството твърди, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита, негова е тежестта на доказване, че жалбоподателят не е използвал средство, което е едновременно ефикасно и достъпно (вж. Далия срещу Франция (Dalia v. France), 19 февруари 1998 г., § 38, Доклади за присъди и решения 1998-I, и Макфарлейн срещу Ирландия (McFarlane v. Ireland) [ГК], № 31333/06, § 107, 10 септември 2010 г.). Наличието на такова правно средство за защита трябва да бъде достатъчно законодателно и практически подкрепено (вж. Вернийо срещу Франция (Vernillo v.France), 20 февруари 1991 г., § 27, Серия А, № 198), а аргументите на правителството със сигурност биха имали по-голяма тежест, ако бяха подкрепени с примери от националната съдебна практика (вж. Доран срещу Ирландия (Doran v. Ireland), № 50389/99, § 68, ЕСПЧ 2003-X (извадки)).
Съдът отбелязва, че правителството не е представило никакви примери от националната съдебна практика в подкрепа на своите твърдения. Поради това оплакването на жалбоподателите по чл. 6, ал. 1 не може да бъде отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
По същество
Становищата на страните

(a) Правителството

Правителството счита на първо място, че решението от 16 май 2006 г. е неправилно, тъй като неговото заключение е в противоречие с фактите, установени по делото. По-специално правителството поддържа, че страните са представили доказателства пред районния съд за наличието на застрахователна полица и застрахователната компания не е оспорила нито това, нито смъртта на бащата на жалбоподателите. Правителството по-нататък отбелязва, че Софийски градски съд, който е действал като въззивна инстанция, не е приел това доказателство, защото го е счел за неубедително. Без да доразвива тази теза, правителството счита, че обстоятелствата по настоящото дело се различават значително от тези по делото Прикян и Ангелова срещу България, № 44624/98, 16 февруари 2006 г.

(б) Жалбоподателите

От една страна, жалбоподателите се съгласяват с правителството, че доказателства за съществуването на застрахователната полица са представени пред районния съд, който ги е приел, и че застрахователната компания не оспорва наличието на валиден застрахователен договор или факта на смъртта на баща им.
От друга страна, жалбоподателите изтъкват, че Софийски градски съд, който е действал като въззивна инстанция, е отбелязал за първи път в окончателното решение от 16 май 2006 г., че копие на застрахователната полица не е представено в съда. На това основание съдът е обявил иска за необоснован, като е заключил, че жалбоподателите не са установили съществуването на полицата. Жалбоподателите не са могли да оспорят тази констатация на съда чрез действия, насочени към представяне на застрахователната полица като допълнително доказателство. Поради това принципът на състезателното производство е бил нарушен по тяхното дело.
Преценката на Съда
Съдът подчертава, че концепцията за справедлив съдебен процес предполага правото на състезателно производство, при което страните трябва да имат възможност не само да представят доказателства в подкрепа на твърденията си, но и да узнават и да коментират всички представени доказателства или становища, с цел да повлияят на решението на съда (виж Нидерьост-Хубер срещу Швейцария (Nideröst-Huber v. Switzerland), 18 февруари 1997 г., Доклади 1997-I, стр. 108, § 24, и К. С. срещу Финландия (K.S. v. Finland), № 29346/95, § 21, 31 май 2001 г.). Този принцип е точно толкова валиден по отношение твърденията на страните, колкото и по отношение твърденията на независим член на националната юриспруденция (Крес срещу Франция (Kress v. France) [ГК], № 39594/98, § 65, ЕСПЧ 2001-VI), на представители на националната администрация (Крчмар и други срещу Чешката република (Krčmář and Others v.the Czech Republic), № 35376/97, §§ 38 – 46, 3 март 2000 г.) или на съд, чието решение е предмет на обжалване (Нидерьост-Хубер срещу Швейцария, цитирано по-горе).
В допълнение, Съдът вече е постановявал, че самите съдии трябва да зачитат принципа на състезателния процес, особено когато отхвърлят жалба или постановяват решение по дело на базата на въпрос, повдигнат служебно от съда (вж. Прикян и Ангелова, цитирано по-горе, § 42; Скондрианос срещу Гърция (Skondrianos v. Greece), № 63000/00, № 74291/01 и № 74292/01 , §§ 29 – 30, 18 декември 2003 г., Клиник де Акасиа и други срещу Франция (Clinique des Acacias and Others v. France), № 65399/01, № 65406/01, № 65405/01 и № 65407/01, § 38, 13 октомври 2005 г.).
Съдът отбелязва в тази връзка, че е важно тези, които подават исковете си пред съда да разчитат на правилното функциониране на съдебната система: това доверие се основава, наред с други неща, на увереността, че страните по спора ще бъдат изслушани по всички въпроси по делото. С други думи, справедливо е страните по спора да очакват да бъдат консултирани дали даден документ или аргумент, според случая, изисква техния коментар (вж. съответно Крчмар и други срещу Чешката република, № 35376/97, § 43, 3 март 2000 г.).
Що се отнася до обстоятелствата по настоящото дело, Съдът отбелязва, че от страните не се оспорва, че застрахователната полица съществува и че по време на съдебното производство тя е във владение на застрахователната компания, а не жалбоподателите. Не се оспорва също така, че полицата е представена пред районния съд (вж. параграф 9 по-горе). При все това, въпреки че този документ е бил допуснат в съдебното досие по делото от първата инстанция, Софийски градски съд е постановил в окончателното си решение, постановено в качеството му на въззивна инстанция, че копие от самата полицата не е представено, напълно пренебрегвайки важно налично доказателство. На това основание съдът е отхвърлил иска на жалбоподателите за плащане на обезщетение след смъртта на баща им, дължимо от застрахователната компания в съответствие със застрахователната полица. Съдът отбелязва, че не се твърди и не е демонстрирано по какъвто и да е начин, че преди да достигне до това заключение, Софийският градски съд е повдигнал пред жалбоподателите въпроса за представянето на застрахователната полица, така че да им даде възможност за коментар. Следователно решението за отхвърляне на техния иск се основава на въпрос, по отношение на който те не са могли да направят коментар.
Съдът счита освен това, че предоставянето на жалбоподателите на възможността да обсъдят пред съда всички доказателства или липсата на такива, както е установено от Софийски градски съд в този случай, е още по-необходимо с оглед на обстоятелствата по настоящото дело, като се има предвид, че въпросът, на който Софийският градски съд основава своите заключения, се оказва решаващ за изхода на производството.
Поради това Съдът счита, че в настоящия случай отказът на Софийския градски съд, заседаващ като последна инстанция, да подложи на състезателно производство решаващ за изхода на делото въпрос и да разгледа ключово доказателство в своето окончателно решение, нарушава правото на жалбоподателите на справедлив съдебен процес. Следователно е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

Б. Твърдяна липса на безпристрастност на съда и липса посочени от него на мотиви

Жалбоподателите твърдят също така, че апелативният съд не е бил безпристрастен и не е посочил мотиви за заключението си, че застрахователната полица не е представена.
Съдът разгледа тези оплаквания, както са представени от жалбоподателите. В светлината на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, от които е налице оплакване, не се поглъщат от разглеждането на предходното оплакване, Съдът намира, че те не разкриват никаква поява на нарушение на правата и свободите, изложени в Конвенцията или Протоколите към нея.
Следователно тази част от жалбата трябва да бъде отхвърлена като явно необоснована съгласно чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.
II.ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
39.Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.Вреди
Жалбоподателите претендират по 5 000 евро (EUR) всеки за имуществени вреди, като посочват, че това е сумата, която са щели да получат от застрахователната компания, ако не беше налице нарушение на Конвенцията. Всеки от тях претендира също така по 20 000 евро за неимуществени вреди, претърпени в резултат от страданието, свързано със загубата на баща им.
Правителството твърди, че не е възможно да се гадае какъв би бил изходът от съдебното производство. То изтъква също, че е очевидно, че властите по никакъв начин не носят отговорност за смъртта на бащата на жалбоподателите. Ето защо не е дължимо обезщетение по никой от горните искове.
Отбелязвайки, че Софийски градски съд е приел, че при липсата на полицата той не може правилно да установи фактите по делото, Съдът не намира причинно-следствена връзка между установеното нарушение и имуществените вреди, претендирани от жалбоподателите. Той отбелязва още, че съгласно националното законодателство жалбоподателите могат да поискат възобновяване на делото; поради това той отхвърля техния иск за имуществени вреди. От друга страна, Съдът счита, че жалбоподателите сигурно са претърпели неимуществени вреди в резултат от нарушението на техните права. Произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателите общо 2 300 евро за неимуществени вреди. Към тази сума следва да се добавят и данъците, които могат да им бъдат наложени.

Б. Разноски

Жалбоподателите претендират също приблизително 460 евро за разноски, направени в националното производство, както и около 3 090 евро, свързани с производството пред Съда, която сума включва адвокатски хонорар, който вече е платен на адвоката им, преводни и пощенски разходи.
Правителството счита иска за прекомерен и необоснован, тъй като не е представен отчет за предоставената правна помощ и броя часове правна работа.
Що се отнася до националните разноски, Съдът припомня, че той би уважил такива искове само доколкото те се отнасят до нарушенията, установени от него. Няма доказателства, че жалбоподателите са направили разходи пред националните органи в търсенето на обезщетение във връзка с нарушението на Конвенцията, установено по настоящото дело. В съответствие с това Съдът отхвърля този иск.
Що се отнася до иска за разноски, направени пред настоящия Съд, съгласно практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и по необходимост направени и са в разумен размер. Съдът изисква детайлизирани сметки и фактури, които да са достатъчно подробни, за да му дадат възможност да определи до каква степен са изпълнени горните изисквания. Като взе предвид документите, с които разполага, и установената си практика, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 800 евро за разноски.

В. Лихва за забава

47.Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

Обявява за допустима жалбата относно липсата на състезателно производство, а останалата част от жалбата за недопустима;

Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

Постановява

(a) ответната държава да заплати общо на жалбоподателите в срок от три месеца долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i) EUR 2 300 (две хиляди и триста евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii) EUR 800 (осемстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателите върху тази сума;

(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 4 март 2014 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо Инета Цимеле
Секретар на Отделението Председател

Дата на постановяване: 4.3.2014 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-141368